Телефонът иззвъня. Пръв до слушалката достигна Петърчо. Той я вдигна и я долепи до ухото си.

Детският му глас прозвуча силно:

– Да

От отсрещната страна разбраха, че дете е вдигнало телефона, за това попитаха:

– Татко в къщи ли е?

Петърчо както бе научен, учтиво отговори:

– Един момент моля …

Остави слушалката, отиде до спалнята на баща си, открехна леко вратата и тихо каза:

– Татко, търсят те по телефона.

– Кажи им, че съм излязъл, а сега ме остави малко да поспя.

Петърчо свъси вежди , разтърси глава, но после бързо изтича до телефона и предаде:

– Няма го.

Поведението на този баща противоречеше на това, което бе учил малкия си син.

– Не лъжи!

Понякога дори родителят да не казва нищо, той учи децата си на дадено поведение.

Проблемът не е дали казваме или мълчим, а на какво учим със тези си действия децата си.

Бог ни призовава да споделяме Неговата истина с останалите, но понякога действията и поведението ни противоречат на думите, които излизат от устата ни.

Внимавайте, всеки ден всички ние предаваме нещо на някого.

Изпращаме съобщения чрез това, което казваме или премълчаваме това, което вършим или се въздържаме да извършим.

Мишо вървеше с Луко. Двамата тихо разговаряха.

– Нека поговорим откровено за нашите телефони, – предложи Луко.

– Телефоните ни са страхотни …, – подзе възторжено Мишо.

– Е, не чак толкова, – намръщи се Луко. – Те ни отдалечават от мястото, където сме. Все едно ни няма там.

– Как ни няма? – попита изненадано Мишо.

– Много просто, – повдигна рамене Луко. – Нечий телефон ще иззвъни и той ще го провери, за да види кой се е обадил, или ще отговори на имейл или текстово съобщение – само за момент. Изведнъж той излизат от стаята. Може да си мислиш, че е там, но всъщност не е.

– Вярно е, – съгласи се Михо, – не мога да правя две неща едновременно. Например да слушам човек и да пиша на друг. Или да си чета съобщенията и да се преструвам, че слушам някой.

– Трудно е да бъдеш едновременно на две места, – поклати глава Луко.

Двамата повървяха без да кажат дума.

– Знаеш ли по време на Великият пост бях решил да оставя телефона си, – сподели Луко.

– Какво четиридесет дни без телефон? – плесна се по челото Михо. – Бъди реалист.

– Не успях, – призна си Луко. – Никога не си поставяй духовни предизвикателства, които не можеш да посрещнеш.

– Виж, може да го оставиш за няколко часа, – въздъхна Михо. – Сложи го в някое чекмедже и го потърси да речем след 4-5 часа.

– Веднъж, – Луко леко се усмихна, – се скарах на телефона си. Казах му:“Кой командва тук? Ти си моя телефон, а не твой служител. Не съм длъжен да отговарям на всяко обаждане. Така не може“.

Михо загадъчно се усмихна и си спомни:

– Исус беше с учениците си и забеляза смокинята, която нямаше плод. Той не размаха пръст срещу нея, а сякаш искаше да каже на учениците си: „Не искате да сте продуктивни?“ тогава, Той прокле дървото и то изсъхна.

– Предназначени сме да се освободим от това, което не дава плод в самите нас, – започна да разсъждава Луко. – Трябва се изправим срещу тях и да ги унищожим, както Исус направи със смоковницата.

– Това трябва да направя с моя телефон, – развихри се Михо.

– Не, – спря го Луко, – по-добре го направи свой съюзник във вярата. Поискай от Господа да ти покаже нещата в живота, които ти пречат да даваш плод и тогава действай.

Живко се хвалеше постоянно:

– Моето електронно оборудване е много готино.

Но добре ли е човек да бъде очарован от всичките тези вещи, отколкото от Бог?

Живко се завърна от почивка със семейството си, но бе по-изтощен, отколкото преди да тръгне за избрания курорт.

Може да е избягал от стресовите фактори на ежедневието, но дали изобщо си е починал?

Живко бе чул някой да казва:

– Има разлика между почивка и забавление. Склонни сме да правим едното по-добре от другото, а това, което правим добре, не е почивка.

Един ден Живко осъзна:

– Божията почивка осигурява нашето спокойствие, което е свързано с нашите души.

Той се замисли сериозно:

– Ние признаваме, че здравият сърдечен ритъм е от решаващо значение за поддържането на добро здраве. Това, което не разбираме е, че нашите души също изискват ритъм.

Живко се почеса по главата:

– Ако сърдечният ни ритъм е нарушен, отиваме при лекар, но духовните ритми са също толкова важни за нашето здраве и благополучие.

Живко направи няколко крачки в стаята и тъжно констатира:

– Тъй като животът ни е все по-откъснат от ритмите на Божия свят, ние не чуваме скрития шепот на пулса на Божието сърце, а именно То ни поддържа. Дори не осъзнаваме симптомите, които трябва да ни предупредят за нарастващото ни лошо здраве.

Колко път Бог му бе говорил:

– Ела при Мен и Аз ще те успокоя.

Но Живко не откликваше.

Или:

– Остави тегобите си. Върви с Мен и ходенето ти ще бъде без бреме.

Отново нямаше отговор.

Бог продължаваше:

– Искам да бъдеш очарован не от електрониката си, а от Мен.

Всичко изглеждаше напусто.

Винаги търпелив и упорит, Бог отново му проговори днес:

– По-бавно. Погледни нагоре. Остани тук с Мен.

Живко трепна:

– Мисля, че чуваме нещо. Чакай. Това не беше ли гласът на Бога?

Погледна към небето и каза:

– А? Бог? Това Ти ли беше, Господи.

Преди да има възможност да получи отговор, Живко чу едва доловимо звънене от телефоните си, което го предупреждаваше за нови текстови съобщения.

Навикът веднага насочи пръстите му към телефона.
Дали този път няма да прескочи традиционното си действие?!

Стефка плачеше. Тя седеше пред интензивното отделение на болницата. Страхуваше се за двумесечното си бебе. Белите му дробове бяха пълни с течност.

Лекарите ѝ бяха казали:

– Правим всичко възможно, но не даваме никакви гаранции.

Когато бе най-отчаяна, в главата ѝ премина изненадваща мисъл:

„Пей!“

– Как мога в това положение да пея, по-скоро ми се плачи, – изстена Стефка.

Въпреки това тя пусна по телефона си хваление, песни за поклонение на Бог. Това ѝ помогна през следващите три дни, който прекара в болницата.

В тези песни тя намери надежда и мир.

И Стефка разбра:

– Хвалението на Бога чрез песен не променя Него, а мен.

Въпреки че може да е трудно да хвалим Бог в болезнени моменти, това може да доведе до изменение в самите нас.

От отчаяние към надежда, от страх към вяра.

Малкото бебе бе възстановено по Божия милост.

Въпреки че не всички предизвикателства в живота ще завършат така, както се надяваме, Бог може да ни промени и да ни изпълни с нова радост, докато Му се покланяме дори в болката си.

Мартин и Ели попаднаха в капан на един безкраен цикъл.

И ето как стана това.

Всичко започна от там, че Мартин се намираше в главната спалня, а Ели в кухнята.

Той се приготвяше за работа и извика на жена си:

– Ели, не мога да си намеря чорапите. …… Къде са ми чорапите?

Ели почистваше в кухнята и поради вдигащият се шум там, тя не го разбра. За това от нея последва едно кратко:

– Какво?

И започна безкрайният цикъл:

– Какво?

– Какво?

– Какво?

……….

Мартин закъсняваше за работа.

Шефът му се свърза с него по телефона.

– Какво става, Мартине? Защо не се явяваш на работа?

Мартин му обясни как е попаднал в капана на един безкраен цикъл.

Шефът му въздъхна дълбоко и се опита, въпреки напиращият гняв, спокойно да го посъветва:

– Просто, иди при жена си и говори с нея….

– Да ида при Ели, само за да говоря нея?! Не, аз съм зает човек. Не мога да се разкарвам в къщи през цялото време.

За съжаление никоя от страните не се поддаде на идеята, да мине през къщата и да чуе какво се опитва да каже другата.

Може би ако внимателно се вслушвате, все още можете да ги чуете да викат „КАКВО?“ дори и до днес.