Posts Tagged ‘хора’

Нужно е поддържане

петък, септември 24th, 2021

Тя беше малка звезда, но мечтаеше да помага на хората. Когато чу желанието ѝ, майка ѝ се скара:

– Ти не бива изобщо да се доближаваш до Земята. Огънят ти ще я изпепели.

– Но аз искам да помогна на хората, – противопоставяше се звездичката.

– Е, – примирено въздъхна майка ѝ, – Можеш да им подариш малка искрица, която да възпламени огън в сърцата им.

И звездичката постъпи точно така.

Нейната искра достигна до Земята и запали огън в сърцата на хората.

Людете изправиха глави. Очите им засияха. И те започнаха нещо ново, което не бяха правели преди.

– Ще напишем поезия изпълнена с любов и нежност, – казаха едни.

– Ще издигнем великолепни сгради, – добавяха други.

А трети обещаваха:

– Ще засадим безплодната пустиня.

Мечтите им нямаха чет.

Измина цяла година.

Звездичката забеляза, че много малко от хората се заловиха истински да претворят мечтите си. Повечето от тях забравиха за тях.

Неудовлетвореността се загнезди в сърцето на звездичката.

Един ден тя изплака мъката и болката си пред майка си:

– Запалих милиони сърца, но повечето угаснаха. Навярно искрата ми е била слаба.

– Не тъгувай, – каза майка ѝ. – Ти можеш да запалиш хиляди сърца, но всяко от тях трябва да се постарае само да поддържа този огън.

Мъдро съветване

четвъртък, септември 16th, 2021

Валентин продаваше недвижими имоти. Днес не му вървеше и в края на деня се ядосваше:

– Отново се провали сделката. Какво стана, нали се бяха съгласили?

Той върна назад и си спомни разговорите с хората, отбеляза реакциите им и откри пропуските си.

– Трудно е да се повярва, но май говорех прекалено много, – каза си той. – Засипах ги с подробности за екстрите, това добре, но споменах за съседите и още много неща, с които може би са им повлияли отрицателно…… И какво направих всъщност? Разубедих ги и те не купиха имота.

Валентин дълго се разхожда в стаята, от време на време разрошваше косата си с ръка и разсъждаваше на глас:

– Трябва да се науча повече да изслушвам хората. Не бива да усложнявам продажбите с потоп от безполезна информация. Защото,…..

Изведнъж той се спря насред стаята, усмихна се и продължи

– ….. когато говоря прекалено много, карам хората да се отказват от сделката или ги предизвиквам да подпишат каквото им предложа, защото им е писнало от моето бърборене, ……. но и в двата случая това е неразумно.

Валентин искаше да бъде полезен на хората. Мъдро да ги съветва, така че да вземат решение, за което по-късно да не съжаляват.

Не искаше да ги сплашва с високото си и настойчиво говорене, защото след това имаше чувство, че се е държал като пълен глупак.

Той осъзнаваше, че хората се нуждаят от мъдър съвет, за да вземат най-доброто възможно решение. Те искаха да вървят в правилната посока, а той искаше да им я осигури.

Неземната сграда

неделя, септември 5th, 2021

На строежа нямаше хора, но се долавяше тих говор. Там бяха струпани купчина камъни с различна големина.

– Ние дойдохме от една висока планина.

– А нас ни откъртиха от стръмни скали.

– Ех, какво знаете вие?! – обади се голям къс мрамор недалече от купчината. – Огън и вода са действали върху нас през вековете. Под тяхно влияние сме се превърнали просто в скали.

– Какво ще стане с нас? – попита дребно камъче, което едва се забелязваше в купа.

– Хората от нас ще изградят жилища, – заяви един голям отломък. – Радвайте се на света, но не забравяйте уроците на Създателя ни.

– Уроци?! – оживиха се наоколо.

– Трябвало е да преживеете много лета преди динамитът да ви разкъса, да ви разтрошат с кирки, – изтъкна големият камък,

– Когато това се случи с нас, – едва се чу гласчето на малко заоблено камъче, – лежах между грозните блокове на кариерата и се питах. За какво е нужно всичко това? Без никаква цел ни раздробиха, но после дойдоха камионите ….

– Докато сте на канарата, – започна едър олющен камък, – вие не сте завършени. Някога и аз не разбирах това. Минава време и ви насочват към по-съвършена сграда, където човешки ръце ви поставят на място, където да служите на Твореца.

Някой запя:

В тишината няма прекрасни звуци.
В мраморния блок няма красота.
Но докосне ли се умелата ръка на Господ,
камъкът скритата си красота ще изяви.
Не позволявай звуците да замрат в душата.
Нека неземният скулптор да те извае.
Не допускай твоя образ да остане скрит…….

Необикновената двойка

събота, август 28th, 2021

Ангел бе от онзи тип хора, които огъваха пространството около себе си и го променяха.

Когато бе умислен тъмнокафявите му очи се вглеждаха в нещо, което другите не виждаха. Така оставяше неподвижен и вглъбен, след което споделяше това, което бе прозрял.

Той се докосваше и допитваше до истината и този допир се отразяваше на лицето му. Гласът, Който му говореше, Го отвеждаше там, където беше най-необходимо да се намеси.

Във всеки човек Ангел откриваше необикновеното, привлекателното и интересното.

Веднъж той каза на жена си Ели:

– Ако нямаше семейство и деца, щеше да бъдеш голяма поетеса. Всичко в теб щеше да избуява в прекрасни словесни форми. Твоята женственост щеше да превръща римите и ритмите в стихове, които щяха да изненадват с неочаквани нюанси и детайли. Можеш да създаваш музика от думи, както създаваш хармония в нашия дом. Ти си вълшебница, Ели, защото превръщаш обикновения живот в поезия.

Тя се смееше на думите му и възразяваше:

– Но какво ми пречат децата? Ако бих искала да създам „необикновени“ стихове, какво би могло да ми попречи?

– Ти имаш талант, Ели, – продължи настойчиво Ангел. – Не бива да го задушаваш под тежкото бреме на майчинството и грижите за нас. Трябва да пишеш всеки ден, описвайки впечатленията, идеите, усещанията и сънищата си. Обещай ми Ели, че няма да погубиш таланта си заради нас.

„Но какво съм аз в сравнение с него?“ – мислеше си Ели.

За нея той бе диригент на невидим оркестър, чиято музика поддържа достойнството и небесния образ у всеки човек.

Ангел виждаше доброто в хората и обръщаше гръб на тяхната тъмна страна. Това бе единствената негова вродена радост, с която озаряваше всички около себе си.

Ангел и Ели бяха необикновена двойка, която заливаше околните с много любов и даряваше мир на хората.

Лошите и добрите навици

понеделник, юни 21st, 2021

Дойде лятото и слънцето затопли земята. Дъждовете спряха и хората се поуспокоиха.

Цачо отново си блъскаше главата:

– Знам, че това не е добро, защо го направих отново? Бях си обещал, че вече няма да го повторя, а какво излезе? Че съм лъжец и безотговорен човек.

Дядо му Стефан го видя как пухти и се ядосва и го приближи:

– Май пак сия сготвил твоята, – засмя се старецът.

– Дядо, не исках, но пак го направих. Защо лошите навици лесно завладяват човека, а добрите ни се отдават толкова трудно?

Стефан бе преминал през какво ли не. Говореше се, че повече от половината свят е обиколил. Всички уважаваха мъдростта му и го почитаха.

– Какво ще стане ако здраво семе оставиш на слънце, а разваленото и мухлясалото заровиш в земята? – попита старецът.

– Ако доброто семе не се покрие със земя ще загине, а лошото, което е заровено ще покълне.

– И какъв плод ще даде?

– Недоброкачествен, негоден за нищо, развален, – бързо отговори Цачо.

– Така е и с нас хората, – наблегна дядо Стефан. – Когато правим нещо добро, гледаме да го покажем на другите, но по този начин го разрушаваме и унищожаваме. А човеците, които крият своите недостатъци и грехове, ги заравят дълбоко в себе си. Те израстват в тях и съсипват човека.

– Какво да правя, дядо? Всеки път се провалям.

– Искай мъдрост от Бога. Той дава на всички щедро без да укорява.