Ноща обви с мрака си отиващия си ден. Наметна тъмната си перелина с безброй звезди и се заслуша във войствената песен на вяръра. Силует на жена се открояваше в неосетената стаяя. Седеше, подпряла глава върху масата.Мислите й галопираха и я връщаха назад във времето. Ето я с косици от злато разсипващи се върхи крехките й рамене. Топлите кафяфи очи сияеха…
Изведнъж се разнесе звън. Тя отново е в стаята. От мобилният й телефон  се разнасяше позната музика. Погледна дисплея и се засмя: „Сетил се е“.
Натисн бутона и спокойно каза:
– Да.
От телефона се разнесе дрезгав глас придружен с лека кашлица:
– А, май някой се е родил днес?
– Така ли? – поде шегата тя.
– Нали знаеш, аз съм стар човек и често забравям, но днес звънна сестра ти… Та честит рожден ден. Пожелавам, ти, здраве, щастие и сбъдване на мечтите.
– Татко, нали знаеш, че сбъдването на мечтите правят човека щастлив? – подкачи го тя.
– То щастието е относително нещо, но преди всичко бъди здрава. – Въздъхна и продължи. – Помня онази сутрин, когато ми съобщиха, че си се родила.
– Зарадва ли се тогава? – прекъсна го бързо тя.
– Нали знаеш, ние мъжете обикновено искаме момчета….. но сега се радвам, че си жива и здрава, – в гласа му се долови лека тъга.
– Благодаря ти! Ти винаги си бил добър към мен и вечно си ми помагал, – сълзите напираха в очите й
Нощта стана по-ведра, изпълни се с любов и нежност.

Бащата му сравняваше лошите книги с неродени деца. Погинали в майчината утроба поради несъответствие на прекалено нежното им тяло с грубостта на света, проникваща дори в утробата.
— Ако десет такива деца можеха да оцелеят, те биха направили човека  възвишено същество — завеща бащата на сина си. — Но се ражда най-смътното в ума и най-нечувствителното в сърцето, което издържа резкия въздух на природата и борбата за суровата храна.
Сред скучните сухи думи той търсеше онова, което му беше необходимо. Смяташе, че няма скучни и безсмислени книги, ако читателят зорко търси в тях смисъла на живота.
Скучните книги идват от незаинтересоваността на читателя. В книгите действа търсещата тъга на читателя, а не майсторството на съчинителя.

Тъгата размеква душата, а безделието и хубавото ядене  са като маслото за огъна за страстите.
Знаейки  това, древните египтяни отмервали скъпернически на царете си хляба, месото и часовете за сън, за да бъдат годни да царуват. На приблизително същата диета англичаните подлагат състезателните си коне.
Представи си как почиваш върху лебедов пух, ядеш пирамиди от яребици и елени, а в постните дни множество риби, гъски и патки, хайвер, стриди, гъби и други хубави лакомстава, заместващи едемските ябълки, които според равините вместо костилки имали кантариди – твърдокрили насекоми. Най-известната от кантаридите е испанската муха, чието тяло, изсушено и стрито, притежава възбудителни свойства.
Всичко това  ви превръща в образец за царе, които като боговете на Епикур хъркат на високия си трон, предоставят се на ножицата на министрите си, както и на творецът според манихейците, които се опитвали да съчетае  християнството с източното езичество, предоставили света на разположение на дявола.

Същият този живот ни е научил , че има два вида хора. В едните Бог е заложил веселието, сполуката, леката ръка в начинанията, късмета. Такива хора успяват във всичко — търговия, занаят, …
Не че и на тях не се случва да се препънат, да паднат. Случва им се, но самата им природа им помага не да се изправят след падането, а да рипнат по-високо, отколкото са били преди това. И затуй и препъването, изправянето им е все с веселост, със смях и песен.
А другите?
За другите Господ е оставил тъгата и несполуката, те ги носят в себе си. Околните усещат несполуката в тях, както усещат лудия късмет на другите. И докато с едните са готови да тръгнат със завързани очи,  то отбягват и се боят от вторите и в най-разумното.

Беше един от онези последни топли дни на годината, в които природата сякаш жали за изминалото лято и напрегнала сетни сили, открадва няколко приятни слънчеви часа от напиращата зима.
Във въздуха се носи някаква неотразима тъга, която шумоли в черните голи клони на дърветата и в жълточервения килим на окапалите листа. Отразява се в сивите огледала на локвите, носи се с тънките струйки синкав дим от комините.
Тази тъга личи в полуусмивките на лицата и в умората на тежките стъпки. Като всяко крадено нещо и тези часове на закъсняло лято навяват повече скръб, отколкото радост.