Никола бе едва на двадесет години, когато изпадна в дълбока депресия. Започна да пие антидепресанти и се почувства като старец.

Когато отиде на преглед, неговият лекар му заяви:

– Имате осемдесет и две язви.

– Какво трябва да направя? – отчаяно попита Никола без капчица надежда.

– Нужно е да направите някои сериозни промени в начина си на живот или ….

– Или? – бързо го прекъсна Никола, той нямаше никакво намерение да променя нещата в живота си.

– Или да се отстранят част от червата или дебелото черво, – лекарят довърши репликата си.

Не, това не бе добър вариант за Никола. Щеше да се чувства като инвалид.

По това време Никола нямаше никаква представа, каква бе причината за това разстройство на организма му.

Веднъж негов познат го попита:

– Кольо, чувстваш ли някаква вина?

– Да, – смутено отговори Никола.

– Чувството ти на вина, – заяви познатият, – буквално те е разяло.

Това чувство бе милостив призив за събуждане от Бога:

– Никола, отклонил си се в опасна територия. Твоите решения нараняват не само теб, но и тези, които са около теб.

Вината може да бъде безмилостен ръководител, който ни отдалечава от Бога, но може и да ни върне обратно към правилните взаимоотношения с Него.

Тежки дни. Всички ги имаме. Някои дори са по-лоши от другите.

Когато Радой стигна до сградата, откри, че бурята бе съборила няколко тухли около върха.

Той монтира греда с макара в горната част на сградата и вдигна няколко варела, пълни с тухли.

Когато поправи разрушеното, останаха му доста тухли. Той го пусна надолу. И стана неочакваното, защото не бе съобразил, че варелът е по-тежък от него.

И преди Радой да осъзнае грешката си, варелът започна да се спуска и рязко го дръпна. Той се опита да се задържи, все пак бе доста далече от земята. Ако опиташе да скочи, щеше да се пребие.

На половината път срещна варела с тухлите, който падаше бързо.

Получи силен удар по рамото, след което Радой продължи към върха, където удари главата си в гредата, а пръстите му се заклещиха в скрипеца.

Варела се удари силно в земята и тухлите се разпръснаха.

Сега Радой стана по-тежък от варела и тръгна надолу с голяма скорост.

На половината път пак срещна варела, но вече празен, който бързо се издигаше нагоре. При разминаването Радой получи допълнителни наранявания по краката си.

Най-накрая нашият злополучен герой се удари в земята, приземявайки се върху купчината разпилени тухли. Изпусна връвта, която държеше, а празният варел побърза да се върне бързо на земята и силно го халоса по главата …. Радой загуби съзнание.

Дойде на себе си чак в болницата.

А по-късно се питаше:

– Защо изобщо изпълзях изпод завивките тази сутрин, щом не мога да се върна в леглото си тази вечер?

Повечето от нас изпитват затруднения с решаването на няколко проблема през деня, но когато започнат да се стоварват в изобилие, без облекчение и причина, започваме да се нервираме и мрънкаме.

Има хора, които ни обичат и наистина биха искали да ни помогнат, но ние не ги търсим. Трудните дни обикновено са самостоятелни полети.

Всички смятаха Петър Незнакомов за християнин, но за дядо Петко си бе чисто и просто интелектуалец.

Питаха веднъж стареца:

– Как така интелектуалец?

А той отговори:

– Той изследва духовните хора и неща отвън, но нищо не достига до него.

– Е, и това е възможно, – съгласи се Станой.

Нако веднага се намеси:

– Как разбираш, че до него не достига нищо. Нали всеки ден чете Библията?

– Може и да я чете, но това върши по задължение …..

– Петър цитира части от Новия завет и знае доста псалми наизуст, това не е ли достатъчно? – попита Лозан.

– Възможно е да знае дори доктрината за оправдание чрез вяра и пак да бъде духовно сляп, – клатеше глава дядо Петко.

Мъжете край него вдигаха рамене в недоумение.

– Не тялото на истината просветлява, а Духът на истината е този, който прави това, – поясни старецът. – Ако сте готови да се покорите на Господ Исус, Той ще освети духа ви. Истината, която сте познали интелектуално, ще стане духовно позната.

– И как ще се разбере това?

– Силата Му ще започне да тече нагоре и навън и ще откриете, че човекът се е променил, – наблегна дядо Петко.

– Променил, ….. външно изглежда същия, – мърмореше под носа си Зарко.

– Когато човек престане да се доверява на собствените си способности, гледайки на тях като доказателство за спасение, а уповава на Божия Дух, той е просветен вътрешно, – каза стареца и млъкна.

Мъжете наведоха глави.

Тъмнината обгръщаше вече града, когато Андрей прекрачи прага на дома си. Сега идваше най-интересната част.

Той сядаше в любимия си фотьойл, повдигаше леко крака на по-ниския стол и се връщаше към събитията, които му се бяха случили през деня.

Много хора идваха при него и му доверяваха проблемите си. На някои успяваше да помогне, но на други не, а това му тежеше.

Той се молеше всяка сутрин за Божията мъдрост в предстоящите срещи, но …

Загледа се в потъмняващото стъкло на прозореца и тихо промълви:

– Къде греша? Какво не ми достига?

– Когато хората разтварят душите си пред теб, необходима ти е помощта на Моя Дух, за да реагираш адекватно.

– Но нали всяка сутрин се моля за мъдрост от Теб, – Андрей измъчено реагира.

– Грешката ти е, че се опитваш да отговаряш на човешките нужди според знанията и представите, които имаш, но това са само малки трохи за тяхната душа.

– Нали Си с мен през целия ден?! – удиви се Андрей.

– Това не е достатъчно. Трябва и да чуваш Гласа ми по всяко време, защото само Моя Дух може да ти помогне да разбереш неизказаното, за да отговаряш с мъдрост и любов.

– Изглежда ме разсейват много неща и не чувам Гласът Ти.

– Бъди проводник на Моята любов, радост и мир. Тогава реките Ми от жива вода ще потекат към людете.

– Как да го направя?

– Опитвай се да долавяш и Моя глас, докато слушаш другите.

В хола на Петрови имаше окачен стенопис. На него бе изобразен разрушен храм с бели колони, лежащи от страни. Фонтанът отпред бе срутен, а край него се забелязваше счупена статуя.

Вероятно това е била прекрасна част от елинската архитектура, но от нея почти нищо не е останало.

Марко често минаваше край този стенопис и се заглеждаше в него. Той скоро бе навършил четиринадесет години, но будният му ум бе неспокоен.

Наблюдавайки разрушения храм, често си задаваше въпроси.

– Елините са били утвърдена цивилизация със своите богатства и културни ценности, – разсъждаваше Марко. – Но какво е помогнало за развала и разрухата на държавата ѝ? Друго не би могло да бъде освен греховната поквара.

Това разрушение на моралните принципи и устои се забелязва и днес в нашия свят.

Освен това имаме и безмилостно унищожение, както на природата така и на хората като индивиди. А това е много обезпокоително в днешно време.

Естествено е да обвиним за това отхвърлянето на Бога, но май трябва да погледнем в самите нас.

Можем лицемерно да призоваваме другите да се отвърнат от греха, но поглеждаме ли по-дълбоко в сърцата си?

Това, за което обвинявам другите, не върша ли същото?

Само, когато разпознаем и признаем личните си грехове можем да се почувстваме свободи от вината.

Радостта би била наш постоянен спътник, а това би било живо свидетелство за околните, които се борят с покварата.