Манол недоволно размахваше ръце и негодуваше:

– За какъв Исус ми говориш? Той е бил просто човек или как там го наричаха пророк. Вероятно е бил само символична фигура.

– Истината за Исус, не може да се осъзнае от човешкия ум, – продължи Павел да обяснява.

Манол кипеше от ярост:

– Искаш да кажеш, че нещо ми липсва? Да не съм малоумен? Ти за какъв ме вземаш?

– Съвсем нямам намерение да те обиждам, – примирено каза Павел. – Само Божият Дух може да отвори очите на човека и той да осъзнае и приеме в сърцето си, че Исус е нещо повече от човек,… пророк, … учител,…. революционер,… икона,… символ …

– Тогава какво е? – Манол разпери ръце недоумяващо.

– Исус е: Месията, Божият Син, Спасителят на света, Сам Бог в плът! – възторжено обяви Павел.

Манол погледна към приятеля си. Неговото лице сияеше.

– Хмм, – каза си Манол, – май тук има нещо, но как да го разбера?

Въодушевен от думите му, Павел започна да му разказва за Исус и какво той е направил за човеците .

Как е понесъл греховете на хората на кръста, като е отнел наказанието, което се полагаше на всеки от нас.

Как на третия ден е възкръснал и всеки , който повярваме в Него, ще имаме вечен живот.

Людмил обикновено не носеше пари в себе си или ако имаше такива, те бяха много малко.

Днес преди да излезе от къщи, постоянно и натрапчиво се въртеше в главата му мисълта:

„Вземи със себе си 35 лева“.

Първоначално Людмил не обърна внимание на това, но когато мисълта се повтаряше многократно, той взе със себе си исканите пари и ги пъхна в джоба си.

По време на обяд в столовата на училището, където работеше, въпреки силният шум, той ясно чу:

– Марко, пак ли вашите не са ти дали пари за да си платиш обедите до края на седмицата?

Когато Людмил се обърна в посоката, от където идваше гласа, видя малко момче, което виновно бе навело глава.

Той веднага изтича и плати вместо Марко. Сумата бе точно 35 лева.

Людмил изпита радост в сърцето си, че е помогнал на това малко дете.

Животът ни е изключително натоварен и забързан.

Грижата за нашето собствено благополучие може да бъде непосилна, но като вярващи в Исус, ние трябва да сме готови да вършим добри дела.

Вместо да се измъчваме за това, което нямаме или не можем да направим, нека помислим за това, което имаме и можем да извършим, докато Бог ни ръководи.

Като правим това, ние помагаме на другите в техните нужди и така почитаме Господа.

Нека не пренебрегваме възможностите да вършим добро.

Позволете да бъдете по-достъпни за разбиране на Божията воля, за да помагате навреме на другите.

Тони едва се въздържаше, а в себе си си казваше:

– Като държа устата си затворена, няма да кажа нещо лошо.

Той едва задържаше гнева си към Милена, след като грешно бе разбрал нещата, които тя му бе казала.

Тъй като работеха в един офис двамата се виждаха всеки ден, Тони реши категорично:

– Ще огранича общуването си само до необходимото. Как може такова мълчаливо отношение да е грешно?

Грехът започва от сърцето.

Мълчанието на Тони можеше да заблуди Милена, че всичко е наред, но това не би останало скрито за Бога. Господ знаеше за гнева в сърцето му.

Въпреки че външно Тони не показваше истинските си чувства, горчивината бушуваше в него. Той загуби радостта си, а това бе резултата от подхранването и скриването на гнева.

Накрая Тони не издържа и призна на Милена как се чувстваше. Извини ѝ се. Тя му прости. И двамата станаха добри приятели.

Състоянието на сърцето ни има значение, защото злото, което живее там, може да прелее в живота ни.

Както външността, така и вътрешността оказва влияние на духа ни.

Данчо и Елена се харесаха веднага щом се видяха. Тогава бяха още студенти в университета, но учението не пречеше на любовта им.

Скоро след като завършиха успешно висшето си образование, се ожениха.

Живяха дълги години щастливо, но …

Един ден лекарят каза на Данчо:

– Елена има Алцхаймер.

– Но тя е едва на 47 години, – възкликна изумен Данчо.

– Това не променя нещата, – тъжно поклати глава докторът.

Данчо се съгласи и дълги години обслужваше съпругата си като болногледач.

Когато го питаха:

– Не ти ли е тежко? Тя дори не те познава.

Данчо само се усмихваше и добавяше:

– Болестта на Алцхаймер ми даде възможност да обичам и да служа на съпругата си по начини, които бяха невъобразими, когато се съгласих да сторя това.

Той противопостави действия на служение с тези, които преливаха от любящо сърце.

Само една дълбока и постоянна любов можеше да му даде сили да я подкрепя всеки ден.

Такава жертвена любов виждаме у Бога към нас, Който изпрати Исус да умре за нашите грехове.

Този акт на саможертва, мотивиран от любов, промени света ни завинаги.

Графика на Марта бе много натоварен. Тя ходеше на работа. Там отговорностите ѝ не бяха малко, но в къщи ѝ оставаше съвсем малко време да почива.

Когато звънеше някой съсед или комшийка, тя обикновено не ги канеше в дома си, а разговаряше с тях на вратата.

Марта бе гостолюбива, но поканеше ли някой вътре, за обсъждане на времето или новините в квартала отидоха най-малко два часа, а за такива работи тя нямаше време.

Трябваше да почисти, сготви, изпере, да поговори с децата и съпруга си и куп други неща, а нощта толкова бързо идваше.

Един ден, Марта кърпеше разпрания ръкав на палтото на сина си и се замисли.

– Колко хора разговарят с Господа набързо, както аз със съседите, – каза си тя. – Да, отделят няколко минути за молитва, колкото да кажат какво искат, двадесет минути да прочетат от Словото, но не могат да се зарадват в Неговото присъствие.

Марта се усмихна и продължи:

– За Господа бих отворила по-широко вратата и едва ли бих счела за загуба на време, прекараният час или два с Него. Колко в хубаво с Бог.

Погледа ѝ се отправи към синевата, която ярко се открояваше в прозореца.

– Ех, ако знаеха … да отворят вратата на сърцето си и да го поканят да влезе….
Отворете вратата на Исус. Той ви чака.

Ето Господ стои на вратата и хлопа. И който чуе гласа Му и отвори вратата, ще влезе при него и двамата ще вечерят заедно.