Семейство Перфектови болезнено се измъчваха :

– Отначало обичахме нашата църква, но след това се натъкнахме на някои проблеми, – сподели главата на семейството Виньо.

– Оказа се, че там има хора, които правят лоши неща и съгрешиха понякога, – продължи съпругата му Осъдея.

– Сред тях се чувствахме грешни, – поклати глава недоволно Виньо. – За това решихме да намерим друга група хора, с които да се покланяме на Бога.

– Освен това музиката бе недостатъчна, – отбеляза Осъдея, – а текстовете на песните не бяха добре задълбочени в Словото.

– Хората си признаваха, че се борят с лъжата и търсеха помощ да се отърват от похотта си, – допълни Макси, малкият им син.

– Неприятно е дори да се гледа, – възмути се Осъдея, – когато възникнат конфликти между людете. Сред тях се чувствахме някак странни.

– И на мен не ми се сториха много свети, – подчерта Виньо.

Дъщерите Знайка и Подслушка не бяха съгласни с решението на родителите си.

– Тук имаме приятели. Къде ще вървим?

Макси се намръщи и веднага докладва:

– Не чухте ли, че ръководителят на хвалението Пейчо е направил сериозен грях. Той нарушаваше ритъма на почти всяка от песните и всички почнаха да грачат.

– Надявам се някой ден да намерим църква по нашите стандарти, – заяви Виньо. – В противен случай можем да започнем да се покланяме у дома по свой си начин.

– Това не е лоша идея, – спонтанно възкликна Осъдея.

Да, те намериха нова по-добра църква, но там се задържаха само две седмици, тъй като и там срещнаха грешници.

Тошко престъпяше от крак на крак притеснено и обясняваше на учителя си:

– Съжалявам, но не го написах, защото не се чувствах много добре.

Учителят се усмихна и добави:

– Тошко, знаеш ли, че по-голямата част от работата по света се върши от хора, които не се чувстват много добре. Срещал ли си някой, който е направил всичко възможно, въпреки че се е чувствал по-малко от сто процента?

Тошко засрамен наведе глава.

Баба му бе болна, но сама вършеше домакинската работа в къщи.

Брат му си счупи крака, но не се отказа да ходи и посещава различни мероприятия.

Липсва ли ви мотивация и енергия, не се доверявайте на чувствата си.

Действайте и вижте дали няма да се почувствате по-добре.

Упорит труд, това е цената, която трябва да платим, за да достигнем определена цел.

Дора бе шейсетгодишна. Имаше сърдечно заболяване и не можеше да кара кола.

Милена не можеше да я закара тази неделя на църква и тя реши да иде пеша до най-близката.

След богослужението тя спря Росица и ѝ каза:

– Предстои ми сложна сърдечна операция. Години влача този проблем. Помолете се за да имам мир и операцията да мине без усложнения.

Росица си каза:

„Ами ако Бог просто оправи сърцето ѝ?“

За това попита:

– Съгласна ли сте да се моля за вашето изцерение?

– Да, – бе отговорът.

И Росица се помоли:

– Боже, дай ѝ мир. Направи чудо. Дай и здраво сърце.

Във вторник по обяд телефона на Росица звънна, обади се Дора.

Тя плачеше и непрекъснато повтаряше:

– Защо точно на мен …. защо точно на мен?

– Какво е станало? – попита Росица. – Добре ли сте?

– Отидох на предоперативно сканиране преди операцията и за изненада на всички, имах здраво сърце. Нямаше нужда от операция, – обясни малко по-спокойно Дора.

Скоро жената получила здраво сърце отново посети църквата.

Този път караше сама колата си.

Тя бе изпълнена с радост и носеше документи със седемнадесет годишно сканирания на сърцето ѝ, които разкриваха проблема ѝ.

Между тях имаше скорошен доклад, в който бе отбелязано, че сърцето на Дора е в добро състояние.

Всеки ден около нас има хора, които живеят с нужди в живота си. Те могат да преживеят Божията любов.

Ами ако преминаваме покрай тях и пропуснем възможността небето да докосне земята?

Чуйте, Бог иска да ви използва, за да разкрие любовта си на другите, които не Го познават.

Всички смятаха Елена за оптимистка. Тя винаги се усмихваше и оживено разговаряше. Отличаваше се с голяма енергия.

Един ден изненадващо за Надя, Петьо каза:

– Елена е изпаднала в пълно отчаяние.

– Не може да бъде, – възкликна Надя. – Ще поговоря с нея.

Надя отиде при Елена и я попита:

– Всичко при теб наред ли е? Да нямаш някакви затруднения?

– Нищо особено, – отговори Елена. – На всички се старая да помогна, да им обърна внимание. Грижа се за всеки, но никой не се отнася така към мен.

Ако човек е весел, бодър и жизнерадостен като Елена, трудно ще се забележи, че е тъжен.

За такива хора, които излъчват увереност и оптимизъм, едва ли някой ще се досети, че ги тормози нещо.

Навярно на всеки се харесва, когато се грижат за него, ценят го, но нека не забравяме тези край нас, които се нуждаят от подкрепа и търсят одобрение.

Не съдете човек по външният му облик. Той може да се усмихва, но същевременно да се чувства сам и неизпитващ радост.

Бъдете внимателни към хората край вас.

Марио и Деси след дълго отсъствие от страната си, се завръщаха от много далече.

След като самолетът кацна, те погледнаха през прозореца и видяха група усмихнати хора, събрани наоколо.

Марио възкликна:

– Виж, Деси, колко много хора са дошли да ни посрещнат.

Радостта му бе кратка.

Тази група не чакаше тях, а някаква известна личност, която бе пътувала с тях в самолета.

Със сълзи на очи и разбити очаквания Марио прошепна на съпругата си:

– Нито един човек не дойде да ни посрещне. Защо? Малко ли направихме в онази изостанала страна.

Деси хвана Марио нежно за ръката и му напомни:

– Скъпи, още не сме се прибрали.

Библията ни казва, че око не е видяло или ухо не е чуло всички прекрасни неща, които Бог е приготвил за Своите деца, но трябва да помним, че още не сме се прибрали.

Някой ден нашите очаквания ще бъдат изключително и изобилно изпълнени.

Марио се усмихна:

– Нашата история все още се пише, така че нека откажем на неосъществените очаквания да ни отнемат радостта ни, защото най-доброто тепърва предстои.