Сляпата поетеса Фани Крозби е написала повече от осем хиляди песни
Изглежда тя е имала всички основания да се обиди и да бъде недоволна от своята съдба. Но когато била вече на 85 години, казала, че не съжалява за нито един миг от живота си. Тя съвсем съзнателно се е радвала на съдбата си. Така Бог можел по един единствен начин да използва оръдието Си.
Двадесет и три години тя е прекарала в Ню Йорк, в Института за слепи, първо като ученик, а след това като учител. Узнавайки, колко много хора със съкрушени сърца погиват, тя ги призовавала за спасение с голяма любов.
Без страх посещавала затворите, за да им разкрие греха на хората пред Бога и да им разкаже колко много Бог ги обича, давайки Син Си да бъде разпънат, за да спаси хората от полагащото им се наказание.
Веднъж в един затвор по време на молитва един затворник извикал:
– Не ме подминавай, Исусе!
Бог чул молитвата му, направил го ново създание и го благословил за работник на нивата Си.
Този вопъл докоснал сърцето на Фани и тя написала прекрасната песен „Не ме подминавай, Исусе, духът ми да не загине!
Страданието не е напразно. То възпитава ума ни и облагородява душата ни, дисциплинира волята ни, очиства чувствата ни, прояснява целта на живота ни, закалява и развива характера ни.

На запад в китайските ресторанти на хората често се предлага в края на вечерята „печено с предсказания“.
Посетителите с нетърпение разчупват печеното във вид на полумесец, нетърпеливи да разберат какво ще им предложи съдбата по-нататък. Посланието, което е скрито вътре, понякога се оказва „пророческо“.
Такъв вид прогнози имат оптимистичен характер и се състоят от китайски поговорки, вдъхновяващ цитат или най-често са писани от творчески писатели на текстове за късметчета.
Работата на съчинителят на „предсказанията“ се състои в следното. В едно кратко послание, да даде надежда и да въодушеви този, който го чете. На пръв поглед , тази професия може да изглежда интересна и завладяваща, но скоро става скучна и еднообразна.
Творчеството е от ключево значение, както книга със вдъхновяващи цитати.

Двама ученика дълго оспорвали идеите си. Единият смятал, че всичко в живота е предопределено, а другият твърдял, че човек сам твори своята съдба.
Не могли да стигнат до разбирателство, за това се обърнали към учителя си.
– Учителю, как смятате, кой от нас е прав? Аз мисля, че всичко в живота е предопределено и човек не може да повлияе на съдбата си.
– Прав си, – казал учителят.
– Но как така? – започнал да оспорва другият ученик. – Нима е така? Аз смятам, че човек сам твори своя живот. Ако всичко е предопределено, тогава какъв е смисъла на живота?
– И ти си прав, – казал учителят.
– Но как е възможно и двамата да сме прави? – попитал ученикът, който смятал, че е творец на живота си.
– Ти сам твориш живота си, а той е намерил предопределението на съдбата си, за това казах, че и двамата сте прави, – пояснил учителят.

В центъра на Санкт Петербург пътна помощ е преместила изоставена кола, в която живеело куче. И не просто живеело, а охранявало старата „Лада“.

Местен жител, който видял кучето в колата, се опитал да отвори вратата, но не успял, за това се обадил в полицията. Оказало се, че вратата не била заключена.

Вътре колата изглеждала напълно обитаема. Ключът бил в стартера, имало и лични вещи – книги, цигари. Изглежда, сякаш собственикът току-що е излязъл от колата. Хората се чудели какво може да е станало с него. Може да е получил инфаркт или го е сполетяло някакво нещастие.

Но кучето и без хазаин, не е оставило колата нито за минута. Колко време животното е било в нея, никой не знае. Когато отворили вратата на колата, кучето изглеждало с напълно изчерпани сили и едва се държало на краката си. Хората започнали да го хранят. За сега го наричат „Кучето“, друго име не са му дали.

Много от хората не са безразлични към съдбата на кучето. Те вярват, че стопанинът му ще се върне за своя четириног приятел и ще настъпят по-добри дни за животното.

Наблюдението на същества създадени от Господа са извор на познание., от който можем да черпим без прекъсване.

От мравките научаваме да трупаме запаси за трудни моменти, от пчелите как се постига ред, от змиите невъзможността да се движим по известни следи. Мисля, че като премахнем особеностите на всеки вид има нещо, което ги обединява и това е инстинкта за самосъхранение.

У всеки у нас има нещо, което ни подтиква да живеем, което ни зове, да не даваме да бъдем отнесени от деморализацията, което ни учи, че след буря идва спокойствие.

На благословения дар вложен в нас от Създателя се дължи това, че неприятности ни нападат, но не ни унищожават. Загубата на един човек не ни обезоръжава напълно. Дори импулсът да се борим срещу смъртта на едно любимо същество не ни завлича в гроба.

Знам, че съществуват и изключения. Не малко са и тези, които не могат да устоят на жестоките превратности на съдбата.

Но нещо вътре в нас ни казва да устоим, да се вкопчим в живота със нокти и зъби, да продължим да се борим, защото още не е даден сигналът, борбата още не е свършила. Звучат последните акорди на песента, но театралното представление още не е приключило.

Само със смъртта свършват мислите, проектите, плановете, които са били в човешкото сърце, но дори и тогава, ако човек е познал Създателя си, това не е нещастие, а стъпка към едно по-добро място.

А докато дойде този преход, трябва да продължим да живеем и да го направим по най-достойния начин.

Човеците са като виното. Злите страдат и боледуват и болката и мъката превръщат в оцет една душа, която би могла да бъде приятна и сладка. Добрите също преминават през трудности и имат същия горчив опит, но също като качествените вина не се вгорчават, а с течение на годините стават все по добри.