Бе невероятно слънчево време за месец ноември. Поваля, но не бе много. Рискувалите да не приберат последните плодове и зеленчуци имаха възможност да берат нови.

В двора на църквата бе само Нестор, свещеникът на местната църква. Той бе запретнал расото си и косеше тревата, която бе избуяла обилно край дувара.

Сашо се прокрадна до него и за да не го стресне му се обади:

– Дядо.

Нестор се обърна и видя внука си.

– Какво те води насам? Сигурно пак си измислил някакъв труден въпрос за мен?

– Да, – стъписа се Сашо. – Как позна?

– Лицето ти го издава, – засмя се свещеника. – Добре, ей сега свършвам и ще поговорим.

Когато Нестор приключи, двамата се настаниха на пейката, която бе почти до входа на църквата.

– Е, – свещеникът подкани внука си. – Кажи ми какво пак те е развълнувало?

– Ако има десет заповеди, които не трябва да се нарушава, защо тогава Господ ни е дал свобода? – бързо изстреля въпроса си Сашо.

Свещеникът поглади бялата си брада и лека едва забележима усмивка пропълзя по устните му.

– Господ ни е дал свободна воля, така че да избираме къде искаме да бъдем с Бог или без Него, на страната на доброто или на злото. Всеки ден човек прави своя избор в една или друга посока.

– А ако избера поне за малко да бъда без Него? – попита смутено Сашо.

– Той иска изпълнението на заповедите да стане нещо естествено в нашия живот, а не да ни принуждават да извършим каквото и да е.

– Но как може да стане това?

– Двете заповеди, на които Господ обръща особено внимание в Новия Завет е да обичаш Бога и да обичаш ближния си. Именно те разкриват и посочват на човека, как да действа.

– Не разбирам! Как разкриват и посочват? – попита Сашо.

– Ако истински обичаш Бог, ти не можеш да не обичаш ближния си. Това не е вече забрана, а посока към правилния път.

На Сашо му просветна, но в него се прокрадна съмнение, след което заяви:

– Може би трябва още да помисля по този въпрос.

– Мисли, – добродушно го потупа по рамото Нестор, – но не забравяй да потърсиш мъдрост от Господа, както по този въпрос, така и за всеки, който те вълнува.

Жоро се шляеше из улицата и се чудеше какво да прави. Времето бе хубаво, а той скучаеше.

Мина край една църква и спря. Ухили се и влезе в нея. Явно намеренията му не бяха много добри.

Жоро седна на първия ред и започна да чопли семки.

По време на проповедта грубо и нахално изказваше своето мнение:

– Глупости……От къде знаеш това?…..Кой може да ти повярва? …. Пълни простотии ….

Думите му съпроводени с явен присмех бяха най-малкото. Жоро с люспите от семките замеряше проповедника и хората край себе си.

Хората пееха и се молеха, а той им се подиграваше:

– Ще дойде Господ …… ха-ха-ха и ще ви помогне. Всички сте луди за връзване ха-ха- ха …….

Никой нищо не му каза. Службата продължаваше, както обикновено.

Когато богослужението свърши, една възрастна жена се приближи с метла към Жоро и каза съвсем кротко:

– Позволи ми, синко, да помета край теб.

Нещо се отприщи в Жоро и той се разплака, след това побягна към вратата и бързо напусна църквата.

На следващия ден се върна и се покая.

В селото Никола го знаеха като християнин. Той редовно посещаваше църквата в неделя. Даваше милостиня. От него никой не очакваше нищо лошо.

В една тъмна безлунна нощ хванаха Никола да краде. Повечето не повярваха, че той може да направи такова нещо.

– Това е някаква грешка.

– Той е толкова добър човек.

– Всеки от нас би откраднал, но той не.

– И той е човек, възможно е да среши.

Никола бе арестуван и изправен пред съдията. Горкият не смееше да повдигне очи и да погледне съселяните си.

Когато дадоха думата на Никола, той наведе глава и почти плачевно изрече:

– Простете ми! Сбърках, но това не съм го направил аз, а моята грешна плът.

Всичко друго да, но това избягване на отговорност, разгневи съдията. Той бе склонен да му прости, но когато чу кой е истинският „виновник“, направо закипя от възмущение.

Всички бяха впери поглед в съдията и очакваха присъдата му. Усетиха недоволството му, но си казаха:

– Все пак той решава изхода на случилото се. Винаги е бил справедлив и точен.

Съдията погледна Никола, леко се усмихна и каза:

– Разбира се, аз ви прощавам, но вашето грешно тяло ще полежи в затвора.

Ема обичаше да се рови на тавана. Там откриваше интересни неща. Изравяше мъчителното или радостно минало, което сега тънеше в праха, никому ненужно.

Един ден в ръцете ѝ попадна дневникът на прабаба ѝ.

– О, това ще бъде много интересно, – възкликна Ема.

С голямо любопитство тя зачете пожълтелите страници. Прелистваше и четеше, но колкото повече навлизаше в дневника, толкова по-разочарована оставаше.

– Тук е писала, какво е вършила само в ежедневието си: „Всички отидохме на църква….. Дойде Митко за вечеря….. Беше ветровито….. Почистих мазето …..“

Правнучката очакваше съвсем друго. Тя знаеше за тази старица, че е била жена на молитвата. За нея са казвали:

– Молитвите на Дора докосват рая.

Ема се начумери.

– Защо не е писала за разговорите си с Бога? Какво е обичала в Исус и защо? Колко би било добре да прочета любимият ѝ стих или целта, която си е поставила за една година, месец или седмица. Е, ако знаеше, че ще чета дневника ѝ, навярно би споделила опита си в молитвата.

Ема се размисли.

– А какво аз ще оставя на поколението след мен? Какво ще открият внуците и правнуците в старите ми вещи? Има ли нещо, което бих искала да им кажа? Да, бих искала да знаят за вярата ми в Бога и за личното ми общение с Него.

Разговорите с Бога са много ценни. Те имат огромен потенциал да докосне поколенията, тези които никога няма да видим и опознаем.

Тя бе една малка селска църква. В края на всяко богослужение пасторът посочваше някого и му казваше:

– Помоли се. Нека всички бъдем благословени.

Дядо Сашо, независимо от това каква е била проповедта, винаги се молеше с една си съща молитва:

– Господи здраво ни укрепи там, където се огъваме. За стоим изправени и да Те славим.

На пастирът тази молитва му се струваше много странна. Веднъж той не се сдържа и попита старецът:

– Защо всеки път се молиш по един и същи начин и казваш едни и същи думи?

Възрастният човек се почеса по главата, усмихна се и започна да обяснява:

– Имам една стара постройка. Горката, колко бури, проливни дъждове и какво ли не още е преживяла, но все още стои и мога да я използвам. Веднъж забелязах, че се е наклонила на една страна, за това я подпрях с яки дървета и тя се стабилизира. Тогава си помислих, колко много приличам на тази стара постройка.

Пастирът бе зяпнал в устата стареца и слушаше захласнато думите му.

– Натрупаните ми години са ме леко привели и изкривили, – продължи дядо Сашо. – Понякога се гневя, а нявга започвам да мразя някого. Друг път се срамувам от това, което съм направил, но изпадам и в другата крайност, осъждам другите. За това и се моля. Господ да ме подпре там, където се клатушкам, за да стоя прав пред Него и да го прославям.

– Да, така е, – съгласи се пастирът. – Всеки от нас познава опустошителната буря, която в диаметър може да достигне хиляди километри, а скоростта ѝ да надминава двеста километра в час. Тя изкоренява дървета, събаря къщи, …….. Бесният ѝ щурм може да заличи цели градове.

– Так е и с нас, – усмихна се старецът. – Рано или късно ще усетим подкосяващата сила на врага. Бог не ни освобождава от трудностите, а ни обещава мир сред тях. Той може да ни запази от ветровете, проливните дъждове и високите вълни, но само ако му позволи да ни постави здрава опора там, където сме се привели. От това няма да ни заболи, но ще ни предпази от падане.