Слънцето бе спокойно, но се очакваше жега по обяд. Димитър стоеше пред църквата и чакаше да започне богослужението.

Забеляза група жени, които оживено разговаряха.

– Тя е непочтена жена.

– За Милица нашата съседка ли говорите? Да, край нея трудно се минава.

– Освен проклятия и псувни друго нищо няма да чуеш от нея.

– А как се умилква на мъжете само?!

Димитър не издържа и се намеси:

– Какво правите вие, за да покажете Христовата любов към тази жена?

– Молим се за спасението ѝ винаги, когато се съберем, – гневно отвърна една от жените.

– Да, но ако само се молите, – отвърна Димитър, – тя ще отиде в ада. Посетихте ли я? Не я ли попитахте от какво има нужда? Споделихте ли Благата вест с нея.

Жените се намръщиха, а една от тях заяви:

– С нея?! Ти не знаеш каква е тя!

„Нима Божия Дух Сам трябва да занесе посланието за Божията любов на изгубените, – възмущаваше се мислено Димитър. – Кой друг освен повярвалите в Исус Христос трябва да свършат това? Как може Светият Дух да предаде посланието си, ако не намери християнин, чрез когото да изрази Себе Си?“

Марко и Стефан седяха един срещу друг и тихо разговаряха.

– Как би нарекъл Великден през тази година? – попита Стефан.

– Какво мога да кажа, – повдигна безпомощно рамене Марко. – Плановете за пътуване са отменени. Църквите остават празни, докато болниците се пълнят. Семейните събирания се заменят с разговори по телефона или чатове. Поради епидемията, голяма част от хората са затворени. Радостта от празника е отстъпила място на страха, изолацията и траура за тези, които сме загубили.

– Тъжен, изключително тъжен Великден, – съгласи се Стефан.

– Но знаеш ли, – Марко погледна приятеля си в очите, – че първата Пасха е предшествана от мрачни климатични промени, болести по животните, а след това и смъртта на първородните в Египет.

– Това, че се чувстваме затворени и изолирани по никакъв начин не може да се сравни с робството на евреите, – тъжно поклати глава Стефан.

– Но поне можем да се причислим към молитвите им за освобождение, – нерадостно се усмихна Марко.

– Е, – добави Стефан, – сега като сме лишени от обредите, то можем по-добре да си спомним за страданията на Христос.

– Най-голямата утеха на Великден тази година е, че Бог познава страданието, – въздъхна Марко.

– За първите последователи на Исус Пасхата започна с радостни възгласи и весели тълпи, но завърши с кръста.

– Вместо учениците да тържествуват, те скърбяха – повдигна вежди Марко. – Заключиха се, страхувайки се, че насилието, на което бяха свидетели ще ги последва.

– Да, но дойде Исус при отчаяните ученици и им каза: “ Мир вам“.

– Сегашният Великден няма да се оживи от писани яйца и семейни събирания. Няма да има абитуриентски балове и сватби. Само изолация с безмилостни лоши новини, – констатира с голяма тъга Марко.

– Но мнозина именно в тези дни ще се изненадат от срещата с Този, който ще ги посрещне с усмивка и думите: „Мир вам“, – обнадеждаващо прозвучаха думите на Стефан.

Манол бе презрях и отритнат от хората човек. Той много тъгуваше, че от църквата в тяхното селище бяха останали само руини.

Болката му бе толкова голяма, че той често падаше на колене и се молеше:
– Къде е църквата Ти, Господи. Останаха само руини, а хората се пръснаха ….

Един ден Манол ясно чу глас:

– Моят разрушен дом възстанови.

Манол запретна ръкави. Започна да трупа дървета и камъни, а на всеки срещнат предлагаше:

– Ела да възстановим нашата църква.

Едни му се присмиваха:

– Ти си луд! Заел си се нещо, което не е по силите ти.

Други само клатеха глава и го подминаваха, а имаше и такива, които се правеха, че не го забелязват.

Той знаеше, че го чака много работа, но не се отчайваше. Облечен в стари, износени и избелели дрехи, мъкнеше дървета и камъни на гръб.

Ядеше само, когато някой му подхвърляше макар и сух хляб, а спеше на земята близо до руините.

С Божия помощ и няколко души, вдъхновени от неговото упорство и усърдие, Манол успя да възстанови храма.

„Но Бог избра глупавите неща на света, за да посрами мъдрите, също избра Бог немощните неща на света, за да посрами силните“.

Виктор Вознесенски бе против религията, църквата и всякакъв вид проявление на християнството. Често тръбеше около себе си:

– Аз съм атеист.

Един ден Виктор прочете в местния вестник статия на някой си Петър Христов. В нея бе посочено какво Христос е направил за нас хората. Той възмутено хвърли вестника и отиде в редакцията, където го издаваха.

– Кой е този Петър, чиято статия сте позволили да се отпечата във вестника? Колко ви платиха за това? – кресна разгорещено Вознесенски на редактора на вестника.

– Това е пастирът на местната църква и той нищо не ми е плащал. Просто ме помоли във вестника да отпечатаме статията му. Ако имате някакви възражение относно това, напишете опровержение и ще го публикуваме.

– С този пастир сам ще се заема, – гневно скръцна със зъби Виктор и напускайки стаята, силно тръшна вратата.

Вознесенски изобщо не се забави със заканата си. Отиде в църквата и попита:

– Къде мога да намеря Петър Христов?

– Аз съм, – кротко се отзова човекът срещу него. – Мога ли с нещо да ви помогна?

Вознесенски сърдито изгледа Петър и възмутено попита:

– Вие ли сте написали във вестника статия, в която се опитвате да докажете, че всеки атеист е луд?

– Да! А не е ли так? – попита спокойно, но предизвикателно Петър. – А всъщност, вие кой сте?

– Аз а …аз … – яд клокочеше в гласа на Виктор,  – двадесет години от живота си съм по посветил да докажа, че няма Бог.

– Хм …. вижте, а нима това не е лудост.  Да пропилеете толкова години, за да докажете това, което го няма!?

В църквата нямаше много хора. Петър Василев бе заел вече мястото си. Всички го познаваха като богобоязлив човек, който бе готов и на мравката път да стори.

Той бе преклонил глава и усилено се молеше:

– Боже, благодаря ти, че съм с Теб вече тридесет години. Много си ми помагал и се ме освободил от пороците ми. Ето постя два пъти в седмицата, плащам си десятъка и не пропускам богослужение. Благодаря Ти, че не съм като другите хора, затънали в греха и беззаконието си ……

Изведнъж нещо смути молитвата му и Петър повдигна очи.

Прага на църквата бе прекрачил луксозно облечен мъж. На ръката му се виждаше доста скъп часовник.

„Този какво право има да влиза тук?! – помисли си ожесточено Петър. – Да си гледа света, парите и удоволствията. Нима може такъв да се покая искрено? Ще го повярвам, когато го видя да сваля всичко онова, с което се смята за по-горен от нас“.

Димитър Златев бе влиятелен човек. Работеше в данъчното. От няколко дена насам бе усетил, че в живота му нещата не са наред. Всичко си имаше, но вече нищо не го радваше. За това бе дошъл днес в църквата.

Златев бе навел глава и очите си не смееше да повдигне, само устните му тихо шептяха:

– Боже, бъди милостив към мене грешника ….

„Казвам ви, че този слезе у дома си оправдан, а не онзи,  защото всеки, който възвишава себе си, ще се смири, а който смирява себе си, ще се възвиси“.