Катя Попова бе учителка в местното училище. Още съвсем млада, скоро навлязла в професията си, тя се стараеше и много се грижеше за поверените ѝ ученици.

Един ден след като бяха свършили занятията, Катя видя среща, която я наведе не на много добри мисли.

– Това ми изглежда много подозрително, – закима тя с глава.

Пред училището стоеше привлекателен млад мъж, който чакаше нейната тринадесет годишна ученичка Мария.

Отношенията между двамата бяха явно сърдечни и това накара Катя убедително да изрече:

– Между младият мъж и Мария има непозволена връзка. Ммм … Това трябва да се прекрати навреме.

Катя Попова повика родителите на Мария, за да разговаря с тях.

Тя бе много изненадана, когато прелъстителят на ученичката ѝ влезе в кабинета ѝ и се представи:

– Аз съм бащата на Мария.

Той беше на 40 години, но изглеждаше много по млад.

Катя се успокои и разясни случая.

– Извинете, – обърна се тя към бащата на Мария, – но вие изглеждате толкова млад и привлекателен. Когато ви видях с дъщеря ви, си помислих, че между вас има навярно интимна връзка. Моля да ми простите, не знаех, че сте баща ѝ.

Всички се засмяха.

Важното е, че недоразумението бе изяснено.

В началото на годината, учителката даде следната задача на учениците:

– Напишете есе за връщането ви в клас.

Мадлен написа:

„Ваканциите са хубави, но добре е, че се връщаме в училище. Няма нищо по-хубаво от това да очаквам с нетърпение нова учебна година, в която ще разширим знанията си“.

Учителката хареса много нейното есе и го похвали.

Мадлен се усмихна, а след това се обърна към съученика си Борис и тихо му прошепна:

– Така научаваме, какво се харесва не само в училище, но и на пазара. Глупаво е ако това не се използва.

Искреността и истината трябва да бъдат свързани, но историята на човечеството е осеяна с послания, не толкова правдиви, но звучащи добре.

Всеки ден се сблъскваме с хора, които наблюдават живота ни, за да видят дали живеем това, в което вярваме.

За това нека следваме Христос с истина и искреност.

Марин още от дете бе запленен от историите за Исус. Причината бе, че в тях се разказваше за Неговата сила.

Той размахваше ръце и възторжено говореше:

– Да знаете какви чудеса прави! Той е Господар над морето и бурите. Победил е болестите и бесовете. Няма нищо невъзможно за Него. Исус е Супергероят, много по-силен и як от Батман и Супермен.

Минаха години. Марин започна да цени Господа не само за това, което вършеше, а и за Неговото смирение.

Тази вечер бе особена. Лек ветрец разклащаше дърветата, а буреносните облаци отдавна бяха изплакали мъката си.

През деня дори понапече малко.

Марин стоеше пред една от картините окачени в хола. Това бе известната картина на Леонардо да Винчи „Тайната вечеря“.

Той обичаше да наблюдава лицата на учениците и на самия Исус. Искаше му се да разбере какво си мислеше всеки от тях в този момент.

Младежът се вълнуваше много от урока, който Исус даде на учениците си малко преди да се настанят край трапезата.

Той си Го представяше. Исус коленичил пред всеки от тях. Умива краката им и ги избърсва.

Марин добре беше научил какво трябваше да прави и към какво го призоваваше Христос.

– „И така, ако Аз, Господ и Учител, ви умих краката, то и вие сте длъжни един на друг да си миете краката“.

Тези думи на Исус съпровождаха Марин навсякъде, където и да отидеше. Не ставаше дума за буквално измиване на краката, въпреки че той бе участвал и в това.

Основно бе отговора на въпроса: Кое стои на първо място в живота ти твоето удобство, твоите желания, твоите удоволствия или нечии други?

Но сега бе друго. Погледът на младежа обгръщаше цялата картина.

Чудно, ….. сякаш долавяше разговори край масата.

– Чудесна картина, – каза баба му, която неусетно бе влязла в стаята. – Те все още са с Него, но не знаят какво ги очаква.

– Като си помисля само, – продължи коментара Марин, – Адам яде от забранения плод, а тук те трябваше да ядат от плътта на Спасителя и да пият кръвта му за възпоменание. Никой от тях не разбираше, че Исус ще бъде разпънат само заради неизпълнението на една забрана.

Лицето на Марин се озари и той въодушевено продължи:

– А всички ние потънали в греха, вместо да бъдем наказани, бяхме заменени от Него там на кръста….. Две трапези, а колко много се различават. На едната забраненият плод, а на другата едно разчупено тяло и жертвената кръв пролята за нашето спасение.

Когато се страхуваме и не можем да направим нищо, по-добре е да се помолим на Бога. Но нашият Господ очаква да види тези, които Го призовават, разбират ли в Кого вярват?

Ние се доверяваме на Бога от време на време, но настане ли някоя плачевна ситуация прибягваме до примитивните панически молитви и постъпваме като тези, които не Го познават.

Когато се паникьосваме и смятаме, че нашата ситуация е без изход, то ние ни най-малко се доверяваме на Бога и не разбираме, че той управлява всичко. Струвани се, че Бог е заспал и ние не виждаме нищо друго освен огромните вълни, които са готови да ни залеят.

„Маловерци“ с колко болка отеква в сърцата на учениците тази дума.

А знаете ли с колко радост е преизпълнено сърцето на Исус, когато му останем верни с непоколебима вяра, независимо от това, какво ни очаква?

Ако сме се научили да се покланяме на Бога и Му се доверяваме, изпитанията ще покажат, че и в най-тежкия миг нашето доверие в Христос няма да се пречупи.

Където има освещение, там има и мир в Бога. Пълното единство с Бога е единство, което ще ни направи не толкова непорочни в неговите очи, колкото ще Му донесе истинска радост.

Маслобойната вече работеше. Братята Георги и Драгой печелеха добре и спечеленото го внасяха в банката. По съвета на Хари те бяха изкупили акции от банката. Така освен индустриалци , станаха и финансисти.

А банката участваше в търговията на зърно, тютюн и други селскостопански култури. Тя чрез министър Николов се бе обвързала с военното интендантство, за това се намесваше в закупуването и на оръжие.

След вършитба Георги натовари пшеницата на каруцата си и я закара на месната кооперация, която беше започнала да изкупува излишъци от селяните, но на цена по-добра, отколкото даваха търговците в града.

След като получи парите си, Георги мина край Търговската гимназия. По това време учениците бяха в междучасие и се гонеха из двора на училището.

Георги се спря и се загледа в гимназистите.

– Радват ли окото ти, – сепна го мъжки глас зад него.

Георги се обърна. Зад него стоеше възрастен мъж с бастун, поизносена шапка, шаячно сетре и панталони със странна кройка. Непознатият  го гледаше с любопитство.

Докато Георги се чудеше какво да отговори, възрастният мъж повдигна бастунчето си , посочи гимназията и попита:

– Дете ли имаш тук?

– Бих искал да имам, – отговори Георги и въздъхна дълбоко.

– Тук се учат млади овчари, как да пасат парите, – намигна странния старец, – как да ги доят и стрижат. Парата е като овцата. Ако се грижиш добре за нея, добре ти се отплаща.

Георги си тръгна. Той пресметна колко капитал имаше вече в банката и със самочувствие на забогатял човек се размисли върху казаното му от възрастния човек с бастуна.

– Да, в тая кошара още тази есен ще вкарам сина си, – каза си Георги. – Парите на семейството ни искат грижлив „овчар“.

Докато Георги пътуваше към селото си, все му се струваше, че колелетата на каруцата и случайно прелетялата птица сякаш му нашепваха един и същи рефрен: „Парица, царица“.