Разпятието бе станало.

Христос слезе в самите дълбини на смъртта. И Той я разруши със светлината на своята любов.

Чу се радостен призив:

– Възкръсни, Боже, съди земята, защото Си я наследил във всичките народи.

Траурните одежди паднаха. Светлината ставаше все по-силна, защото адът не можеше да удържи този Мъртъв човек. Пропукваше се.

Гроба грее от живот. Победата над смъртта се извърши.

Ще мине известно време докато се възвести радостната вест:

– Христос възкръсна!

Всеки от нас слиза в сянката на смъртта.

За жалост грехът, злото и смъртта все още изглеждат победители на земята, но в сърцето си знаем и вярваме, че тъмнината, в която постепенно потъваме, всъщност свети отвътре с пасхална светлина.

– Радвайте се!

Великден е в края на всичко.

И лъчите на Великденската радост вече се изливат в света. Наближавайки Великденската нощ, знаем, че никой няма да ни отнеме тази радост.

Дългоочакваното топло време най-сетне дойде. По небето почти нямаше облаци, а слънцето грееше лъчезарно.

Бай Танас се бе скрил на сянка, а Киро тухларя му правеше компания.

– Какво голямо зло е любовта към парите, – възкликна Танас.

– Ей, тия пущини за едното чудо могат да те направят предател.

– Това е като болест, – поклати глава Танас.

– Е на, Юда е бил със Христос. Видял е чудесата, които е правел. Чул е учението Му, но пропадна …

– Защото не е бил освободен от сребролюбието си, – удари с ръка пейката Танас.

– Наистина страшен звяр е това.

– Тази похот не е вродена, – повиши глас Киро, – но хване ли те веднъж, започва да расте, ако не вземеш навреме мерки. Даже можеш да се пристрастиш.

– На такъв, зависим от тази болест, колкото и да го съветваш, полза няма. Ето Станой, казваш му, но той си знае неговата.

– За това трябва да бъдем бдителни, – наблегна Киро, – защото сребролюбието не идва от бедност, а от самите нас.

– И тук можем да забогатеем, но не чрез пари, имоти и „ненужни“ вещи, а само с помощта на благодатта и благословенията на нашия Господ.

Денят преваляше и двамата се запътиха към домовете си, уверени, че няма да допуснат в сърцата си такова зло като сребролюбието.

Не беше горещо. Облаци пазеха сянка, а Тотьо караше колата си и даже си подсвиркваше.

По едно време погледа му попадна на таблото в автомобила. Удари с юмрук по волана и възкликна:

– Как така празен?! ….. Аз заредих ли колата, когато тръгнах?

Щеше да се плесне по-челото, заради пропуска си, но видя наблизо една колонка, сякаш поставена точно за него.

Тотьо спре колата пред нея. Постави накрайника в резервоара, пъхна картата си и влезе в магазинчето, което бе малко по-отзад.

Купи си газирано, поговори с магазинера, след това отиде до колата и сам изми предното ѝ стъкло.

Едва тогава Тотьо погледна към таблото на колата и се изненада:

– Пак празен ….

Той бе доста разсеян, но започна да търси причината, поради която пак бе пропуснал.

Накрая разбра, въздъхна дълбоко и добави отчаяно:

– Навярно съм забравил да натисна лоста ….

Когато го направи, забеляза, че индикаторът за горивото започна да се покачва.

Вдигна ръце и изпухтя:

– Ще чакам, като не внимавам.

Не ви ли се е случвало и на вас да очаквате Божията намеса, но не сте се включили към Духа Му?

Предизвикателства ще идват в живота, но не е необходимо те да го определят.

Помощта е много по-близо, само не забравяйте да се включите към Божия Дух.

Днес бе отново бе горещо и нищо друго не оставаше на Боби и Мими да седнат под сянката и да слушат поредния разказ на дядо си.

Старецът бе приказлив и общителен човек. От него можеха да научат много неща.

Дядо Борис като видя внуците си, не чака втора покана, веднага започна да разказва:

– Импалата е средно голяма африканска антилопа. Така я наричат на езика банту. На нея е наречена дори столицата на Уганда – Кампала, което преведено от местния език означава „там, където живеят антилопите импала“. Тези животни могат да скачат на дължина 9 метра и на височина 2,5 метра, а при бягане развиват скорост до 75 км./ч.

– О, това е доста невероятно постижение за животно, – възкликна Боби.

– Това спомага за оцеляването им в африканската дива природа, – поясни старецът.

– Дядо, – задърпа го Мими за ръкава на ризата му, – ние бяхме в зоологическа градина и там стените, с които ограждат животните са най-много метър и половина. Следователно импалата не могат да я затворят на такова място, за да я показват на посетителите.

– За съжаление, – дядо Борис тъжно погледна внуците си, – такива животни държат в зоологическа градина.

– Защо не избягат? – попита Боби. – Нали могат да скачат много по-високо?

– Импалите няма да прескочат оградата, защото не могат да видят, къде точно ще попаднат, – отговори старецът.

– Стената държи импалите вътре в заграждението, защото те не могат да видят какво има от другата страна?! – учудено ококори очи Боби.

– Да, – въздъхна тежко старецът. – Ние хората не сме по-различни от тях. Искаме да знаем изхода от дадена ситуация, преди да продължим напред.

– Че какво лошо има в това? – плесна с ръце Мими.

– Животът на вяра не работи по този начин – и дядо Борис отправи поглед нагоре.

– Какво означава живот на вяра? – попита Боби.

– Да живееш с вяра, – започна да обяснява дядо Борис, – означава да се довериш на Божите добри цели, дори когато те са забулени. В този несигурен живот можем да се доверим на Божията неизменна любов. Няма значение какво ще се случи в ежедневието ни, ние трябва да си поставим една основна цел, да угодим на Бога.

Не се разбираха. Достатъчно бе да ги погледнеш, за да разбереш това.

Те стояха от двете страни на преграда, която ги отделяше един от друг.

Изведнъж нещо кацна като незабележима сянка на преградата.

– Ти пък от къде се взе? – попита намръщено Юри.

– Никой не те е викал, – заядливо се обади Станка. – И каква роля смяташ да играеш между нас?

– На преводач? – отговори сянката.

– Искаш да кажеш, че ние не можем да се разберем сами? – Юри тръсна гневно глава.

Не последва реплика за отговор.

Настъпи дълго и тягостно мълчание.

Юри пръв го наруши:

– Обичам те.
Станка трепна, но преводачът ѝ даде знак да замълчи.

– Той каза: „Имам търпение. Готов съм да те изслушам. Ще се опитам да те разбера“.

Тя се засмя и каза огорчено:

– Знаеш да говориш само красиви думи, но дали някога от теб ще дочакам дела.

Преводачът се обърна към Юри и преведе:

– Тя каза: „И аз те обичам. Само любовта ми помага да издържа всичко това“.

Юри наведе глава. В гласа му се усещаше мъка:

– Не мога повече така. Каквото и да направя все не ти харесва. Винаги ме критикуваш.

Преводачът погледна към Станка и каза:

– Той казва: „Егото ми е уязвено и наранено. Всичките ти думи възприемам като нападки. И въпреки, че не искам, за мен си оставяш враг“.

Погледът на Станка се бе смекчил. Тя погледна към оградата със съжаление.

– Ще се опитам да запомня това, но ти трябва да престанеш да бъдеш дете, – въздъхна Станка. – Трябва да пораснеш. Все пак си мъж на четиридесет години.

Преводачът отново предаде думите ѝ по нов начин…..

Накрая Юри и Станка тръгнаха заедно, хванати ръка за ръка.

На прага той се обърна към сянката и се усмихна дяволито:

– Трябва да ти се признае професионализма. Къде мога да науча това?

Преводачът улови погледа ѝ с очи и тихо промълви:

– Той ми каза: „Бих искал да се науча да я разбирам сам“.