Веднъж Пучини си счупил крака. Когато развълнуваните му приятели дошли да го посетят в болницата, Пучини жизнерадостно заявил:

– Не се тревожете, толкова за мен! При мен всичко е добре, а освен това трябва да ви кажа с гордост, че строителството на моя паметник е започнало.

– Ти си много несериозен, – отчел един от приятелите му. – Разкажи ни какво е станало с теб, не бива през цялото време да се шегуваш.

– Не съм и мислил за шега, – съвсем сериозно казал Пучини, показвайки своя гипсиран крак.

Не това съвсем не е шега.

В началото на 2012 г. около 100 френски железопътни гари били оборудвани с пияна. На тях можел да свири всеки, стига да имал желание.

Обслужващият персонал на тези гари отбелязал интересен факт.

Нито един от поставените инструменти не бил повреден от вандали.

Последните столетия научните открития се появяват толкова често, че човек не може да ги проследи. Всички тези новости са изменили живота ни и са издигнали науката на по-високо ниво.

Но понякога някои открития са невероятни. Просто някой сам е конструирал нещо, а после го обявил за древна находка и т.н.

За да не бъдем в бъдеще лековерни, не е лошо от време на време да си спомняме някои от фалшификациите в областта на науката.

Такова е и откриването на гиганта от Кардифа.

Вкаменено тяло на човек дълго около 3 метра било намерено от група работници, когато копаели кладенец.
Истината е, че атеистът  Джордж Хъл е създал тази гигантска шега за приятел си, който бил убеден, че Земята някога е била обитавана от гиганти, както се казва в Библията.

По-късно Хъл се съдил с някой си Пити Барнъм, който решил да пресъздаде гигантите. Хъл загубил делото, защото не могъл да докаже, че първият гигант е изваял самия той.

В университета бе дошло време за изпити. Студентите упорито работеха над учебниците. Една от групите в университета знаеха, че професорът е много взискателен и задава много трудни въпроси.

Дойде денят на изпита. Първи се реши да изтегли билет Владимир, той бе най-добрият в тази група. Бързо и точно се справи с всички въпроси, които му се бяха паднали.

Неочаквано професорът го попита:

– Как се казва нашата чистачка?

– Това някаква шега ли е? – изненадано попита Владимир.

– Аз наистина искам да науча дали студентите знаят името на жената, която чисти стаите и коридорите в университета, – съвсем сериозно каза професорът.

Владимир не можеше да отговори на този на пръв поглед лесен въпрос. Тогава професорът се обърна към останалите от групата:

– Знаете ли как се казва нашата чистачка?

Останалите от групата също мълчаха. Те всеки ден я виждаха в университета, но никой не се бе заинтересувал от нея, дори не бяха разговаряли с нея, а  как се казва за тях нямаше значение.

Един от студентите не издържа напрежението и попита:

– Нима е толкова важно да знаем нейното име?

Професорът бавно ги изгледа един по един, а след това обясни:

– Работата е там, че когато завършите университета, вие ще работите не с книги и учебници, а с реални хора. Всички те са различни и трябва да намерите общ език с тях. Всеки човек е важен, изключително важен. Запомнете добре това!

Изобщо не се съмнявайте, че този урок студентите запомниха за цял живот.

1904 г. Третите Олимпийски игри. Спортистите се съревноваваха по гребане, борба, бокс, плуване, тенис, тежка и лека атлетика.

В състезанието по бягане, скачане, стрелба с лък и хвърляне на копие участваха само ескимоси, филипинци, индийци и африканските пигмеи. Думата „расизъм“ все още не беше придобила отрицателен отенък. Тя по-скоро бе свързана със засилен интерес към живота на представителите на по-слабо развитите страни.

Едно от лекоатлетическите съревнования беше маратонът. Всеки спортист в тази дисциплина трябваше да пробяга 42 километра, в 33 градусова жега, в задушната атмосфера на река, хълмове и прашни пътища.

Прахът се издигаше не само под краката на лекоатлетите, но и под колелата на съпровождащите ги коли.

Един от наблюдателите, съпровождащ маратонците на автомобила си съобщи:

– Фред Лорц е измамник. След като пробяга 14,5 километра, той си почина малко. След това поиска от треньора си: „Моля ви, освободете ме. Не мога да продължа състезанието“. Тогава треньорът му го качи  в автомобила си и така Фред премина следващите 17,7 километра. Когато колата се счупи, Лоренц вече починал си, продължи да бяга. Той измина последните 8 километра и пристигна първи.

След това изобличение Фред Лоренц каза:

– Това беше просто шега. Нямам никакви претенции за златния медал.

Един час след Лоренц финишира Томас Хикс. Той едва движеше краката си. Трудно стигна до финалната линия и изпадна в безсъзнание.

На другия ден след като се съвзе, Хикс разбра, че е станал шампион поради дисквалификацията на Лоренц.

Победата на Томас също не беше много чиста.

По-късно неговият треньор призна:

– 11,3 километра преди финала Хикс припадна. За да го върна в съзнание му направих инжекция със стрихнин и му дадох глътка френски коняк „Rémy Martin“.

– Това като допинг ли действа? – попита един от присъстващите.

– Стрихнина е много силна отрова, – поясни треньорът на Хигс, – но в малки количества действа като възбуждащо средство. Конякът също стимулира сърдечната дейност.

– Това достатъчно ли му беше да стигне до финала? – попита същият мъж, който се бе обадил преди малко.

– Не, – въздъхна тежко треньорът на Хикс. – На 4 мили преди финала Томас отново изчерпа силите си и се наложи да му сложа още една инжекция. След това бях непрекъснати до него. Той не тичаше, по-скоро ходеше.

Така Хигс се бе добрал до последния хълм, приблизително на 2.3 километра от стадиона. От този хълм Томас вече виждаше арената. Публиката също го видя и горещо започна да му ръкопляска и насърчава:

– Хайде давай! Вече си на самия край! Не се предавай, остава ти още малко!

Благодарение на подкрепата от публиката Томас Хикс с остатъка от волята си завърши състезанието и финишира.

Според днешните стандарти треньорът на Хигс бе приложил допинг, но тогава организаторите на игрите не обърнаха внимание на това. Може би защото, към организацията на Олимпийските игри в Сейнт Луис имаше прекалено много оплаквания.

Трасето за маратона беше много лошо изградено. На пистата имаше само един източник на вода, който се намираше на 12 мили от старта. Никакво друго „облекчение“ не беше измислено. Огладнелите спортисти се отбиваха в градините по пътя на маратона и си късаха плодове от тях. А някои от тях трябваше да напуснат трасето, защото ги нападаха кучета.

Това беше най-лошо организирания маратон.

След Сейнт Луис организаторите се замислиха дали да не премахнат това бягане на 42 километра.
В края на краищата маратонът като дисциплина се запази в Олимпиадата и много състезатели са участвали и ще участват в него при провеждането на Олимпийските игри.