Думата „Амин“ се използва в Стария завет и по целия свят в продължение на хиляди години.

„Амин“ е една от най-кратките думи в Библията, тя има само три букви на иврит – אמן. Но в същото време, тя е една от най-мощните думите на Библията.

Знаете ли какво всъщност означава тази дума в оригинал, на иврит?

„Амин“ в Библията е най-големият израз на съгласие. Казвайки „Амин“, имаме предвид много повече от просто „съгласявам се“.

Тази невероятна дума ни помага едновременно да изразим „благословен Господ“ и „аз съм съгласен“.

Например, в книгата на Еремия, пророка се съгласява с думите на Ананий: „Амин! Господ да направи така! Господ да изпълни думите, които си пророкувал“.

Какво е истинското значение на думата „Амин“?

Тази мощна дума идва от еврейски корен אמן (а-м-н), който е свързана с думата אֱמוּנָה (емуна), което означава „вяра“.

Интересно е, че „Амин“, се смята за прилагателно, описващо състояние и настроение.

Тази дума не е просто още едно „да“ или „не“. Когато човек казва „Амин“, той е в осъзнато съгласие, решение и вяра.

В Библията да имаш вяра не е просто да бъдеш духовно пробуден, но и напълно посветен на своята религиозна идентичност.

Не е изненадващо, че думата „Амин“ не е преведен на много езици, а е останала в оригиналната си иврит форма. Някои думите и значение са неразделни от езика иврит.

В северната част на Мианмар, в подножието на Хималаите, живее една малка етническа група от Тарон. Тези хора по-често се наричат ​​азиатски пигмеи. Средната височина за възрастни е около 130 см.

Поради честите родствен бракове почти всички деца са родени с дефекти. За това преди няколко десетилетия старейшините забранили всички бракове вътре в племето.

Като се има предвид, недостъпността на областта Тарон, цената на това решение всъщност означава доброволно съгласие за изчезване.

До днес са оцелели по-малко от 10 чистокръвни представители на Тарон.

Ричард Харис, изиграл ролята на Албус Дъмбълдор в „Хари Потър и Философският камък“, три пъти отклонявал предложението за тази роля, тъй като бил сериозно болен.

Когато неговата 11 годишна внучка узнала за предложението казала:

– Аз повече няма да разговарям с дядо, ако той се откаже от тази роля.

Едва след това Харис дал съгласието си да се снима във филма.

Лозето на дядо Кольо се намираше на баира. То не беше голямо, само декар и половина. Край него често минаваха Дако и Досьо със овцете, които пасха.

Един ден не се стърпяха и решиха да опитат гроздето на дядо Кольо, то таман бе узряло. Примамливите едри зърна, отразяващи слънчевата светлина, още повече предизвикаха момчетата. Сякаш сами викаха: „Елата ни откъснете“.

– Но как ще влезем в лозето? – умърлушено попита Дако. – Ще ни хванат.

Досьо застана на колене и започна да се придвижва  по ръце и корем.

– Качвай се отгоре ми – засмя се Досьо – и слагай в торбичката. След това заедно ще си похапнем.

Дядо Кольо наобиколи тия дни лозето си и забеляза странни следи.

– Да е мечка, не е мечка, да е човек, не …, – започна да цъка старецът с език, – но гроздето го няма.

Така минаха ден, два, три, накрая старецът се качи на едно дърво и зачака крадеца.

Когато момчетата влязоха в лозето и Дако започна да бере, дядо Кольо веднага скочи от дървото и хвана пакостниците за ушите.

– Какво правите в лозето ми, – изкрещя им той.

Хвана двамата злосторници и ги поведе към кметството в селото. Стареца се оплака на кмета:

– Обраха ми лозето тези хаймани.

И дядо Кольо разказа всичко, което бе препатил и сам бе открил.

– Дако, ти влизал ли си в лозето? – попита кмета едното момче.

– Брах, но не съм влизал.

– А ти, Досьо, брал ли си?

– Влязох в лозето му, но не съм брал.

Кметът се усмихна и каза на дядо Кольо:

– Ти си върви, аз ще им ударя по пет тояги и готово.

Когато старецът излезе, кметът се обърна към изплашените момчета:

– Добре сте го надхитрили, но не влизайте повече в лозето му, защото ще си изпатите много.

Момчетата закимаха в знак на съгласие и заотстъпваха заднишком към вратата. Когато стигнаха до нея, хукнаха презглава.

Живко живееше в импровизирана палатка близо до гарата. Той е на 65 години, но няма свой дом. Не общуваше с никого, но и хората го отбягваха. Целия бе в дрипи и кал. Лицето му бе мръсно и неприветливо, само сините му очи сияеха, сякаш се усмихваше с тях на всеки.

Веднъж го заговори Васко багерист от новия строителен обект.

– Здравей приятел! – поздрави го Васко.

Живко се изненада от поздрава, но не го показа, само смънка:

– Хм.

– Сам ли живееш тук, – посочи скъсаните парцали намятани върху някакво скеле от клони.

Живко вдигна очи и погледна непознатия:

– Тебе какво ти влиза в работата! – сопна се скитника.

– Мога ли с нещо да ти помогна? – Васко опита още един път контакт с „дивия“ мъж.

– Аз се оправям …., – запъна Живко, сякаш отдавна не бе говорил, – но тук наблизо живее една бездомна жена, тя има нужда от храна, дрехи и лекар.

– Ще ме заведеш ли при нея?

Живко недоверчиво го изгледа, но когато срещна прямия поглед на Васко, само кимна с глава и тръгна напред.

Вървяха около двадесет минути, стигнаха до някаква дупка изкопана в земята. От вътре се чуваха стонове и охкания.

– Може ли само да погледна? – попита Васко.

– Хм….да, – изръмжа като животно Живко, – да не си посмял да ѝ направиш нещо ….. ще си имаш работа с мен….. Повече от година се грижа за нея, никой не искаше да ѝ помогне, – въздъхна Живко.

Васко извлече от влажната дупка, лекото като перце тяло наподобяващо на жена, увито в парцали. Той закрачи към близката поликлиника понесъл необичайния си товар. Скитникът вървеше на две крачки след него, като от време на време промърморваше нещо недоволно.

Скоро стигнаха . Васко предаде изтощеното тяло на жената на дежурния екип,а след това се обърна към Живко:

– Погрижете се и за него, цяло чудо е, че още е на крака….

Скоро двамата бездомници бяха прегледани и им бе предписано лечение. Умиха ги, облякоха ги и ги нахраниха.

– Как попадна на тях? – попита го приятелят му Горан.

– Видя ли скитника,той няма нищо, но е бил като ангел за тази изоставена жена. Грижел се е за нея колкото е можел, но хората са го отблъснали, вместо да го изслушат и разберат. Лесно е да се правят прибързани заключения за някого, само по външния му вид, мястото, където живее и начина, по който говори.

– Да, по плодовете им ще ги познаем, – кимна в съгласие Горан.