Крум не бе силен в математиката. Колкото и да се стараеше все нещо не правеше както трябва.

За негова радост учителят му Григоров бе търпелив човек. Той наблюдаваше напъните на своя ученик и не бе безразличен към старанието му.

Един ден Григоров каза:

– Круме, ако не можеш да разрешиш проблемите си, ела при мен и аз ще ти помогна.

И така се започна. Поизтърка се паркетът от масата на Крум до учителската.

Ученикът дълго време не се справяше със задачите, но той вярваше, че ще успее, защото бе поверил проблема си на човек, който знаеше как да го разреши.

Направете същото.

Занесете проблема си при Господа и Му кажете:

– Ти каза да възложа грижите си на Теб. Ще ме подкрепиш ли?

Учителят свърши писането на дъската и се обърна. Учениците се заливаха от смях.

– Първото ви уравнение е грешно написано, – хилеше се силно Симеон и сочеше с пръст дъската.

Учителят остана напълно сериозен.

– Умишлено го направих, – каза той. – Исках да ви покажа нещо важно.

Усмивките изчезнаха от лицата на учениците. Настъпи тишина.

– Така светът ще се отнася към вас, – допълни учителят и замълча.

Децата го гледаха недоумявайки, каква връзка има грешното написване на нещо с отношението на света към всеки от тях?!

– Останалото, което написах е правилно, но никой от вас не ме похвали за това, – отбеляза учителят. – Всички ми се присмяхте само за едно нещо, което грешно направих.

Учениците гузно мълчаха.

– Светът никога няма да оцени милионите добри неща, които правите, но сбъркайте само веднъж и веднага ще започнат да ви критикуват.

Учениците бяха навели глави, те не смееха да погледнат учителя си.

А той продължи:

– Това не бива да ви спъва и огорчава. Издигайте се над всеки присмех и критика. Бъдете силни, това е животът.

Слънцето и днес силно препичаше. Димо, Руско и Елен седяха под сянката на старата липа с учителя си. Те му задаваха много въпроси.

Учителят им бе търпелив и се стараеше да отговоря така, че да го разберат, но любопитството им нямаше край.

Внезапно хода на действието се промени.

– Учителю, задайте и на нас някой интересен въпрос, – предложи Димо.

Учителят се замисли за малко, след което попита:

– Какво ще направите, ако видите, че някой се готви да хвърли камък върху вас?

Безмълвието погълна децата. Мина доста време, докато някой от тримата се престраши да отговори.

Първи наруши мълчанието Елен:

– Ако притежавах специални способности, щях да отклоня камъка и той ще мине край мен.

– Това не е разумно, – отсече Димо. – Този човек ще намери друг камък и пак ще го хвърли върху теб. Друго бих направил. Със специалните си умения ще го обезсиля и той няма да може да вдигне камъка.

– Специални способности и умения, – възмути се Руско. – А ако ги нямате? Днес може да иска да хвърли камък само върху теб, но утре току виж дошъл да събори дома ти и да унищожи семейството ти.

–- Тогава какво ще правим? – сконфузи се Димо.

– Тук се иска нещо друго, – наблегна Елен.

– Учителят ни, – започна да обяснява спокойно идеята си Руско, – не веднъж ни е казвал, че трябва да живеем в мир с всички човеци. Именно това е разковничето.

– Искам да се разбирам с хората така, че никой да няма желание да ме нарани, – възкликна Елен.

– Да, – каза учителят, – не мога да ви помогна да решите всички проблеми. Те са толкова много. Но мога да ви науча, да не си ги създавате.

В семейството на Максим имаше свобода относно избора на убеждения. Двама от братята му изповядаха исляма, а родителите му посещаваха протестантска църква.

Максим бе избрал за себе си някакъв мистицизъм, който бе синтез от индуизъм, будизъм, ислям и християнство. Той се чувстваше едва ли не свръх човек. Усещаше в себе си огромна сила, която бе способна да разруши всичко.

Веднъж казаха на Максим:

– Има някой, когото ти не можеш да победиш.

– И кой е той? – Попита Максим с огромно любопитство.

– Това е местният християнски свещеник, който служи в храма.

У Максим се зароди желание да премери сили с този човек.

Един ден той усети в себе си много енергия. Вечерта Максим извърши съответните ритуали, като усилено се готвеше за срещата с свещеника.

Той беше убеден, че ще го победи, използвайки цялата си магическа сила.

Максим влезе в храма и видя човекът, който търсеше.

– Странно, у него не усещам никаква енергия, – каза си той. – Та той е обикновен човек, облечен в свещенически дрехи. Нима с него трябва да си меря силите. Изглежда са ме излъгали. Този човек, не може да бъде по-силен от мен.

Тогава у Максим се зароди желание да им покаже какво може.

Хората бяха още в храма, а свещеника проповядваше Словото Божие.

Максим застана в средата между людете и започна да прави заклинания, напрягайки цялата си магическа сила, като я насочи срещу свещеника и хората край него.

Опита веднъж, не се получи. Пробва втори път, отново нищо.

Максим се напрегна до краен предел и …… изгуби съзнание. Хората се погрижиха за него и го оставиха на едно легло. Така, той лежа няколко часа. А когато дойде на себе си, тихо промълви:

– Загубих тази битка.

Мистицизма, който Максим следваше имаше строго правило, ако загубиш битката, трябва да се учиш от този, който те е победил.

Той призна поражението си. Остави ритуалите си. И негов учител стана свещеникът, който той презираше.

В живота на Максим всичко се преобърна. Това, което узна за Исус Христос, трогна сърцето му. Той призна себе си за грешник и разбра, че единствено Господ може да го спаси.

След покаянието си Максим посвети живота си на Бога.

Шум и глъч. Децата тичаха и крещяха. В стаята бе настанал хаос.

Няколко красиви вази с орнаменти лежаха на парчета върху пода.

Влезе учителят и строго изгледа децата. Когато видя строшените вази той попита:

– Кой го направи?

Децата се свиха. Образува се празно пространство по средата. В него седеше Мирко.

През цялото време той не бе мръднал от мястото си. Раздразнен от шума, си бе запушил ушите и наблюдаваше с безпокойство вилнеещите край него.

Някой се престраши и с пръст посочи Мирко.

– Ти ли направи това? – попита учителят.

Мирко мълчеше. Момчето не пожела да посочи истинските виновници. За това несправедливо бе наказан.

Той безмълвно прие наказанието.

Мария се разплака. Отиде до учителя си и му прошепна:

– Защо го наказвате? Той не е счупил вазите ….. гонехме се из стаята и така ги бутнахме на земята, а те се счупиха.

Лицето на учителят омекна. Той освободи Мирко от ъгъла, където го бе наказал и събра децата. След това им каза:

– Всеки от нас за грешките си в живота заслужава наказание, но се роди Исус, Който бе разпънат на кръста. Той нямаше никаква вина но пое нашия грях и пострада заради нас.

Децата мълчаха навели глава. Всички се чувстваха виновни.

– Ако изповядваме грешките си, Исус е верен и праведен да ни прости греховете, и да ни очисти от всяка неправда, – добави учителят.