Разговаряха вече час. Тя беше мила жена с посребрени коси и разбираща усмивка. Той се опираше на бастуна си и от време на време пристъпваше леко в страни.

Жената работеше в училище с необикновена група от деца. Всяко от тях беше загубило родителите си твърде рано.

– Мисля, – казваше мъжът, – че работата ви с тези деца е много важна. Аз също загубих един от родителите си, когато бях много малък.

Мъжът намести очилата си, прехапа устни, по носа му потекоха издайнически сълзи и със задавен глас продължи:

–  Изгубих майка си, когато бях много малък. ….. Това беше голям удар за мен. Искаше ми се и аз да бъда в такава групичка като вашата, където да мога да споделя мъката си …..Щях да се запиша непременно в групата ви, защото …. – гласът му секна, – защото се чувствах толкова самотен.

– Но майка ви е починала преди шейсет години, – жената го погледна изненадано. – Нима още страдате за това?

– И още как, –  мъжът направи нещо подобно на усмивка и наведе глава.

Дребничката и много мила Дени с искрящи светли очи и ведра усмивка почина тази сутрин. Същата, която печеше кекс на мъжа си всеки ден нищо, че понякога забравяше да включи фурната. Беше толкова старателна за външния вид на мъжа си, че вместо шалче увиваше около врата му, домакинската си престилка, винаги безупречно чиста. Беше много мила и приятна жена.

Пепи, нейният мъж, седеше на столче до леглото й и стискаше ръката й между дланите си. Тя беше облечена в чиста нощница, а на лицето й бе изписана обичайната добра и ведра усмивка..

Лекарката влезе в стаята, взе един стол и седна до мъжа. Той вдигна очи към нея и дрезгаво каза:

– Отиде си, докторке, – сълзите му се стичаха по лицето, – отиде си без мен.

– Знам. Съчувствам ти и те разбирам.

– Обеща да не го прави. Трябваше да ме изчака. Сега какво ще правя без нея? – хълцаше старецът. – Женени сме от 64 години …. Не мога да се справя без нея. Кой ще ми говори, кой ще ме слуша сега? Обичаше да казва: „Пепи, много говориш, това дразни другите и никой не те слуша“.  И тя много говореше. И двамата бяхме едни бърборковци. В последно време нямахме нужда дори да казваме нещо, защото всеки знаеше какво ще каже другият, но това не ни спираше. Казвах й : „Не започвай пак тази стара история“. А тя ми отговаряше: „Ако е било интересно първият път ще бъде интересно и сега“. Какво ще правя без нея сега? Какво …?

– Бяхте ли с нея до края?

– Да. Всички бяха много мили към мен. Оставиха ме да бъда с нея през цялото време. Тук съм от снощи.

– Радвам се, че сте били заедно до последно.

– Да. Бяхме. Беше толкова спокойна. И така си отиде. Последното, което ми каза беше: „Пепи, прости ми“. Сигурно, защото не ме дочака. А като издъхна се усмихна.

Старецът погледна жената с бялата престилка до себе си и каза:

– Вярвате ли в отвъдния живот, докторке? Много хора вече не вярват …..

– Вярвам, – каза лекарката.

В този момент тя наистина беше убедена, че Дени е на небето, ведра и усмихната, очакваща Пепи да пристигне при нея .

– Мислите ли, че ще я видя отново?

– Убедена съм.

– Много се радвам, че мислите така. Защото понякога ….., – усмихна се старецът през сълзи, – не винаги съм сигурен. Много ви благодаря, че дойдохте, докторке….

Това беше наистина подтискащо. Блъснато бебе в количка . Открадната кола. Избягал от местопроизшествието шофьор. Полицията го залови чак на 100 километра от мястото произшествието..

Бебето беше откарано в интензивното в критично състояние и не се знаеше дали ще оживее. Родителите не бяха разгневени, а сломени от мъка. Те само стискаха ръцете си пред входа на отделението и хапеха безпомощно устни.

И като си помисли човек какви хора има само. След като мине всичко той ще продължи да си живее все едно нищо не е станало. А момиченцето беше само на осем месеца. Утре може и да го няма.

– Такъв човек трябва да го затворят до края на живота му. Да го заключат и да захвърлят ключ някъде, – мърмореше един от санитарите.

Умиращо бебе, колко много мъка и стрес.

Лекарят излезе спокоен и усмихнат:

– Да, – каза той, – детето ще се оправи и ще живее. Влезте да видите колко е жизнерадостно. Усмихва се на всички.

Детето им ще живее. Родителите бяха развълнувани. В очите им образите се размазаха от нахлулите  там сълзи.

Берлинският приятел на бедните барон Котовиц посетил веднъж философа И.Фихте, който бил прям човек и не скривал своето отрицателно отношение към убежденията на барона. По време на разговора им Фихте гордо заявил:
– Децата се молят, а мъжете искат.
На което Котовиц смирено отговорил:
– Господин професоре, аз имам грижата за 600 човека и често не знам от къде да им взема хляб. Но до сега знаех само едно средство. Моля се на моя Небесен Баща и Той винаги ми е помагал.
Фихте замълчал, след това погледнал барона с очи изпълнени със сълзи и тихо казал:
– Да, скъпи бароне, тази моя философия не можа да ме обогати.
Молитвата е ключ към милосърдието и щедростта на Бога. Тя гаси огъня, спира войната, усмирява бурята, изгонва демони, развързва връзките на смъртта, прогонва болестите….
Не говоря за молитва, която се произнася само с устни, а за тази, която се издига от дълбините на душата.

Малкият Тони тичал след врабчетата и ги замерял с камъни, а те преди да замахне с ръка отлитали. Това много забавлявало момчето.
Изведнъж Тони забелязал момиче с къса рокля и износено палто. Гъсти кичури руса коса падали на раменете му. Краката й били боси и прашни. Момичето носело в ръката си кошница.
Тони дошъл до момичето и казал:
– Ти си просякиня, навярно искаш хляб, протегни ръка.
Момичето доверчиво му подало малката си ръка.
– На вземи, – извикал палавникът и сложил камък в ръката й.
Момичето нищо не казало. Погледнало камъка, а после със сълзи  в очите погледнало момчето. Навело глава и продължило по прашния път.
Тони се засрамил от постъпката си. Той не бил зъл, само правел понякога пакости. Искал да се пошегува, но шегата му излязла много лоша.
Тони се завтекъл към кухнята, отрязал голямо парче хляб и изтичал на улицата, но момичето го нямало. Той тичал напред, поглеждал тук и там, но не я намерил.
Горещи сълзи започнали да се стичат по лицето му. Той искал вече да даде на момичето всичко, което има, но тя изчезнала безследно и отнесла камъка, вместо хляб.
Ако човешката съвест не позволява да се дава камък вместо хляб, то колко повече Бог не би ни дал нещо лошо, ако искаме благо от Него. Неговата любов и милост ни дава всичко, което ни е потребно за живота.