Джес Пангкор е уличен музикант от Малайзия.

Този ден около него не се събраха много хора и той си каза:

– Защо да не попея днес за собствено удоволствие.

И изведнъж пред него се появиха няколко очарователни слушатели, четири тримесечни котета. Те бяха приседнали на задните си лапички и „подкрепяха“ музиканта.

Изглежда котетата отлично разбираха състоянието и чувствата на музиканта.

Те изслушаха песента до края, даже в един момент започнаха леко да се поклащат в такт с музиката.

Четири малки чаровни създания донесоха утеха и радост на Джес в този ден.

В къщата беше тихо. Меги слезе полека по стълбите и седна пред пияното. Изсвири съвсем предпазливо няколко етюда на Шопен, като се стараеше да не вдига много шум, за да не събуди някого.

Изведнъж усети, че Венелин е зад нея. Той бе застанал на вратата. Въпреки, че долови присъствието му, тя се стресна от гласа му:

– Това беше любимата музика на майка ми. Постоянно я свиреше. Сутрин, обед, вечер ….

– Извинявай, не знаех, – каза виновно Меги. – Може би е по-добре е да спра.

– Не, продължи, моля те. С удоволствие ще послушам.

Меги се подчини и засвири отново. Надяваше се изпълнението ѝ да не изпъква със самодоволство и показност. Искаше да трогне, а не да се изяви или натрапи.

След това стана и се обърна към него. Венелин беше блед и тъжен. Може би музиката бе събудила скръбта по майка му.

– Баща ми вярваше, че музиката е гласът на Бога, – каза тихо Меги, тя искаше да го успокои и утеши. – Той беше мисионер и пътуваше по целия свят, за да разпространява Божието Слово. Почина в Индия. Използваше музиката, там където не разбираха езика му. Вярваше, че тя е универсална и беше убеден, че Господ разговаря чрез нея с хората.

– А свиреше ли? – попита Венелин.

– Свиреше и пееше много добре. Трогвал бе хората с изпълненията си на непознати и далечни места, а после им бе проповядвал. Разказваше, че хората докато го слушали как свири, били докосвани от Божия Дух и приемали християнската вяра.

– Навярно много души, така са били спасени от ада, – каза Венелин.

Меги само кимна с глава, а после отново седна на пианото.

Под ръцете ѝ се разляха опияняващи звуци, които достигаха до най-тъмните кътчета на душата. Това ѝ бе останало като наследство от баща ѝ …

„Затова намирам удоволствие в немощи, в укори, в лишения, в гонения, в притеснения за Христа; защото, когато съм немощен, тогава съм силен“.

В тези думи прозира богатството на Божията благодат. За да я постигнем, трябва да се откажем от всичко и да не зависим от обстоятелствата.

В такова положение преставаме да искаме съчувствие от хората при трудни обстоятелства или оскърбления, които са ни нанесени, защото осъзнаваме, че тези изпитания създават условия за големи благословения.

Ние спираме да се фокусираме върху преживяванията си и насочваме погледа си на Самия Бог. В Него единствено търсим успокоение.

Един сляп проповедник, много известен в Шотландия, който отдавна се е преселил във вечността казал:

„Боже мой, никога не съм Ти благодарил за „тръна в плътта си“. Хиляди пъти съм благодарил за розите, но нито един път не съм направил това за бодлите им. Аз се стремях към страна, където в бъдещето ме очаква награда за тежкия кръст, но никога до сега не съм се замислял, че самият кръст се явява слава за даденото време. Дай ми да разбера славата на моя кръст! Научи ме да ценя тръните и бодлите! Покажи ми, че съм се приближил към Теб по пътя на страданието. Нека да разбера, че сълзите ми са създали за мен дъга“.

Вие често си налагате чувство за дълг, вина и се жертвате за другите.

Но за да бъдем щастливи в живота си трябва да се погрижим и за себе си.

Отделяйте време за собствените си нужди. Правете това, което наистина ви доставя удоволствие.

Почувствайте как живота ви придобива нови краски и вие ще придобиете нови сили, така че по-леко да помагате на другите.

Като минимум можете да въздействате на другите с вашият личен пример.

Лицемерието и осъждението вървят ръка за ръка.

В деветдесет процента от случаите, ако не и в повечето, хората осъждат другите за греховете, които с удоволствие извършват.

Осъждението показва още една болест на човешката душа – невежеството.

Ние често съдим човек, без да знаем неговия живот, нито обстоятелствата, при които се е оказал, преди да съгреши.

Библията казва: „Кой си ти, що съдиш чужд слуга? Пред своя си господар той стои или пада“.

Ти не можеш да съдиш човек, който не познаваш.

Осъждението ни отлъчва от Христос. То показва, че ние не сме на един дух с Него и изобщо не приличаме на Него.