Запрян имаше болнична охота да спори за всичко. Няма значение за какво, важното е да се противоречи.

Бе слънчев ден и хората радостно излизаха навън. Всеки се радваше на хубавото време и се стараеше да свърши нещо по двора.

Запрян вървеше намръщен и не обръщаше внимание на никого.
От сутринта се скара с баща си и бе тръгна към свещеника, за да разреши спора, който се бе възникнал помежду им.

Без да поздрави Запрян направо попита духовното лице, което срещна в двора на храма.

– Трябва ли непременно да ходя на църква ако имам Бога в душата си?

– Ако се смяташ за верен Нему, не можеш да не посещаваш Божия храм.

– И все пак ….. – измърмори нерешително Запрян.

– Тук в църквата се извършват Божите тайнства. Господ ни дава Своето Тяло и Своята Кръв за опрощение на греховете ни и за изцеление на нашите души, – каза свещеникът.

– Да, но …, – желанието да противоречи, не бе напуснало Запрян.

– Тъй като казваш, че Бог е в душата ти, едва ли се досещаш, че душата ти е покрита с язви от греховете ти. Тя кърви. Изкривена и покварена е, но ти не усеща това.

Запрян въздъхна дълбоко и погледна с укор свещеника

– Не искаш да се вслушаш в себе си и да разбереш, че си тежко болен, благодарение на греховете си, – свещеникът продължи наставлението си. – Разбери само Господ може да те изцери, .

– И какво излиза от всичко това? – Запрян недоверчиво се взря в очите на Божия служител.

– Храмът е духовна болница и тъй като няма човек без грях, който допринася за душевното му разстройство, всеки трябва да отиде в храма, включително и ти.

Запрян повдигна рамене и си тръгна. Не успя да надделее в този спор, но следващия път може и да успее.

Слънцето грееше, но вече не топлеше. Хората прибираха последните плодове и зеленчуци и клатеха глави:

– Студове ни чакат вече.

Йото бе се подпрял на дувара и разговаряше с комшията си Христо.

– Какво си мислят някой? – завъртя глава заканително Йото. – Като ходят на църква или извършат някой ритуал смятат, че това ще ги доближи до Бога ли? За съжаление ги очаква голяма изненада. Вярваш ли ми и в църквата може да закоравее сърцето ти?

– Така е, – съгласи се Христо, – слънцето разтопява восък, но втвърдява глината.

– Едни се повлияват от Словото, други се променят, но на трети им закоравяват сърцата, защо? Понеже нямат намерение да последват Господа, – продължи още по-настървено Йото.

– Това е, – плесна коляното си Христо, – Неговото Слово променя човека, нищо друго не може така да му повлияе.

– Трябва ли да спрат някои хора да ходят на църква? – Йото погледна въпросително комшията си. – Да …. ако нямат намерение да прилагат това, което са чули.

– Вярно е, – добави Христо, – човек може да види чудеса и да слуша Истината, но ако не ги приеме, сърцето му може да се закорави. Виж да спреш хората да ходят на църква е пресилено ….

– Добре де, – махна с ръка Йото, – не съм казал, че не желая да ходят, но поне да идват в храма с желание да опознаят Бога. Защо им е да живеят двойствен живот? С единия крак в църквата, а с другия в света. Това живот ли го наричаш?

Йото бе войнствен и често много рязък, но държеше на правото. Христо бе по-тих, но бе напълно съгласен с думите на съседа си.

В хола на Петрови имаше окачен стенопис. На него бе изобразен разрушен храм с бели колони, лежащи от страни. Фонтанът отпред бе срутен, а край него се забелязваше счупена статуя.

Вероятно това е била прекрасна част от елинската архитектура, но от нея почти нищо не е останало.

Марко често минаваше край този стенопис и се заглеждаше в него. Той скоро бе навършил четиринадесет години, но будният му ум бе неспокоен.

Наблюдавайки разрушения храм, често си задаваше въпроси.

– Елините са били утвърдена цивилизация със своите богатства и културни ценности, – разсъждаваше Марко. – Но какво е помогнало за развала и разрухата на държавата ѝ? Друго не би могло да бъде освен греховната поквара.

Това разрушение на моралните принципи и устои се забелязва и днес в нашия свят.

Освен това имаме и безмилостно унищожение, както на природата така и на хората като индивиди. А това е много обезпокоително в днешно време.

Естествено е да обвиним за това отхвърлянето на Бога, но май трябва да погледнем в самите нас.

Можем лицемерно да призоваваме другите да се отвърнат от греха, но поглеждаме ли по-дълбоко в сърцата си?

Това, за което обвинявам другите, не върша ли същото?

Само, когато разпознаем и признаем личните си грехове можем да се почувстваме свободи от вината.

Радостта би била наш постоянен спътник, а това би било живо свидетелство за околните, които се борят с покварата.

В семейството на Максим имаше свобода относно избора на убеждения. Двама от братята му изповядаха исляма, а родителите му посещаваха протестантска църква.

Максим бе избрал за себе си някакъв мистицизъм, който бе синтез от индуизъм, будизъм, ислям и християнство. Той се чувстваше едва ли не свръх човек. Усещаше в себе си огромна сила, която бе способна да разруши всичко.

Веднъж казаха на Максим:

– Има някой, когото ти не можеш да победиш.

– И кой е той? – Попита Максим с огромно любопитство.

– Това е местният християнски свещеник, който служи в храма.

У Максим се зароди желание да премери сили с този човек.

Един ден той усети в себе си много енергия. Вечерта Максим извърши съответните ритуали, като усилено се готвеше за срещата с свещеника.

Той беше убеден, че ще го победи, използвайки цялата си магическа сила.

Максим влезе в храма и видя човекът, който търсеше.

– Странно, у него не усещам никаква енергия, – каза си той. – Та той е обикновен човек, облечен в свещенически дрехи. Нима с него трябва да си меря силите. Изглежда са ме излъгали. Този човек, не може да бъде по-силен от мен.

Тогава у Максим се зароди желание да им покаже какво може.

Хората бяха още в храма, а свещеника проповядваше Словото Божие.

Максим застана в средата между людете и започна да прави заклинания, напрягайки цялата си магическа сила, като я насочи срещу свещеника и хората край него.

Опита веднъж, не се получи. Пробва втори път, отново нищо.

Максим се напрегна до краен предел и …… изгуби съзнание. Хората се погрижиха за него и го оставиха на едно легло. Така, той лежа няколко часа. А когато дойде на себе си, тихо промълви:

– Загубих тази битка.

Мистицизма, който Максим следваше имаше строго правило, ако загубиш битката, трябва да се учиш от този, който те е победил.

Той призна поражението си. Остави ритуалите си. И негов учител стана свещеникът, който той презираше.

В живота на Максим всичко се преобърна. Това, което узна за Исус Христос, трогна сърцето му. Той призна себе си за грешник и разбра, че единствено Господ може да го спаси.

След покаянието си Максим посвети живота си на Бога.

Милка скоро бе повярвала в Господа. Тя бе толкова въодушевена от случилото се с нея, че започна да разказва на всеки за промяната, която Бог бе извършил с нея.

Усилията ѝ не бяха напразни. Скоро спечели група млади хора за Исуса.

Един ден Милка каза на пастира си:

– Разказах на няколко младежи за Исус и те с радост Го приеха. Мога ли да ги доведа в нашата църква.

– Разбира се, – въодушевено възкликна пастирът.

Имаше нещо, което Милка не сподели. Тя нямаше представа, че то може да създаде сериозни проблеми в църквата.

Външният вид на младежите, които бе привлякла към Господа, не съвпадаше с традиционните стандарти.

Настъпи денят и Милка заведе групата младежи в храма. Посрещнаха ги възмутени и осъдителни погледи. Пастирът бе в шок.

Малко след това, той дръпна Милка настрани и я порица:

– Как можа да доведеш тази сбирщина тук. Погледни ги! Какви са тези петльови прически? А за дрехите да не говорим. От кога не са се къпали? Направо вонят. Когато водиш хора в църквата ги предупреди да се измият и приведат в приличен вид.

Милка бе навела смирено глава и се червеше.

– В църквата ти се учиш да бъдеш изрядна християнка, – продължи наставленията си пастирът. – Не можеш да правиш Божия дом за посмешище.

Какво толкова бе направила Милка?

Тя бе действала така, както са постъпвали християните от първи век. Бе отишла и споделила Благата вест, с хора, които погиваха и имаха нужда от спасение.