Бе хладна утрин. На Марин изобщо не му се ставаше от кревата. Той не искаше толкова бързо да се разделя с топлите завивки.

Накрая, въпреки нежеланието си, стана. Чувстваше се празен и немотивиран.

– Колко монотонен може да се окаже един живот, – измърмори той недоволно, – работа, ядене, спане и пак работа …

Качи се в колата си и потегли към офиса си.

Включи радиото и чу:

– Пиян шофьор прегази тинейджър, ….

– Отново нещастен случай, – сбърчи нос Мартин, – подобни изобилстват в новините.

Изведнъж той осъзна:

– Да се събудя тази сутрин и да отида на работа, това за мен е благословение. Вярно е, че животът не винаги е лесен, но трябва да ценим всеки ден. Колко съм бил сляп до сега за благословенията, които получавам. Само знам да мърморя и да съм недоволен от всичко.

Мартин пристигна на работата си обновен.

Той вече знаеше:

– Работата ми е призвание да служа на другите.

От този ден нататък Мартин взе да благодари за всичко, което Господ е направил в живота му.

В полицията постъпи доклад:

„Крадци тероризират града. Посетили са магазини за електроника, алкохол, обувки, …… Това са благородни бедни хора, които се опитват да намерят нещо за ядене, за да нахранят децата си“.

Ето и няколко от отговорите на тези нещастни „мародери“:

– Тук съм, защото се опитвам да нахраня децата си. До сега разбих шест магазина, но до сега не съм намерил поне хляб за децата си. За това ще се задоволя с тази игрална система и онази игра.

– Тук нямаха хляб, само алкохол, – негодуваше деветдесет и четири килограмова дребна жена. – Ех, ако само някоя добра душа ми помогне да намеря хляб, преди да умра от глад!

След като кметът на града научи за тези събития каза:

– Живеем в хранителна пустиня. Най-малкото, което тези магазини могат да направят, е да добавят малко хляб към стоките си, за да нахранят тези гладуващи хора.

Местен кандидат за кмет се солидаризира с бедните хора, търсещи хляб и обеща:

– Мога да се справя с тежкото ви положение.

Като не забрави да им подари попълнена бюлетина за гласуване в предстоящите избори, където начело бе написано неговото име.

– Гласувайте за мен и няма да гладувате, – продължи с призивите си той.

Вера я откараха с линейка в болницата. Нямаше свободни легла. Настаниха я в една инвалидна количка и я закараха в голяма стая. Така тя стоя цял ден в очакване, някой да се погрижи за нея.

В стаята пристигна един едър мъж. Той бе целия в татуировки. На врата му имаше няколко верижки. Той бе дошъл при възрастната си майка.

Вера се почуства неудобно при вида на този мъж.

Късно следобед тя се оплака:

– Аз съм диабетика и не съм яла нищо от сутринта.

Мъжът с татуировките веднага скочи:

– Как са пропуснали това? Ще се обадя на сестрата, да ви донесе нещо за ядене.

Този мъж, който бе останал до възрастната си майка по-късно през същия ден се обърна към Вера:

– Май ви е студено. Ще ви донеса одеяло.

Донесе плътна завивка и я подпъхна около Вера в инвалидния стол.

Тя си помисли:

“ Този мъж имаше състрадателно и грижовно сърце, а аз го бях преценила по външния му вид“.

Този ден Вера научи ценен урок, да не преценява хората по това как изглеждат.

Ето този грубовато мъж се оказа състрадателен човек.

Вечерта спусна тъмния си воал. В апартамента бе тихо.

Станчо седеше сам на масата пред две чинии с ядене, които сам си бе приготвил.

В съседния апартамент също вечеряха. Смехът и гръмките им разговори раздираха тишината, която цареше около Станчо.

Така ден след ден той вечеряше, обядваше и закусваше сам, тъй като жена му бе починала преди известно време.

Станчо се бе свикнал със самотата си, а пронизващата болка, че не може да чуе веселия смях и говор на жена си се бе притъпила.

Тази вечер смехът зад стената го прониза дълбоко.място

Преди да си легне Станчо си прочете Псалм 23. Той бе любимият му. Най много му харесваше 4-я стих, особено мястото, където се казваше, че Бог е с него.

Станчо знаеше:

– Присъствието и любещия поглед на Пастира се усеща във всеки детайл от живота ми….

И успокоен от такива мисли той заспа.

Ако знаем, че Някой е с нас, това би донесло утеха, особено ако сме самотни.

Бог ни е обещал, че Неговата любов ще бъде винаги с нас. Той няма да ни изостави.

Когато се чувстваме самотни и незабелязани, независимо дали сме в кухнята, в автобуса, прибиращ се от работа или дори в претъпкания супермаркет, ние знаем, че погледът на Пастира е винаги върху нас.

Какво успокоение:

– Той винаги е с нас.

Донка слагаше тавата във фурната, това бе изненада за съпруга ѝ, които обичаше такива вкусотии.

Обърна се инстинктивно, за да види, какво прави синът ѝ и видя издута му буза.

– Мони, какво си лапнал? – извика тя уплашено.

Малкият не чака покана, а хукна сякаш бе даден старт за надбягване.

Ситуацията си бе за страх.

Малко преди това Мони помагаше на баща си да сглоби рамка, докато не бе разсеян от количка с играчки.

– Може да е глътнал гайка, винт, дори гаечен ключ, – притесни се баща му и затича след него.

Младият мъж се опита да избегне завоя към всекидневната, но в бързината не успя и се строполи на земята.

– О, защо когато му даваме хубави неща за ядене, отказва, а сега кой знае какво е налапал, – викаше той, като се изправяше, държейки се за кръста.

Най-накрая Донка хвана непокорния си син, а той ѝ се усмихна и отвори широко уста.

В нея между зъбките му блестеше пластмасов неидентифициран обект, който родителите му не можаха да разберат от къде се е взел.

Ето с такива мъници човек може да счупи световния рекорд на сто метра!