Факт е, че в Америка сядат на пода. Хората седят на пода в музея, офисите, летищата….И никой не може да каже, защо го правят?! Няма ли по добро място за сядане? Не е ли мръсно?
Всеки има право да седи там, където си иска. Освен това, там не е толкова мръсно, че да се нацапаш, а после да пуснеш дрехите си в пералната.
Гледах как една жена седна на стъпалата на една обществена градина. Тя беше обута в бели панталони. Когато стана, по дрехите й нямаше нито едно петно или прашинка.
Защо там улиците са толкова чисти, че хората не се страхуват да седнат върху тях?
Исках да разбера, защо всички обичат да сядат на пода. Ако ги попиташ, те ще вдигнат ръмене и ще кажат:
– Така е по-удобно.
А думата „удобно“ има решаващо значение.
Всичко това изглежда като някаква приказка.

През 19 век железопътните линии в Америка рядко били оградени и по релсите често се мотаели неразумни бизони.
За да се справят с тази заплаха от 1860 г. оборудвали влаковете с „хващачи на бизони“ с клиновидна форма. Идеята била импулса на влака да избута животното от релсите без да го нарани.
Във Финландия лосовете причинявали фатални инциденти по пътищата. Когато автомобилът блъсне лоса, импулса на колата го изхвърляла нагоре. Лосът се пльосвал върху покрива на колата и с тежестта си смачквал и нея и шофьора ѝ.
Може би и на колите трябва да се монтират „хващачи на лосове“.

Патагонците са обитавали най-южните части на Америка.
Те закрепвали два камъка в двата края на едно въже. Всеки бил въоръжен с това просто оръжие. когато искали да хванат някой враг или животно.
Хвърляли единият камък в целта и веднага го издърпвали обратно, за да са готови да ударят втори път, ако се наложи.
А ако искали да хванат животното живо, без да го наранят, хвърляли умело единия край, който се замотавал около врата на плячката. После хвърляли и другия камък, чиято цел била да спре животното да не избяга.
Така се получавал капан от който животното не можело да се избяга и ставало плячка на човека.

Това е историята на друг един житейски успех.
Героинята е българка, преселила се в Америка. Имала шанса да стане жертва на автомобилна катастрофа.
Понеже колата, която я бе блъснала, била шофирана от някакъв милионер, нещата се развили благоприятно за нея. Богаташът обещал щедро обезщетение и посетил пострадалата в болницата.
Раната не била съдбоносна, само счупване на крака, но жертвата била доста приятна на вид и милионерът зачестил с посещенията, додето всичко свършило с брак.
Впрочем не всичко. Щастливецът бил вече застаряващ мъж, а на известна възраст прекалените дози щастие са гибелни.
Така виновният се преселил в задгробния свят, а жертвата заживяла като богата вдовица.

В екваториалните гори на Южна Америка можеш да видиш щастливи малки жабки, подскачащи сред дърветата. Вероятно ще се запиташ, защо са така ярко оцветени. Вероятно, за да си намерят приятели? Глупости. По този начин те предупреждават, че са смъртоносно отровни.
Само един грам от отровата, която произвежда кожата им е достатъчна да убие 100 хиляди човека. Ала този факт не може да спаси скокливците от хората.
Индианците пекат живи същите тези жаби и мажат стрелите си със смъртоносната им отрова.