Кера бе ядосана. Причина за това бяха думи изречени от съпруга ѝ Филип.

И тя му пожела лоши неща:

– Нека бъде наранен, както неговите думи нараняват мен! ….

Резултатът не закъсня.

Ден по-късно бузата на съпруга ѝ бе подута. Зъбът се бе възпали. А Кера я болеше ухото. Сякаш се бяха ударили; въпреки че нямаше нищо подобно.

Освен това съседите наводниха апартамента. Колата се развали. Детето се разболя. И двамата се почувстваха зле, но бяха от един тим.

Нямаше друг начин и заживяха заедно.

Да желаем зло на любим човек е много глупаво. Така вредим на себе си.

Потапяме общата лодка. Разбиваме общата кола.

Още повече, че такива желания се сбъдват бързо! Със зли пожелания привличаме мълния от небето.

….. И тогава трябва дълго време да се справяме с последствията.

Тони отново бе готов до бърбори до безкрай и ако се налагаше дори да поспори. Сега бе напипал един наболял проблем и сподели:

– За съжаление, много хора умират много преди да поемат последния си дъх.

– Ходещи трупове? – усмихна се предизвикателно Симо.

– Говоря за тези, които не търсят цялата радост, цел и удоволствие, които животът има за тях.

– И какво трябва да си поставим за цел, никога да не остаряваме ли?- плесна с ръце Красимир.

– Нямам предвид стари в хронологичния смисъл. Имам предвид да остарея като отношение, – уточни Тони.

– Този вид стари хора обикновено имат няколко общи характеристики, – отбеляза Лечо.

– И кои са те? – малко скептично попита Симо.

– Първият е нарцисизмът. Такива казват: „Всичко е за мен“. Това е ултра-егоистично мислене, което всъщност заявява: „Заслужих правото си да бъда нещастен“.

– Факт е, че животът е дар. Каква привилегия е да го изживееш, – отчете Красимир.

– Нарцисизмът води до песимизъм. Това е човек, който се оплаква: „Нямам какво да допринеса. Миналото ми е безсмислено, а бъдещето ми е мрачно“, – продължи Лечо.

– Обзалагам се, че следващата ти характеристика, е фатализъм, – присви очи Тони.

– Позна, – изръкопляска Лечо. – Такъв човек живее със смъртта като дестинация. „Единственото нещо пред мен е гроб или урна. Песимистът не вижда нищо интересно или важно на хоризонта и няма чувство за цел.

– Ей, хора, Бог решава живота и смъртта, а не ние, – намеси се внезапно мълчаливеца на групата Таньо.

Всички останали го изгледаха предизвикателно, но никой не поиска да спори с него, защото не им се слушаха приказки за Бог.

Дядо Младен бе навел глава и говореше:

– Нещата, за които съжаляваме най-силно, обикновено са свързани с хора, които сме считали за приятели.

– Е, може да са са свързани с колега, съученик, или бивше гадже, – доразви идеята Мартин.

Радой се понамести на пейката и добави:

– Дори и да си бил самотен, има голяма вероятност нещото, за което най-много съжаляваш, по някакъв начин да се е породило от някакво взаимоотношение.

– Дори Соломон, един от най-мъдрите хора, които някога са живели, – размърда се дядо Младен, – пише: „Ходи с мъдрите, и ще станеш мъдър…“ С други думи, Споделяй живота си с мъдрите и след време ти също ще станеш мъдър.

– Има и втора част, – намеси се Павлин, който в повечето случаи само си мълчеше и слушаше, – „… а другарят на безумните ще пострада зле“.

– Така е, – съгласи се Румен, – когато се размотаваш с неразумен човек, страдаш от последиците на лошите му решения. Репутацията ти се проваля. Уволняват те и не си поканен следващия път.

– За това поставянето на ограничения във взаимоотношенията ни помага да избегнем последиците от глупостта, – наблегна Мартин.

Дядо Младен изгледа младоците край себе си и заключи:

– Предпазните ограничения не служат, за да определят някой или нещо като правилно или грешно. Те следва да те водят обратно към мъдростта. За това внимавайте за някои приятелства, които те обръщат в посока към опасна зона.

Всички замълчаха. Всеки се замисли какви предпазни ограничение трябва да постави, за да не пострада в ежедневието си.

Пламен вилнееше. Преживяното не му даваше мира. Той свиваше ръцете си в юмруци и замахваше във въздуха.
Стефан го гледаше със съчувствие. Попита го:

– Ако се опитваш да си върнеш на някого, мислиш ли че ще успееш да напреднеш?

– Когато са постъпили несправедливо с теб ….. , – Пламен не можа да довърши.

– В този случай слабата памет е най-добрият отговор. Това, от което се нуждаеш е едно добро забравяне.

– Как да забравя? – Пламен размаха юмруци във въздуха.

– Забелязал ли си някога как един бижутер показва най-добрите си диаманти? – попита Стефан.

Пламен вдигна рамене и получи следният отговор:

– Поставя ги върху фон от черно кадифе. Контрастът на бижутата върху тъмния фон прави техния блясък да изпъкне.

– Какво?! – недоумяваше Пламен.

– Болката, която чувстваш днес е болка, която може да се излекува. Има хора, които са преминали през тази болка, по-опитни и могат да помогнат на някого, който преминава през същата криза. Това, което е важно да запомниш е, че независимо от източника на болката, Бог може да те изцели.

– Щом може нека го направи, – Пламен вдигна ръце. – Аз няма да Му преча.

Стефан се усмихна и добави:

– Казват, че семейството ни носи най-големите радости в живота, но и най-дълбоките житейски скърби. Колко е трудно е за едно семейство да се сработи?!

– Е, да, – съгласи се Пламен. – Членовете на семейството знаят как да ни раздразнят. Те могат да ни лазят по нервите……

– Но аз съм разбрал едно, след всяко предизвикателство се появява възможност. И семейството ни предоставя най-голямата възможност да се научим как да обичаме все едно никога не сме били наранявани.

Нестор бе перфектен. Той бе постигнал много успехи и целеше нови.

Един ден той осъзна:

– Моят успех Бог използва, за да ме направи способен да помагам на хората в затвора. Всички мои постижения не означават нищо в Божията икономика.

Истинското свидетелство в живота му, бе най-големият му провал. Той бе бивш затворник.

За него това бе най-голямото унижение, но то бе началото, когато Бог започна да употребява живота му по нов начин.

Нестор хареса това преживяване, защото не той се прославяше, а Господ.

В тези моменти бе изправен пред потресаващата истина:

– Светът ми е преобърнат наопаки.

Нестор бе разтърсен.

– Точно когато загубих всичко, което смятах, че ме прави велик човек, – споделяше той с другите, – тогава открих истинската същност, която Бог ми бе определил и разбрах истинската цел в живота си.

Не е важно какво правим, а какво суверенният Бог избира да направи чрез нас.

Божието царство е парадокс, където победата идва чрез поражение, изцелението чрез съкрушение и намирането на себе си чрез изгубването си.