Видул се въртеше неспокойно в леглото си. Нощта му се стори двойно по-дълга. И имаше защо.

Бе затънал в проблеми.

Устните му безпомощно шептяха:

– Кой или какво отвори крана на сълзите ми? Необходимо ли е, непрекъснато да занимаваш мислите ми? Който и да си, ти почерни надеждите ми за бъдещето и разби сърцето ми…..

Мятащ се неспокойно в чаршафите на леглото си той изстена:

– Защо? ……

Видул зарови ръце в косите си и се разплака.

Изведнъж си спомни думите на своя приятел Маньо:

– Исус се прославя и възвеличава в живота ни чрез нашето страдание ….. Вярвай Му. Чувството за вина пречи на радостта ти ….

– А когато нямам отговори на въпросите си? – отчаяно попита Видул в тъмнината.

Гласът на Маньо ечеше като камбана в главата му:

– Довери Му си, дори и тогава, когато не разбираш ….

Видул стана от леглото, падна на колене и плачейки заговори:

– Доверявам Ти се. Боже, Ти виждаш нещата по-добре от мен. Няма друг, който би могъл да ми помогне ….. доверявам ти се.

Пепи и Дани бяха много развълнувани:

– Ще ходим да видим акулите.

– Някои са ги галили.

Майка им Мариана бе много неспокойна и притеснена от приказките им, особено желанието им да погалят акулите, но беше им обещала, че ще посетят заедно аквариума и тръгнаха.

Когато стигнаха там, Мариана попита един от служителите:

– Тези същества някога да са откъсвали пръсти?

– Не се притеснявайте, госпожо, акулите скоро са били хранени, а след това им е дадена допълнителна храна.

Малко успокоена Мариана въздъхна:

– Няма да хапят, защото не са гладни. Това е добре.

– Има една поговорка, – засмя се служителят, – „Наситената душа се отвръща и от медена пита, а на гладната душа всичко горчиво е сладко“.

Гладът, това чувство на вътрешна празнота, може да намали нашата проницателност, докато вземаме решения. Убеждава ни, че е добре да се задоволяваме с всичко, до което можем да достигнем, дори и да отхапем от някого.

Бог иска да живеем живот, който не се ръководи от нашите апетити. Желанието Му е да бъдем изпълнени с Христовата любов. Така всичко, което правим да идва от мира и стабилността, която Той ни осигурява.

Когато сме безусловно обичани, ние ставаме внимателни спрямо „сладките“ неща в живота като постижения, притежания, …

Само връзката с Исус носи истинско удовлетворение.

Никола бе едва на двадесет години, когато изпадна в дълбока депресия. Започна да пие антидепресанти и се почувства като старец.

Когато отиде на преглед, неговият лекар му заяви:

– Имате осемдесет и две язви.

– Какво трябва да направя? – отчаяно попита Никола без капчица надежда.

– Нужно е да направите някои сериозни промени в начина си на живот или ….

– Или? – бързо го прекъсна Никола, той нямаше никакво намерение да променя нещата в живота си.

– Или да се отстранят част от червата или дебелото черво, – лекарят довърши репликата си.

Не, това не бе добър вариант за Никола. Щеше да се чувства като инвалид.

По това време Никола нямаше никаква представа, каква бе причината за това разстройство на организма му.

Веднъж негов познат го попита:

– Кольо, чувстваш ли някаква вина?

– Да, – смутено отговори Никола.

– Чувството ти на вина, – заяви познатият, – буквално те е разяло.

Това чувство бе милостив призив за събуждане от Бога:

– Никола, отклонил си се в опасна територия. Твоите решения нараняват не само теб, но и тези, които са около теб.

Вината може да бъде безмилостен ръководител, който ни отдалечава от Бога, но може и да ни върне обратно към правилните взаимоотношения с Него.

Насковата съвест бе силно разтревожена. Чувството за вина го гризеше мощно отвътре. Това, което бе направил не му даваше покой.

Той мина край една кола, дрехата му леко я закачи и тя се разпищя. Неприятния звук бе съпроводен с мигащи светлини и клаксон.

– Неприятно е, – каза си Наско, – но тази чувствителност е предназначена срещу нежелателно проникване в колата.

Той се спря и откри аналогия на случилото се с това, което го терзаеше.

– Така и Бог е вградил в нас алармена система, която ни предупреждава за нежелателното навлизане на греха в живота ни.

Наско се усмихна и констатира:

– Тази алармена система наричаме вина. И какво излиза? Че тя ни е приятел. Какво щяхме да правим без нея?

Лицето му засия от новото разбиране на нещата.

– Ако не осъзнаваме вината си, щяхме да продължим да грешим. Докога? …….. Докато греха ни победи или започне да доминира в живота ни, като нормална практика.

Наско се огледа, хората вървяха навели глави, но той сияеше. Бе стигнал до нещо особено важно за него:

– Тези мои тревоги не са случайни. Трябва да се покая и да оправя доколкото мога това, което смущава съвестта ми.

Вярвате или не, но чувството за хумор у Филип се роди от личната му болка. Чрез него той донасяше усмивки на живеещите в икономическа депресия и страх от върлуващата болест.

Филип загуби майка си преди да навърши три години. Баща му се отдаде на алкохола и това напълно отдалечи двамата един от друг.

Един ден Филип видя младо момче, което притичваше пред бързо движещите се коли. Трафика бе прекалено натоварен.

Тогава Филип успя да стигне до момчето, хвана го за ръка, дръпна го на безопасно място и му каза:

– Какво става с теб, хлапе? Не искаш ли да пораснеш и да имаш проблеми?

Хуморът на първо време не помогна:

– Ти, сериозно ли? Аз не искам да има проблеми, имам си предостатъчно.

Филип му се усмихна и момчето осъзна, че баткото се шегува.

На свой ред и то се засмя, като обеща:

– Ще преминавам на по-безопасно място и няма много да рискувам.

Това не бе единственият случай, в който Филип да се намеси, за да спаси човешки живот.

Ежедневието на Филип се бе превърнало в тревожен реализъм.

Нараняването от отхвърляне в детството дълго време го смущаваха.

Един ден Бог го срещна и животът на Филип се промени. Вярата премахна отчаянието му. Приятелите му се умножиха.

Кой би помислил, че човек претърпял болка, мъка и неразбиране ще стане източник на голяма радост за околните.