Антон и Катя бяха излезли навън и съзерцаваха небето, което бе изпълнено със звезди.

– Знаеш ли кое най- много харесвам на Рождество? – попита Катя.

Антон само вдигна рамене.

– Песните, – усмихна се Катя унесено, сякаш в момента ги чуваше. – Те вълнуват сърцата ни.

– О, разбира се “ Свята нощ“ – поклати глава Антон.

Катя го изгледа подозрително и каза:

– Ако се чувстваш отегчен от нея, препоръчвам ти да потърсиш Този, за Който се пее в нея.

Антон само изпухтя.

– Представи си, – продължи Катя, – звездите блестят ярко. Това е нощта, в която се ражда Спасителят. Светът лежи в калта на греха, но се появява надежда и хората ликуват, защото настъпва нова и славна утрин.

– Доста поетично описание, – сбърчи нос Антон.

– Нима не разбираш, – погледна го с очакване Катя, – Исус е надеждата, която вълнува сърцата и кара изтощените и измъчени люде да се радват.

– Мир, мир на земята, нали така се казва в евангелската вест? – повдигна иронично вежди Антон. – А войните, глада, болката, ….

– Мирът на земята ще дойде, когато живеем Рождество всеки ден, – възторжено обяви Катя.

Петя копнееше за мир и спокойствие.

– Мразя конфликтите искам сигурност и стабилност, – каза си тя. – Понякога се чувствам смазана от всичко, което се случва около мен и е извън моя контрол.

Не смееше да включи радио или телевизия, защото новините говореха само за конфликти, болка или кризи. Войни и стълкновения тук и там. Безредици и сблъсъци.

Искаше ѝ се да изкрещи:

– Спрете! Всичко това ме подлудява.

Тя наведе глава и се замисли:

– Как може да се намери мир посред бурята?

Опитът ѝ не бе голям, но тя бе открила един сигурен начин да получи мир в сърцето си.

Усмихна се и възкликна:

– Разбира се, това е толкова логично. Просто трябва да се обърна към Принца на мира. Да, Той е моят мир.

Божият мир не винаги веднага успокоява бурята, но ни осигурява спокойствие в душите ни, докато сме в нея.

Това е мирът, но той е извън нашето разбиране.

Майката на Лора постъпи в онкологичен център, а наближаваха празниците в края на годината. Трудно се планира в такава трудна обстановка между празничните посещения и тези при майка ѝ.

Лора си пожела за Рождество:

– Всичко, което искам е още време да бъда с майка ми.

Тя седеше в тъмната стая, а мъката безпощадно притискаше сърцето ѝ.

В стаята влезе Красимир, нейният син. Той се изненада, че майка му стои на тъмно и запали осветлението.

– Благодаря, – прошепна Лора.

– Няма за какво, – бързо отговори Красимир и излезе.

– Краси, не знае, че благодаря на Бога, – усмихна се тъжно Лора, – Който чрез включване на лампата, ме насочи към вечната Светлина на надеждата – Христос.

Въпреки, че бе затормозена от скръб и страдание, надеждата изгря в сърцето ѝ чрез спомените за Божията верност в миналото.

За много от нас Рождество предизвиква, както радост, така и тъга.

За щастие, дори тези смесени емоции могат да бъдат примирени чрез обещанията на истинската Светлина на надеждата – Исус.

Мартин бе навел глава и чертаеше нещо с върха на обувката си.

– Как мислиш, – попита той приятеля си Радко, – кои са най-тъжните думи, които можеш да чуеш на земята?

Радко се замисли. Повдигна рамене и си призна:

– Не знам. От много неща съм се натъжавал и огорчавал, но за най – тъжните …

– Това са думите, които Исус чу, когато още бе в утробата на Мария: „Няма място за Теб“.

– О, – спомнил си, Радко възкликна, – това каза ханджията, когато Йосиф и Мария търсеха подслон.

– А това не изказаха ли хората, когато Той висеше на кръста, макар и не пряко?

– Какво казаха? – попита смутено Радко.

– Те не го казаха направо, но това бе отклик на пълно отхвърляне: „Няма място за Теб в този свят“.

– За съжаление е точно така, – съгласи се Радко.

– Днес Исус не получава ли същото отношение? – попита с тъга Мартин.

– Да, – поклати глава Радко, – Той ходи от сърце на сърце и пита дали може да влезе.

– За някои е добре дошъл, – усмихна се Марин. – Те отварят сърцата си и Го канят да остане.

– Да, да … – потвърди Радко.

– Ние правим място за Него в сърцата си, а Той прави място за нас в дома Си, – констатира Мартин.

– Нали за това ни е дал обещание, – плесна с ръце Радко, – че отива при Отца, за да ни приготви място.

Петър и най-добрият му приятел Асен отидоха на рождения ден на съученикът им Симо.

Когато майката на Симо видя Асен, тя отказа да го пусне вътре под предлог:

– Няма достатъчно столове.

Петър предложи:

– Аз ще седна на земята, а Асен ще заеме моето място.

– Не става, – отказа майката.

Защо Асен не бе допуснат до празника? Защото бе циганче.

Петър остави подаръците на вратата и се върна у дома с Асен. Това, че приятелят му бе отхвърлен, изгаряше сърцето му.

След години Петър стана учител. Той винаги слагаше в класната стая един празен стол.

Когато учениците го питаха:

– За кого е този стол?

Петър отговаряше:

– Той ми напомня, че в класната стая трябва да има място за всеки.