Веднъж крал Артур бил пленен от друг цар и се оказал в затвора. Цярят обещал да го пусне, ако отговори на един много сложен въпрос. За да отговори на него на крал Артур му  била дадена цяла година. Ако през това време не успеел да отговори на въпроса щял да бъде обезглавен. Въпросът бил: „Какво искат всъщност жените?“

Крал Артур изпратил своите пратеници да разпитата женската половина на царството му, но никой разумно не можел да отговори на този въпрос. Накрая му съобщили, че една стара вещица знае отговора, но цената й била много висока. Кралят изпратил при нея посланик, за да разбере, какво точно желае. Оказало се, че тя иска да се омъжи за най-добрият му рицар Гаваин.

Магьосницата при това била страшна, стара и противна. Артур казал:

– Не искам моят най-добър приятел да бъде нещастен. По-добре да умра.

Гаваин проявил благородство и заявил:

– Животът на крал Артур е важен за цялото кралство. Радвам се, заради благото на държавата да се оженя за тази противна магьосница.

След това Артур получил отговор на въпроса си. Тя казала:

– Повече от всичко на света жената иска да се разпорежда със своя собствен живот.

Този отговор удовлетворил царя и Артур бил освободен. Всички били радостни и настъпило времето за сватбата. Рицарят Гаваин бил истински джентълмент. Магьосницата се държала отвратително на масата, взимала храната с ръка и високо ругаела. Когато настъпила сватбената нощ, Гаваин укрепил сърцето си, влязъл в спалнята и не могъл да повярва на очите си. Пред него на леглото лежала най-красивата жена на света. Той удивен попитал:

– Какво се е случило?

Тя казала:

– Заради проявеното търпение и добро отношение към мен, реших половината от времето да бъда млада красавица. Ти сам можеш да избереш каква искаш да бъда през нощта и  през деня.

Гаваин се замислил. Той не могъл да избере, за това оставил на нея да реши. Когато магьосницата чула отговора на мъжа си казала:

– Аз винаги ще бъда красива, защото разбрах, че ме уважаваш и ми даваш възможност да се разпореждам със собствения си живот.

В разговор един равин и неговия приятел обсъждали въпроса относно отговорността на тялото и душата в човешкия живот.
Приятелят на равина казал:
– И тялото и душата ще могат да се избавят от присъдата.
– Как?
– Тялото ще каже: „Душата съгреши, понеже от деня, в който ме изостави, аз лежа безмълвно като камък в гроба“. А душата ще рече: „Тялото съгреши, понеже от деня, в който го напуснах, аз се нося като птица“.
Равина се замислил и казал:
– Ще илюстрирам това с една притча.
Царят имал красива градина с отбрани плодове. Поставил двама пазачи, единият сакат, а другият сляп.
Сакатият казал на слепия:
– Виждам хубави плодове в градината. Ела нека се кача на гърба ти, да откъснем от тях и да ги опитаме.
Сакатият се качил на гърба на слепия, откъснали няколко плода и ги изяли.
След време царят дошъл и попитал:
–  Кой е късал от плодовете ми?
Сакатият му казал:
– Имам ли крака, че да ги стигна?
Слепият прибавил:
– Имам ли очи, че да ги видя?
Царят накарал сакатият да се качи на гърба на слепия и ги съдил като един.
Така и Бог, ще вземе душата, ще я сложи в тялото и ще ги съди като едно.

През 1681 г. камбаната на Кремъл била заключена в Николско-Карелския манастир за това, че нарушавала съня на цар Фьодор Алексеевич.
През 1591 г. по заповед на Борис Годунов изтръгнали езика на Угличската камбана, защото съобщила за смъртта на царевича Димитрий. След това тази камбана била изпратена в Тоболск.

Цар Артабан изпратил на равина Светия Юда перла с голяма стойност, с молба
да му върне също толкова ценно нещо. Получил мезуза. Това бил свитък от
пергамент направен от ритуално чисто животно, което съдържало част от текст
на молитва.
Царят казал:
– Аз ти изпратих нещо безценно, а ти ми връщаш нещо, което едва ли има
някаква стойност!
Тогава равинът отговорил:
–  Твоята ценна вещ е съвсем различна от моята. Ти ми изпращаш нещо, което
трябва да пазя, а аз ти изпратих нещо, което ще те пази.

Че злото съществува на този свят, това никой не може да го отрече. Хората едва ли ще отхвърлят това, те имат очи и уши, освен ако ушите им са по-дълги от тези на цар Мидас. Горкият цар, той предпочел флейтата на Пан пред лирата на Аполон и богът си отмъстил, като поставил на главата му две магарешки уши.  Животното с такива уши, се нарича „паневфимист“ това е човек, който възхвалява всичко, който е доволен от всичко, с други думи оптимист, както казват французите.
Как се е появило злото на този свят, не мога да ви кажа, защото хората не са постигнали съгласие по този въпрос. Древните гърци обвиняват Пандора, задето е отворила ковчежето, от което изскочили всички злини. Манихейците смятат, че бог, не можейки да довърши сам света, потърсил помощта на дявола, комуто дал в отплата правото да използува творението му. Други вярват, че дяволът съблазнил първата жена и че от това идат всичките ни беди. Понякога се питам, преди дяволът да измами Ева кой го е измамил него самия и го е превърнал в мразещ доброто демон, след като е бил преди това ангел, неопетнен и крилат като другите?
Макар че мъдреците не са постигнали съгласие помежду си относно източника на злото, никой обаче не отрича, че то съществува във вселената, поне на нашата планета, където го виждаме да властвува под хиляди образи. Това са войни, разводи, отровни змии, разбойници, подагра, бесилки, данъци, поробители, холера, глупост. Те никога не са липсвали от лицето на земята. Така те напомнят ежедневно на обитателите й, че Ева е изяла забранения плод.
От друга страна обаче, никой не може да отрече, че всеблагият Бог ни е дал в своята всемилост и много неща, макар че всички сме изпаднали в грях, като сме се родили потомци на Ева. Навсякъде срещаме доброто до злото, добродетелта до порока. Така че тези, които отричат съществуването на доброто, са не по-малко смешни от онези, които отричат злото. Оптимистите и песимистите са някакви странни животни, които би трябвало да се затворят в една и съща клетка.
Най-голямата от дарбите, които запазихме след падението или по-скоро придобихме чрез него е онази душевна сила, която наричаме „съвест“ и чрез която различаваме доброто от злото, като обикваме първото и намразваме второто. Съвестта има както слънцето петна и затъмнения. Страстите могат да помрачат за миг блясъка на това небесно светило, но не и да го угасят някога, защото както казва един поет, „човешкия род, взет изцяло, е честен човек“, т.е. обича доброто и мрази злото.