Невена стоеше мълчаливо сама в болничната стаята. Тя бе сложила внимателно ръка на гърба на бебето, надявайки се да чуе, че сърцето му все още бие. Пелените му бяха напоени с кръв, а болката в гърдите ѝ бе неописуема.

Докато чакаше лекарите да го оперират, тя беше силно притиснала детето до гърдите си. Дрехите ѝ лепнеха от кръв, но това не я интересуваше. Това бе нейния син. Тя му пееше тихо в страданието си.

Когато медицинската сестра взе бебето, ръцете ѝ се обляха от кръвта на малкото.

Изведнъж пълната тежест на Голгота се стовари върху Невена. Тя внезапно осъзна страданието и смъртта на Исус на Кръста.

– Господи, – прошепна Невена със пресъхнали устни, – приемам Твоя дар на спасението и отдавам живота си на Теб. Докато държах полумъртвия си син, усетих, колко велика е Твоята любов. Та Ти ми даде най-скъпото ….. Своя Син, Който понесе наказанието за моите грехове. Сега, разбирам, че понасям последствията от собствените си грешни и бунтарски избори в този свят. Едва днес виждам ясно, че цялата ми болка и мъка е в резултат на това, че Те отхвърлих и счетох за нищо пролятата кръв на Исус Христос.

Синът на Невена оживя, но тя запомни този ден изпълнен с предизвикателство и страх.

В сянката на Кръста ни е трудно да осъдим Бог, че е допуснал да страдаме.

Слънцето грееше радостно и щастливо. Пролетта разкриваше своите прелести, омайваше с разноцветната си дреха, упойваше с нежния си аромат. Птиците се надпяваха и весело огласяха простора.

Станчо се смеси с хората, които се бяха насочили към църквата. Не му се вярваше там да види нещо интересно, но негов приятел го бе поканил в неделя на богослужението.

Той изпитваше неприязън към свещеници, църквите и всякакви такива неща свързани с християнската религия, които още от детството му бяха натрапвани като нещо ненужно и пълна заблуда за хората, увлечени по всичко това.

Но слушайки обясненията на приятеля си за някой си Исус, у него се зароди желание, сам да провери как стоят нещата.

– Само ще надникна – каза си Станчо – и ако ми стане скучно, тихо ще си изляза.

Настани се отзад близо до вратата. Изобщо нямаше намерение много да се задържа вътре в църквата.

Хорът запя и Станчо се заслуша в думите на песента.

„Не е лошо, – помисли си той, – също като на концерт. Изпълнението също е добро и приятно за слушане“.

Скоро след това на амвона застана един белокос човек. Той отвори една дебела книга и прочете:

– „Елате при Мене всички отрудени и обременени и Аз ще ви успокоя! Вземете Моето иго върху си и се поучете от Мене, понеже съм кротък и смирен по сърце, и ще намерите покой за душите си! Защото игото Ми е благо и бремето Ми е леко“.

Нещо трепна в гърдите на Станчо. В последно време той имаше много неприятности в работата си. ….

И младежът се заслуша в думите на този човек. Усети как му стана леко на душата. Сякаш някаква огромна тежест падна от плещите му.

Станчо падна на колене, а по лицето му неудържимо се стичаха сълзи. Когато се изправи той сияеше. Беше толкова радостен след службата, че бе готов да прегърне и целуне всеки.

Станчо забеляза, че на една от пейките в църквата седи един мрачен и намръщен мъж. Той го приближи:

– Здравейте! – поздрави Станчо радостно. – Исус ме спаси! Той прости всичките ми грехове!

Мъжът повдигна глава, изгледа младежът и каза:

– Аз съм дякон.

Станчо бе толкова щастлив и преливащ от блаженство, че реши да ободри мъжа:

– Не се притеснявайте, – каза възторжено младежът, – Исус и това ще ви прости ….

Мъжът започна да се смее неудържимо. Станчо се зарадва, че успокои този мъж, но нещо му подсказваше, че нещо не беше наред.

Малко след това той разбра грешката си и по-късно, когато разказваше за този случай прихваше неудържимо.

Кирил се бе пак провинил. Лъжеше, оправдаваше се, само и само да не бъде наказан. Дори се опита да докаже на баща си, че това е направил едва ли не с „благородна“ цел.

Баща му го изгледа, усмихна се и каза:

– Имаш лошият навик да превръщаш грешките си в нещо разумно и полезно,  но въпреки това се бориш със съвестта си, с цел да постигнеш мир в сърцето си.

– Каква съвест? – Кирил започна да върти хитро очи.

– За да постигнеш мир, можеш да отречеш това, което си направил, – погледът на баща му бе станал строг и неумолим. – Да намериш извинения или да се опиташ да се измъкнеш от отговорността и последиците от своето неправомерно поведение.

– Човек може да стане и „по-добър“, – плахо предложи Кирил.

– За да компенсира грешките си ли?

– Е, мога да дам най-доброто от себе си, – смънка нерешително Кирил.

– Докато не признаеш грешките си, няма да стигнеш доникъде.  Щом извършиш нещо лошо, отказваш да приемеш обвиненията срещу направеното, – скастри го баща му.

– Но какво толкова ……, – все още се съпротивляваше Кирил.

–  Можеш дълго време да изграждаш алибито си, да измисляш извинение, но в крайна сметка дълбоко в себе си знаеш, че си виновен.

– Е, добре де ….., – неохотно се  съгласи Кирил.

– Когато човек казва истината, признава, че не е прав. Без изповед няма истинска свобода, – подчерта бащата.  – Тогава идва облекчението, човек се освобождава от тежестта на лъжите и извиненията си.

Кирил мълчеше. Той бе навел глава и не смееше да погледне баща си.

– За това дойде Исус, – наблегна бащата. – Той не бе разпънат на кръста, защото сме добри хора, а за това, че всеки е тръгнал по своя си път и върши своите си работи. Иди при Христос, за да възстановиш вътрешния си мир и духът ти ще бъде обновен!“

– Сбърках, – много тихо каза Кирил.

– Изповедта е акт на честност и смелост. Тя е доверие към един любящ и прощаващ Бог, – каза възторжено баща му.

Снегът бързо се стопи и оголи преждевременно земята, а студът не прощаваше при такава припряност. На обяд слънцето се опитваше да затопли студената пръст, но за няколкото часа, през които се показваше, резултата бе нулев.

Хората рядко се мяркаха по улиците. Те стояха в домовете си край печките и очакваха с нетърпение идването на пролетта.

Закътано в неравно хълмисто място селището бе замряло. Малко хора бяха останали в него. Повечето забегнаха към големите градове, където можеха да намерят работа, а старите почти измряха.

Стоил и Орлин бяха дошли на гости на дядо си, баба им отдавна не беше между живите. В града върлуваше епидемия от поредния грип и ги бяха разпуснали от училище. Родителите им, за да ги запазят от заразата, веднага ги изпратиха при стареца на село.

Двете момчетата се разхождаха по улиците и оглеждаха къщите наоколо. Много от тях бяха изоставени. Срутили се под тежестта на времето. Други бяха с изпочупени прозорци и врати, за по-лесен и бърз достъп до вещите, натрупани от стопаните, които отдавна гниеха в земята, а наследниците им пръснати по чужбина, изобщо нехаеха за случващото се на тези домове.

– Погледни ги, – посочи с ръка Стоил порутените и обрани къщи, – приличат на прегърбени старци, изгубили силите си в чудовищна и страшна безнадеждна битка.

– По-рано в тях се е чувал весел смях, песни и бодри гласове, – тъжно поклати глава Орлин. – но животът е изчезнал от тях. Някои все още държат, но са пусти и безлюдни.

– Приличат ми на човек, който няма в себе си капка жизненост, – каза Стоил. – Може да са били красиви и стройни в миналото, но са изоставени и замрели.

– Мисля си, – почеса се по главата Орлин, – че човек без Бога, макар и да има стремежи и мечти, достигайки ги, открива, че не е това, за което е жадувал. Ето, като тези съборетини, които са градени с радост и надежда да приютът следващите поколения, но са останали празни и ненужни.

– Ех, сега да имаше силни и здрави ръце, да ги възстановят и отново да се изпълнят с веселие и оптимизъм, – въздъхна тежко Стоил.

– Това единствено може да стане с помощта на Господа. Защото каквото и да направи човек, без намесата на мощната десница на Бога, остава безплодно и безжизнено.

Двете момчета разсъждаваха, гледайки разрухата от безотговорността, безхаберието и незаинтересоваността на следващите поколения.

А какво да кажем за държавници, които не търсят мъдрост от Бога при взимането на управленски решения, приемането на закони и тяхното прилагане?!

„Блажен онзи народ, на който Господ е Бог“!

Дядо Матей беше много уважаван старец. Той беше щедър и бе винаги готов да помогне на някой изпаднал в беда. Над бедните се смиляваше и им даваше хляб и дрехи.

При него идваха младежи, за да се учат и попиват от мъдростта му. Дядо Матей много ги обичаше и ги посрещаше с радост.

Понякога тези млади хора бяха много невъздържани и намираха начин да оправдаят нежеланието си за една или друга работа.

За това дядо Матей, често се молеше за тях:

– Господи, не ме разделяй с тези млади мъже в бъдещият ми живот. Лошо е, че понякога си мисля недобри неща за тях, за това прости ми. Знам, че искаш да ги спасиш и да бъдат в  Небесно Царство……

Той често се молеше така, но отговор на молитвата си не получаваше.

Веднъж имаше празник в съседното село и дядо Матей бе поканен със своите ученици.

– Къде ще ходя? – питаше се старецът. – По-добре е да вървят младите, нека се повеселят.

Но през нощта в съня си чу глас:

– Отиди на празника, но направи така, че като тръгнете, младежите да вървят напред, а ти малко остани назад.

Дядо Матей така и направи.

Младежите като вървяха напред видяха, че на средата на пътя лежи човек. Той беше изтощен. Дрехите му бяха разкъсани, а по тялото му имаше множество кървящи рани.

Един от младите хора се спря и го попита:

– Какво се е случило с теб, човече?

– Звяр скочи върху мен, изподра ме с ноктите си и ми нанесе тези рани, а сега няма кой да ме отнесе до близкото село, – каза човека плачейки.

– С какво да те закараме в селото? – скочи един от групата. – Виж нямаме кон или магаре. Самите ние вървим пеша.

И младежите продължиха пътя си без да помогнат на нещастника.

Скоро до стенещия човек стигна и дядо Матей.

– Кажи ми, човече, преди малко оттук не минаха ли младежи?

– Да, – отговори падналият. – Попитаха какво ми се е случило и си тръгнаха, като ми казаха, че с нищо не могат да ми помогнат.

– Е, тогава аз ще те отнеса до селото.

– Но ти си сам, пътят е дълъг, а и вече си стар, как ще ме отнесеш? Остави ме. По-добре тук да умра, отколкото някъде да паднеш под тежестта ми.

– Нима си забравил, че има Бог. Не се страхувай, Той няма да ни остави, – каза насърчително дядо Матей.

След това качи раненият на раменете си и тръгна.

В началото на дядо Матей му бе много трудно да пристъпя. Обливаше се в пот, препъваше се, насмалко щеше да падне. Под непосилната тежест, едва крачеше. Не му стигаше въздух, а сърцето му щеше да изскочи от гърдите му.

Изведнъж дядо Матей усети, че товара му олекна. Обърна глава назад и откри, че човека, който носеше на раменете го няма.

Старецът нямаше време да разсъждава върху случилото се, когато дочу глас:

– Ти постоянно се молиш за своите ученици да получат вечен живот, но те правят едно, а ти друго. Ако искаш да бъдат с теб в Небесното Царство, трябва да ги научиш да постъпват като теб спрямо другите.