Градът не бе от най-големите, но в неговите предели съществуваше малка сграда, в която се помещаваше местната църква.
Пастирът на църквата Миронов, обичаше хората и гледаше да им помогне с каквото може. Не спираше да им говори за спасителния план на Бога, Който даде Сина Си, за да не погине нито един, но всички да имат вечен живот.
Вкарваше бездомниците от парка и околните улици в църквата и ги хранеше със закуски преди неделната служба.
Виктория бе християнка от доста години. Тя бе много ревностна за Бога, но трудно понасяше тази „паплач“, която пастирът вкарваше по време на богослуженията.
Вярно бе, че някои от тях се въртяха и оглеждаха хората, но имаше и такива, които се заслушваха в проповедта.
Една неделя Виктория не издържа. Тя не можеше вече да понася миризмата и шума на нямащите свой дом и препитание „голтаци“ и каза на пастира:
– Защо допускате тези хора в нашата църква?
– Защото не искам никой да отиде в пъкъла, – отговори Миронов.
– Е, аз също не искам да отидат в ада, – подчерта Виктория.
– Аз не говоря за тях, а за вас, – каза пастирът.
Виктория бе шокирана. Тя бе готова да се разсърди на Миронов за тези думи.
– Какво иска Бог да види от нас? – попита пастирът Виктория.
Тя само вдигна рамене и нищо не каза.
„Толкова време съм в църквата, чета Библията, – възмущаваше се в себе си Виктория, – нима не знам какво Бог иска от мен?“
– Не иска ли Бог от нас да вършим праведното и да обичаме милост? – продължи Миронов, цитирайки Михей. – И да ходиш смирено със Своя Бог. Нали Той казва: „..огладнях и Ме нахранихте; ожаднях и Ме напоихте; странник бях и Ме прибрахте; гол бях и Ме облякохте; болен бях и Ме посетихте; в тъмница бях и Ме споходихте“. Кога сме направили това на Исус?
Виктория наведе глава. Очите ѝ се напълниха със сълзи, а устните и зашепнаха:
– Прости ми , Господи ……
