Погледнете тази кола, която привидно събира боклук. Тя е палестинска от Газа.

Конструирана е за стрелба по Израел, същинска катюша.

Такава кола отива до някое училище или детска градина и изстрелва залп от ракети.

В отговор на това израелски войници обстрелват мастото, от където са изстреляни ракетите. И след това, кой е виновен за смъртта на децата?

Времето за прелитане на ракетите до най-близкия град е 10-15 секунди, а времето между сирената и взрива е 2-3 секунди. Да се спрат е невъзможно.

Но светът осъжда Израел.

Във Великобритания девет годишно момче страдащо от аутизъм, трябвало да хване волана и да управлява кола, когато майка му, която карала автомобила, загубила съзнание. Това бил Джонатан Андерсън, който е бил с диагноза синдром на Аспергер.

Момчето не е имало друг избор, освен да поеме управлението на колата, която се движел със скорост от 70 км/час. Детето успяло да спре кола, като включило ръчната спирачка.

Инцидентът е станал, когато майката на Джонатан го е карала на училище. Момчето е признало, че се е било много уплашено, когато майка му припаднала, защото той никога не се е опитал да шофира.

Майката на момчето е споделила, че синът й още от малък се интересувал от различни технически приспособления и устройства..

Налудувахме се до насита. Сложихме дърва в огъня. Насядахме около камината  и се разприказвахме. Отначало говорихме само за глупости и си подхвърляхме иронични забележки по един или друг повод. Говорихме за училището, тъпите даскали и неусетно стигнахме до плановете за бъдещето ни.
– Няма да чакам последните изпити, – сподели лекомислената Пепи. – Ще се омъжа по възможност най-скоро.
– Но за кого? – подметна шеговито Мартин.
Така разговорът ни се насочи към брака.
– Какви качества според вас трябва да притежава бъдещия съпруг и съпруга? – започна смело Весето.
Изведнъж всички се замислиха. Павел отговори почти веднага:
– Трябва да е вярна!
– Трябва да готви много хубава, – извика Огнян, който горкия само за ядене си мисли.
– Трябва да обича книгите и децата, – много тихо каза Станислава.
– Искам да ме обича вечно. – въздъхна замечтано Пепи.
– Искам да има здрав дух в здраво тяло и много пари в банката, – заключи Петър.
Докато обсъждахме качествата на идеалният съпруг и съвършената съпруга, Тони се люлееше на стола с обичайната си надменна усмивка. Когато дойде неговия ред заяви:
– Според мен тя трябва да танцува хубаво. Да умее да флиртува и да не ми прави сцени, ако реша да се позабавлявам с някоя друга.
– Какви идиотщини! – възмути се Павел. – Ако сега имаш такива възгледи, какво ли ще стане с теб когато остарееш?
– Ще стане още по-голям циник и егоист! – извика раздразнена Станислава.
Всички укориха Тони за възгледите му.
– Вие сте глупаци, – отсече надменно Тони. – Държите се като децата. Човек трябва да гледа на живота реалистично. Това не ви е неделно училище в църквата, повярвайте ми.
Та ние бяхме само на седемнадесет години, а после какво щеше да стане с нас.

В американския щат Тениси  било осъдено куче на име Уинстън. Наказанието му било шест месеца да посещава училище за кучета, където ще бъде обучавано на добри маниери.
„Престъпния“ питбул бил наказан от съда да носи значка „потенциално опасен“. Строгата присъда била наложена, защото кучето нападнало полицейска кола.
Обвиненията срещу животното ще бъдат снети, след като то премине обучението.

Веднъж в нашия двор се появи незнайно от къде малко котенце. То много искаше да намери майка си, за това се галеше о всеки. От нищо не се страхуваше, само мяукаше и припкаше наоколо.
Цял ден тича котенцето напред назад, дано някой го прибере да го нахрани, но никой не искаше да го вземе. Само една възрастна жена му отчупи малко хляб и го погали между ушите, но после си тръгна.
Вечерта котенцето извади късмет. През двора мина Анечка, тя носеше на баба си подарък за рождения ден. Когато видя котенцето, момиченцето изобщо не се замисли и го взе със себе си.
От тогава котенцето заживя у Анечка. Ядеше до насита, мушкаше в леглото на момиченцето и си играеше с играчките, които му оставяха.
Една вечер, когато Анечка се прибра от училище, котенцето не я срещна на вратата. То лежеше на кревата и жално гледаше стопанката си.
Анечка изтича при майка си и я помоли:
– Мамо, котенцето е болни, извикай моля ти се лекар.
Майката се усмихна и обясни:
– Трябва да го заведем при ветеринаря.
Облякоха се. Увиха котенцето в топъл шал и се отправиха към лечебницата.
Имаше голяма опашки. Баби и дядковци държейки своите любимци на колене, кротко чакаха реда си.
Тази вечер Анечка и майка ѝ се прибраха доста късно в къщи. Докторът бе предписал лекарства и момиченцето се превърна в медицинска сестра и доктор едновременно. То даже намери от някъде бяла престилка, за да подхожда на службата ѝ.
Котенцето бързо се оправи. Анечка се радваше и на всички разказваше в училище за своя любимец. Така неусетно децата започнаха да я наричат ветеринарката.