Крум бе отчаян. Съмнения го гнетяха.

– Какъв вярващ съм, щом се пораждат в мен подозрение, опасение, страх, мнителност, недоверие, недоверчивост …..?

Страхил го потупа по рамото:

– Може би това е момент, в който вярата ни има най-добрата възможност?

– За каква възможност говориш? – тръсна глава Крум.

– Нима не трябва да бъдем предизвикани, така че нашите мнения и вярвания да бъдат прегледани и подновени?

Крум само изпухтя.

– Натиска, който усещаме като последователи на Исус, – продължи спокойно Страхил, – довежда до благодат за тези, на които им е трудно да вярват. Така се създава пространство за израстването на една по-ангажирана вяра.

Крум сбърчи нос, но нищо не каза.

Затова пък Страхил имаше още много неща да му разкрие:

– Божият народ откри своя глас когато беше в изгнание. Така бе написана по-голяма част от Библията. По този начин започват революциите. Идентичността се ражда в агонията на изгнанието. И когато тя бъде открита, ще бъде уникална и различна в своите противоречия, връщайки един невярващ свят обратно към Бога.

– Ако това е вярно …, – смънка Крум.

– Това означава, – продължи мисълта му Страхил, – че трябва да изпадаме в паника, когато светът ни подхвърли съмнение. Няма причина за страх.

– Лесно е да се каже, – махна с ръка Крум.

– Независимо дали е културен натиск, трагични житейски събития, емоционални колебания, нарастващите тревоги в духовното изграждане или някакъв скрит вътрешен гняв, – продължи настървено Страхил, – трябва да си благодарен за потенциала, който получаваш, за да се придвижиш напред по начин, който не си имал преди.

Крум крачеше напред назад, но все още не бе убеден в думите на приятеля си.

Страхил се усмихна окуражаващо:

– Съмнението не е краят на историята, то е интригата в нея и се явява като неразрешен и постоянстващ въпрос. Съмнението те кара да преоцениш историята на живота си. Какви са твоите ценности? В какво наистина вярваш? В каква посока искаш да поемеш?

В погледа на Крум загоря пламъче:

– Аха – плесна с ръце той.

А Страхил това и чакаше:

– Съмнението може да даде различни резултати. Изборът е твой. Съмнението, в основата си, е неутрално, от значение е само това, което правиш с него.

Милен гледаше към върхът на планината, към който се бе отправила групата, в която участваше. Връщайки се в спомените си той сподели:

– Когато бях млад вярващ, мислех, че като се изкача на върха на планината, там ще срещна Исус.

– Но тези изкачвания могат да бъдат много редки, – отчете Христо.

– Не на планината , а в пустините места срещаме Бога и растем, – заяви Мая. – Божията цел е да ги използва в живота ни, за да ни направи по-силни.

Николай допълни:

– Божията доброта е предназначена да бъде получена насред нашата болка.

Чичо Марин, който придружаваше младежите в похода отбеляза:

– Именно в трудните моменти на скръбта, загубата и болката Бог ни помага да растем във вярата си и да се доближим по-близо до Него.

Мая подскочи и плесна с ръце:

– Пустинята не е пропуск в Божия план, а неразделна част от нашия процес на растеж.

Бог е с теб и мен в пустинята. Там се учим да разчитаме на Него. Той ни среща там и така чрез Господа растем.

Мартин бе обхванал с ръце главата си и се вайкаше:

– Има ли значение това, което правя? Загубих ли времето си напразно?

Баща му го погледна, усмихна се и вметна:

– Голяма част от работата ни остава невидима….

– Как така невидима? – прекъсна го Мартин.

– Например, – бащата се почеса по главата, – ако се грижиш за възрастни родители или да кажем за дете с увреждания. Да се жертваш в дейност, от която някой отчаяно се нуждае, често е работа, която само Бог знае.

– Добре, – въздъхна тежко Мартин, – аз питам, за да оценя действията си, това лошо ли е? Какво друго мога да правя?

– Просто се помоли, – посъветва го бащата.

– Как да се моля?

– Господи, – поде тихо и спокойно бащата, – научи ме да броя дните си така, че да бъда доволен само в Теб и да знам, че работата, която изграждаш чрез мен, ще продължи.

Успехът не се измерва с това, колко може да направи човек, преди да изтича при Бога за помощ.

Действията ни ще бъдат ефективни, когато първо търсим Бог и се облягаме на Него за всяка следваща стъпка.

Дядо Младен бе навел глава и говореше:

– Нещата, за които съжаляваме най-силно, обикновено са свързани с хора, които сме считали за приятели.

– Е, може да са са свързани с колега, съученик, или бивше гадже, – доразви идеята Мартин.

Радой се понамести на пейката и добави:

– Дори и да си бил самотен, има голяма вероятност нещото, за което най-много съжаляваш, по някакъв начин да се е породило от някакво взаимоотношение.

– Дори Соломон, един от най-мъдрите хора, които някога са живели, – размърда се дядо Младен, – пише: „Ходи с мъдрите, и ще станеш мъдър…“ С други думи, Споделяй живота си с мъдрите и след време ти също ще станеш мъдър.

– Има и втора част, – намеси се Павлин, който в повечето случаи само си мълчеше и слушаше, – „… а другарят на безумните ще пострада зле“.

– Така е, – съгласи се Румен, – когато се размотаваш с неразумен човек, страдаш от последиците на лошите му решения. Репутацията ти се проваля. Уволняват те и не си поканен следващия път.

– За това поставянето на ограничения във взаимоотношенията ни помага да избегнем последиците от глупостта, – наблегна Мартин.

Дядо Младен изгледа младоците край себе си и заключи:

– Предпазните ограничения не служат, за да определят някой или нещо като правилно или грешно. Те следва да те водят обратно към мъдростта. За това внимавайте за някои приятелства, които те обръщат в посока към опасна зона.

Всички замълчаха. Всеки се замисли какви предпазни ограничение трябва да постави, за да не пострада в ежедневието си.

Емил Петров отвори дом за момчета, за да помогне на най-уязвимите от тях. В него се приемаха сираци, бездомни, момчета, които са извършили криминални престъпления и деца с увреждания.

Едно от момчетата Христо имаше полиомиелит и слагаше тежки скоби на краката си.

Един ден Емил видя как едно от по-големите момчета носеше Христо по стълбите.

Трогнат от добротата на този младеж, Петров го попита:

– Дамяне, не е ли много тежък?

Телосложението на младежа съвсем не отговаряше на годините му. Той бе слаб и хилав, а носеше пълно, закръглено момче.

– Не , изобщо не е тежък, – усмихна се Дамян, – той е мой брат.

Това е една красива картина. Да виждаш как някой не само носи, но и поддържа другия.

Именно така изглежда любовта.

Да обичам, означава да се отворя за нечие страдание. Неговата тъга става моя.

Бог ни призовава да обичаме по начин, който понякога ни струва доста скъпо, но Той не ни кара да направим нещо, което не е направил преди това.

Исус свърза Своето сърце с нашето. Направи нашето страдание свое страдание, нашата болка своя болка. И иска от нас да направим същото за другите.

Това е част от начина, „да живеете живот, достоен за призванието, което сте получили“.