Архив за етикет: учен

Интервю с Леонардо да Винчи

Представете си, предстои ни разговор с един от гениите на всички времена, който остави след себе си мистерии и загадки.

Да представя нашият събеседник Леонардо да Винчи. Дал началото на картечницата, делтапланера, парашута, автомобила……Няма друга личност, която може да се охарактеризираме с толкова много епитети, като изобретател, художник, анатом, музикант, архитект, скулптор, музикант,  инженер, поет….Неговите изобретения са изпреварили времето. Животът му е обгърнат в тайна, а някои от изобретенията му и днес будят удивление. В различни периоди от живота си е бил инженер и учен. На изобразителното изкуство е отдал не малко време и е работил доста бавно в това направление.

Водещият: Уважаеми Леонардо, навярно знаете, че хората от 21 век и досега се обръщат към вашите идеи, но и днес не сме разбрали как човек може да съчетае неимоверно количество изобретения, като са актуални дори след 5 века? Много от нашите съвременици смятат, че сте посланик от Небето, изпратен да влияе на прогреса на човечеството.

Винчи: Скъпа госпожо, искрено се радвам, че идеите ми са известни на вас и вашите сънародници. Разрешете ми да Ви уверя, че отсъствието на мързел спомага човек да опознава света около себе си.

Дали съм чужденец е трудно да се каже, за това може да отсъди само Всевишния. Никой от нас не знае от къде идва и за къде се е запътил. Да, много мислих, много работих и много майсторих, днес това наричате изобретател.

Много се радвам, че днес разполагате с такива неща за които съм си мислил, като парашут, телескоп, военни картечница, арбалет, летяща машина, кола. Радвам се, че всичко това сега върви, лети и се използва.

Наричате ме „универсален човек“, но мисля, че всички хората които живеят 5 века след мен трябва да бъдат такива. Нима това не е така?

Водещият: О, за съжаление, това съвсем не е така. Човекът е все още глупав, хитър, жалък, егоистичен и користен. Светът се управлява от парите. Разбира се има и такива, които можем да наречем „универсални“, като Вас, но явно законите на природата не са позволили на всички да станат велики изобретатели, художници, гении… Иначе ще бъде нарушен универсалния закон на Хармонията. Доброто не живее там, където няма зло. Светлина няма там, където няма разбиране. Всички хора не могат да бъдат гении. Съгласна съм, че хората от този век могат да се научат да пишат еднакво добре с лявата и дясната ръка, от ляво и от дясно. Всички ваши дневници са писани огледално. Днес знаем, че развитието на пръстите на ръката, чрез движения, развива мисловните процеси, а това би било полезно за всеки.

Месо ядем и до днес. Знам, че сте писали:“ Ние живеем, убивайки другите. Ние сме ходещи гробници. Още от ранна възраст аз се отказах да ям месо…“

Винчи: Хм, аз мислех, че красотата и полезните изобретения бързо ще променят човек към по-добро…

Водещия: Но има и добри новини. Човек все повече си мисли за красотата и хармония, без насилие и подигравки….

Винчи: Искате да кажете, че художниците се стремят да изобразят образи, носещи светлина, сила, така че да въздействат на зрителя?

Водещия: Да, има. Вашата Мона Лиза и досега никой не е разгадал. Защо зад нея има такъв фон, защо има такава усмивка, защо си е сложила така ръцете? Имали в картината някакъв код, изпратен до нас?

Винчи: Много бързате! Сама казахте, че има закони в природата, които не позволяват прескачайки да се извършват промените. Когато Вие и вашите съвременици сте готови да разберете, какво съм искал да кажа с Мона Лиза….Е, аз ще почакам още!

Е, загадките остават. Вие винаги искате да надникнете малко по-напред във времето. Мисля, че ако се научите да поглеждате малко „по-дълбоко назад“, то ще можете да надникнете и в бъдещето….

Тя не е видяла …..

Това бе голямо постижение на отдела и директорът с интерес очакваше да види реализирането му.   Пред него стоеше млад учен, висок, слаб със скулесто лице и умни очи. Сомов реши шеговито да поднесе резултатите от своя труд. Той винаги е обичал такъв род дървета.

– Хайде да видим колко бързо ще израсте тази красавица, – загадъчно се усмихна младия човек.

Директорът стана и с леко съмнение в гласа каза:

– Разбира се в навечерието на Новата година това е много подходящо, но колко време е необходимо, за да порасне такова дръвче?

Сомов поривисто се отправи към лабораторната маса. Извади с пинсета от полупрозрачно бурканче малко семенце и каза уверено:

– Не повече от  двадесет-двадесет и пет минути.

– Прекрасно… – недоверчиво промърмори директорът.

Младият учен, без да се обърне, започна да обяснява:

– Биотоковете се предават по индукция. Записът се възпроизвежда и сигнала постъпва в електродите. Хранителният разтвор дава всичко необходимо за растежа на дръвчето…..

Шумът на моторите отслабна, настъпи тишина. Лампичките угаснаха и приборите заработиха. Изведнъж директорът се вцепени. Пред погледът му започна да изправя ръст малка елхичка. Последва възторжен възглас:

– Невероятно!..Великолепно!… Това е цяло чудо!

Сомов смутено се усмихна.

– Каква карасива елхичка, – повтори няколко пъти като в унес директорът. – Просто нямам думи!

– А на мен ми е жал за нея, – едва доловимо прошепна женски глас.

На вратата стоеше Сара младши научен сатрудник, работеща към същата лаборатория. Тя бе привлекателна и стройна млада жена. Директорът сви рамене в недоумение:

– Защо?

Сара дойде и нежно докосна с върха на пръстите си крехкото създание:

– Те не е видяла как тъжно се губи залеза, как се усмихва утрото. Нейните клонки не са поели от медения мирис на юни. Тя не е опитвала наелектризирания буреносен въздух. Не е слушала песента на птиците, почиващи си върху нея. А къде са приятелките ѝ? Къде е родната зелена гора? Тя никога няма да усети необятната тайга…..

На расниците на Сара блеснаха сълзи. Мъжете навели глави, мълчаха. В лабораторията стана тихо.

А елхичката се радваше на яркия лъч на лазера, на обогатения въздух с въглероден двуокис. Радваше се на биотоковете и на хората…

Това, за което говореше Сара, за нея беше напълно непознато.

В сатрудничество с котката

През 1811 г. френският учен Бернар Куртоа работил в лабораторията си. На рамото му се настанила любимата му котка. Тя искала да се забавлява.
Котката скочила на пода и бутнала две стъкленици. В едната имало спиртен разтвор на пепел от водорасли, а в другата сярна киселина.
Течностите се смесили и се появила синкаво –  виолетово облаче.
Така бил открит нов химичен елемент, който днес наричаме йод.
Каква ирония на съдбата, учен със съдействието на котката си открива нов химичен елемент. Дали всичко е плод на случайност?