Лошо е да си болен.
Баба Нина настина и легна болна от ангина. В дома си живееше сама. Не можеше да става от леглото и плачеше безпомощно.
Тя имаше куче, късокосместо, от неизвестна порода. То стоеше неотклонно до кревата й и я гледаше с безпокойство.
Изведнъж животното, като че ли нещо се сети и излезе от стаята.
След малко се върна. В устата си държеше мазен, миризлив кокал. Вероятно, той е бил скрит за „черни дни“.
Кучето постави кокала на възглавницата и започна да го побутва с носа си към болната жена. Сякаш й казваше:
– Хапни си!
Баба Нина обърса сълзите си. Усмивка заля лицето й. Погали кучето и вече развеселена добави:
– Благодаря! Много си грижовен.

Продавач стоеше зад щанда на магазина и разсеяно гледаше към улицата. Малко момиче дойде до витрината и буквално заби носа си в стъклото. Очите му за искряха от възторг, когато видя каквото търсеше.
То влезе вътре и помоли да й покаже огърлицата от тюркоаз.
– Това е за сестра ми. Можете ли да я увийте красиво? – Каза малкото момиче.
Продавачът погледна с недоверие към детето и каза:
– Колко пари имаш?
Без сянка на съмнение, то извади кърпичката си от джоба и, изсипа всичко съдържащо се в нея и с щастлива усмивка попита:
– Това достатъчно ли е?
В кърпичката имаше само няколко монети. ……. Но момичето с гордост продължи:
– Знаете ли, това искам да подаря на своята голяма сестра. Откакто почина мама тя се грижи за нас, а за себе си не остава никакво време. Днес е рожденият й ден и аз съм сигурна, че много ще се зарадва да получи такъв подарък, много ще отива на очите й.
Мъжът взе огърлицата, влезе в магазина, донесе  специална кутия и я сложи вътре. След това я пакетира и й завърза синя панделка.
– Вземи, – продавачът подаде подаръка на момичето. – И го носи внимателно!
Момичето си тръгна щастливо.
Работния ден свършваше, когато в магазина влезе младо момиче. Тя сложи на тезгяха познатият пакетиран подарък, отворен с развързана панделка.
– Тази огърлица е купена от тук? Колко струва?
– Цената на всеки продукт от моя магазин е поверителен договор между мен и клиента, – каза продавачът.
Девойката продължи настойчиво:
– Но моята сестра имаше само няколко монети, а мънистата са от истински тюркоаз? Сигурно струва много скъпо, а ние не можем да си я позволим!
Мъжът взе пакета, с много нежност и любов възстанови опаковката, подаде я на девойката и каза:
– Тя плати най-високата цена ……. повече, отколкото може да заплати един възрастен. Тя даде всичко, което имаше.
В магазина настъпи тишина. Две сълзи се плъзнаха по лицето на девойката, а ръката, държаща малкия пакет, затрепери от вълнение…….

Мария Юдина, известна пианистка, получи плик, в който имало 20 хиляди рубли, това били много пари по това време.
Съобщили й, че това е направено по личното указание на другаря Сталин.
Юдина е била сред любимите пианисти на Йосиф Сталин. Една нощ през 1944 г., когато Сталин чул по радиото концерт за пиано номер 23 от Моцарт в нейно изпълнение, очите му се напълнили със сълзи и той веднага поискал да се направи запис, за да го има винаги при себе си.
Въпреки признанието на лидера, пианистката останала безкомпромисен критик на режима. И когато й била дадена награда от Сталин, тя я дарила на православна църква, за „безкрайни сталинистки грехове“.

Получавайки парите тя седнала и написала писмо на Сталин:
„Благодаря Ви, Йосиф Висарионович, за Вашата помощ, аз ще се моля за вас ден и нощ и ще моля Бог да прости греховете Ви пред народа и страната. Бог е милостив, Той ще прости. А парите давам за ремонта на църквата, която посещавам“.
Трудно е да се повярва, че може да се каже такова нещо на вожда……
„Думите й звучаха неправдоподобно, – пише Шостакович, – но тя никога не е лъгала.“
Своя разказ за тази невероятна история Шостакович завършва така:
“ На Юдина нищо не направили. Сталин замълчал“.

Много отдавна в Китай на човек, който бил обвинен в кражба, му отрязвали ръцете. Веднъж в кражба бил уличен един велможа, любимец на императора. Владетелят не можел да отстъпи от закона и заповядал да се накаже престъпника. Рано сутринта палача трябвало да отреже ръцете на благородника.
Но в двореца дошла девойка, дъщерята на осъдения велможа и със сълзи на очи помолила да я пуснат при императора. Макар и много трудно, молбата й била изпълнена.
Девойката паднала пред краката на великия владетел:
– Велики господарю, – казала тя, – моя баща е осъден да остане без ръце, но моля ви, отсечете моите. Те също са негови, но не могат да изхранят нашето семейство, както неговите.
Императорът също имал деца и му харесало, че девойката толкова много обича баща си.
– Нека бъде така, както искаш, – казал императорът, – но ти давам възможност да се откажеш в последния момент от това, ако решиш.
На другия ден довели дъщерята в двора на екзекуцията. В центъра му стоял пън опръскан с кръв, а до него бил палача. Девойката се смутила за момент, но пристъпила и си сложила ръцете на пъна. Палача здраво завързал ръцете й с ремъци. Момичето не проронило нито дума. Палачът вдигнал меча, а тя затворила очи. Мечът ударил, но без да докосне дори края на пръстите й.
– Императорът прощава на баща ти, заради голяма ти любов към него, – обявил императорския довереник.
Отворили вратите на затвора. Бащата изтичал към дъщеря си, започнал да й целува ръцете и да ги облива в сълзи.
На другия ден било обявено, че се премахва навеки жестокият стар закон. А на двора, където се изпълнявал този страшен закон, по заповед на императора, поставили мраморен плот, а на него със златни букви било изписано, как дъщеря е била готова да заложи собствените си ръце вместо бащините. Надписът завършвал така:
„Щастливи са бащите, които имат такива деца и щастлива е земята, която има такива семейства“.
Деца обичайте баща си и майка си с думи и дела!

Тя седна на леглото. Отлично знаеше, че е направил всичко според силите си, но трябваше да му обясни. А за това трябваше да събере много смелост. Не беше сигурна дали ще успее, да признае, че е слаба жена, която зависи от него.
– Вината не е твоя…., – започна тя. Всяка дума изговаряше бавно и мъчително. – Моя е. Напълно отчаяна съм, защото не успявам да се справя.
– С кое да се справиш?
– Да живея с тази мисъл. Толкова ми е …. трудно. – Очите й се напълниха със сълзи. – Усещам, че не съм това, което искаш. Не мога…..
– Винаги си била това, съм искал.
– Не е вярно, не бях. Ти искаше и нея. А сега ….. през всичкото време, докато сме заедно, докато се любим, мисля за нея. По-точно виждам ви двамата заедно. С какво те е привлякла? С какво те е спечелила? Какво се е досетила, че ти харесва, а аз дори не съм забелязала …..
– Мила, защо говориш така?
– Не, изслушай ме. Опитай се да ме разбереш. За това съм толкова ревнива и уплашена…. Наблюдавам се …… Просто не мога. – Сълзите й се стичаха по бузите и тя гневно ги изтри. – Трудно ми е. Всичко това е ужасно. Отчаяна съм, не мога да се понасям.
Той се протегна и нежно докосна лицето й.
– Разбирам те. И аз съм отчаян. Никога не съм желал друга жена, колкото теб. Онова, което се случи, беше бягство …. Няма да се преструвам, че това не беше единствената причина, – той й се усмихна. – Не съм най-добрия пример за съпруг, но имам чувството, че винаги ме оставаш на последно място. В емоционално отношение ти напълно ме пренебрегваш, за да се занимаваш с нещо друго. Може би съм прекалено взискателен и ти отнемам прекалено много време, но не мога да живея така. Ако някой ме постави на първо място, усещам се невероятен. Но това не бе достатъчно. Исках теб. Нямаш представа колко много те обичам….
– Наистина ли?
– Разбира се, че те обичам. Навярно се питаш, как тогава е възможно да съм ти изневерил. Случи се, защото не можех да имам теб, както едно време. Това не е извинение …. съжалявам за начин, по който постъпих… Обичам те и се нуждая от теб. Ти просто се отдръпна от живота ми.  Държеше се чудесно след всичко, което се случи. Допусна ме обратно при себе си и продължи да бъдеш добра съпруга, за която всички ми завиждаха, но аз изгубих сърцето ти.
– Не не си ме загубил. Просто се бях свила. Само така можех да се преборя с болката, като се преструвам на недосегаема пред всички. „Да той е имал флирт, но аз не съм от тези, които не могат да преживеят изневярата“.
– Признавам, че се справи много добре. Бях започнал да мисля: „След като тя се справя със всичко това, на нея не й пука за мен“.
Тя седеше без да откъсва очи от него.
– Аз съм кривнал, а ти си се отказала от куп други неща, – неспокойно продължаваше да разсъждава на глас. – Но сега поне знам какво да направя. Знам колко е било трудно всичко това за теб, но разбирам, че още ме обичаш.
Протегна ръце, обви нежно тялото й, а тя потъна занемяла в прегръдката му….. За първи път тя остави огорчението и гнева. Почувства се обичана и спокойна, а той й се усмихваше щастливо……