Веднъж при един мъдрец дошъл човек и попитал:

– Кажи ми, мъдрецо, има ли някаква свобода изобщо в света?

– Колко крака имаш?

Човекът останал изненадан от въпроса на мъдреца.

– Два.

– А може ли да стоиш само на единият крак? – попитал мъдреца.

– Мога.

– Тогава пробвай, но само реши, на кой от тях.

Човекът помислил малко. След това вдигнал левия си крак и пренесъл цялата си тежест на десния.

– Добре, – казал мъдрецът, – сега вдигни и другия крак.

– Какво? Но това е невъзможно!

– Ето виждаш ли? – казал мъдрецът. – Това е свободата. Ти си свободен само, когато вземеш първото си решение, а след това свободата свършва.

Кръстът, който Господ ни е дал да носим, може да се прояви по най-различен начин.

Понякога може да ни се наложи да изпълняваме в скромна сфера някаква дейност, която не е според способностите ни, но непременно трябва да работим качествено.

Навярно ще се случи да обработваме поле, което не носи добра реколта. Или да имаме добри и любящи мисли за човек, който ни е оскърбил. Освен това трябва да му говорим ласкаво, да се застъпваме за него пред тези, които му възразяват и да го награждаваме със съчувствие и поддръжка.

Ще трябва  да свидетелствуваме за Господа пред тези, които даже не желаят да се споменава за Него. А може да ни се наложи да се усмихваме сред хората, когато собственото ни сърце крещи от болка.

Има много кръстове. И всеки един от тях причинява болка и е тежък. Никой не би избрал, който и да е от тях  по собствено желание. Но Исус никога няма да бъде толкова близко до нас, както когато смирено поемем върху плещите си кръста и го приветстваме в духа си търпеливо и безропотно.

Господ се приближава към нас, за да ни даде мъдрост и да съзреем, да придобием смелост и сили, така че да бъдем полезни на другите. Именно чрез преживявания, които са болезнени за нас, под тежестта на гнета растем духовно, укрепваме и се движим напред.

Използвайте кръста, като патерица за подкрепа. Не гледайте към него като на нещо, което ви препъва или иска да ви депресира.

Това в една отвратителна бяла стая. Уж се говори за по-добро отношение към болните, но болниците продължават да бъдат в ужасно антисептично бяло.

Явно в медицинското обслужване не се прилагат изследванията потвърждаваща, кои цветове успокояват. Това е един „безличен“ подход към лечението, архитектурните решения и отношението към болката и паниката на болните.

Сотир и Милена вечеряха с болничната храна. Това бе някакво месо плувнало във воднист кафеникав сос, клисав грах, пръснат върху коравото като камък пюре от картофи и парчета ябълка, които бяха загубили цвета си.

Подобна храна обясняваше разнообразието от бисквити и чипс разхвърляни по леглото.

Милена се беше поизправила. На най-неудобните места от тялото ѝ стърчаха тръбички, а Сотир беше издърпал стола и използваше леглото ѝ за маса.

– Искаш ли нещо да ти донеса? – попита Сотир.

– Не се притеснявай. А ти как се оправи днес? – попита на свой ред Милена.

– Добре, – изломоти Сотир, явно не искаше да споделя за разправиите в работата си.

Той я наблюдаваше и забеляза колко бе отслабнала. Би дал всичко за да се размени с нея, за да не я гледа как се измъчва и гърчи ден след ден.

Милена сякаш прочете мислите му и тихо пророни:

– Съжалявам, – искаше да добави, „че ти причинявам всичко това“, но замълча.

– Какви ги говориш? – Сотир не можеше да се отърси от мисълта, че тя е в това ужасно състояние заради минали негови дела. – Да не би ти да си виновна за всичко това?

– Как ще платиш за операцията? – попита Милена, въпреки че знаеше каква огромна тежест е това за него.

– Не се притеснявай.

– Спестяванията ни са на привършване, – Милена с мъка прикри отчаянието си в гласа.

– Ти мисли само за това как ще оздравееш и ще се оправиш, – нежно каза Сотир.- С финансовия въпрос се заемам аз, не се притеснявай.

Стомахът му се бе свил на топка от безпокойство. До сега през всичките години, докато бяха заедно, той не я бе мамил в нищо, но сега само за няколко минути изрече две лъжи:

– Прическата ти е супер. … А тази ли? Тя изобщо не е по красива от тебе, – каза Сотир, когато двамата разглеждаха едно списание.

– Мили, – Милена му се усмихна по начина, с който сгряваше душата му.

– Да?

– Всичко ще се оправи, – И макара тя да вярваше в това искрено, Сотир не можеше да се отърси от страха, че най-лошото им предстои.

През последната нощ се бяха отворили още няколко пъпки и излъчваха много приятен аромат. Те бяха станали толкова големи, че човек можеше да ги обхване с двете си ръце.

– Нали няма да се случи нищо лошо на дъщеря ми, – попита притеснено Жана.

– Не се безпокойте, вашият съпруг е сигурен в това, – каза Тони, той беше един от тези, които се грижеха за лилиите.

Докато говореше, той грабна малката Мими под мишниците и я постави внимателно върху едно от огромните листа на водната лилия.

– Не се страхувай малката, – каза Тони. – Това е само един малък експеримент.

Мими знаеше в какво се състои задачата ѝ. Вчера баща ѝ говори с нея и точно ѝ разясни нещата. Целта на експеримента бе да се докаже, че листата на растението са достатъчно силни, за да се задържи човек върху тях.

Мими предпазливо пристъпи към полюшващия се лист. Важното бе, да не допусне грешно движение.

– Знаех си! – плесна с ръце Маджаров. – Точно така стана. Детето с часове може да стои върху лилията без да потъне.

– Невероятно е, – каза Стоянова.- Как можете да обясните това?

– Тези растения са резултат от работата на гениален „инженер“, – започна да обяснява бащата на Мимето, професор Каменов. – От долната страна на листата има невероятна плетеница от жилки. Именно те правят листата толкова силни и издържливи. Тези листа биха могли да издържат и по-големи тежести. Мисля, че някой с тегло около 90 килограма няма да потъне.

Мими бе невероятно щастлива. Тя бе направила нещо, което никой друг не бе правил преди нея. Стоеше върху лист от лилия. Вероятно ако стъпваше внимателно по другите листа, щеше да прекоси езерото.

Какъв триумф. Баща ѝ бе доказал твърдението си.

Стените заплашително се издигаха пред Йоан, сякаш се готвеха да го смажат под тежестта си. Между тях бе заключен целият му живот. На масата бяха разхвърляни рисунки, а на пода се търкаляха глинени модели.

Тук бе проектирал всичките си конструкции, бе изваял великолепните си скулптори. На това място в обятията на най-прекрасната жена за него,  бе познал любовта.

Седна и закри лицето си с ръце. Защо му бяха нужни тези мигове на щастие? Нима за да се чувства двойно по-нещастен в самотата и поражението си?

Картините от предишния живот преминаваха като на кинолента пред него. Намираше всичко преживяно за безсмислено и излишно. Къде останаха триумфите и успехите му? Те бяха част от миналото му но се превърнаха в разпадащи се руини.

Звездата му бе угаснала, славата си бе отишла.

Само една жена  бе отворила сърцето му, до което нямаше  достъп никоя друга,  за истинската любов. Едва ли някой друг човек е имал по-голямо страдание от неговото.

„Защо да не ѝ напише писмо?“ – мярна се като освобождаваща мисъл в измъчения му разум.

Скочи, извади хартия и започна да пише. Пламенните думи изпълнени с любов изпълниха няколко страници. Лицето му се зачерви, целият гореше в треска.

Изведнъж зародилият се импулс бързо угасна и той отпусна ръка.

Йоан не можеше да ѝ пише. Двамата нямаха право да се видят отново, всеки от тях си имаше свое семейство. Любовта им бе намерила върховно удовлетворение, както цвете, което разкрива красотата си само за един ден, а привечер увяхва.

Мигове като този не се повтаряха. Срещнеха ли се отново щяха да се разочароват, като умиращи от жажда стоящи пред солено езеро.

Едва през тази нощ той намери истинския образец в нея. Взе длетото и чука, искаше да запечата онзи миг, когато двамата бяха едно тяло и една душа.

Йоан започна да удря по длетото, спокойно и отмерено. Работеше, забравил за всичко наоколо. Длетото оформяше мрамора според преживяното от него. Мраморните черти все повече се доближаваха до образа, който се бе запечатал  в сърцето му.

От дълбините на душата му изплува предчувствие за избавление. Може би така се чувства умиращ след борба с мъчителна болест в последния си час, когато угасва волята му.