С баща ми и приятелите му рано сутринта се бяхме изкачили на върха и решихме оттам да идем на езерата. Някой ни поведе натам, ала той познаваше толкова пътя, колкото и всички останали.
През целия ден се лутахме из стръмнините, додето привечер най-сетне съзряхме долу в ниското под нас някакво езеро, синеещо като дъното на котел сред високите канари. И макар това езеро да нямаше нищо общо със търсените езера, решихме да се приютим на брега му, понеже вече мръкваше.
Едва бяхме наклали огън, когато вятърът зафуча, над нас се разнесе грохотът на бурята. От почернялото надвиснало небе рукна пороен дъжд. Нямаше никаква възможност да се скрием от бурята. Наоколо се простираха само ниски хвойнови храсти. Струите на дъжда, гъсти и тежки, връхлитаха отгоре. Над скалистите зъбери с оглушителен трясък святкаха и гаснеха мълнии.
Приятелите на баща ми се опитваха да направят нещо като палатка с един брезент. Опъваха го върху храсталака и по едно време изглежда, че успяха, защото ме навряха отдолу, макар че за мене това нямаше никакво значение. Носех се из мътните горещи въртопи на треската.
Тоя път треската ме бе съборила малко по-грубо, вероятно удвоена от простудата, и аз само като в мъгла усещах боричкането на хората с тежкото платнище, което непрекъснато се пълнеше с вода и което бурята искаше да изтръгне от ръцете им. Наоколо илюминацията продължаваше с пълна сила, а скалите над главите ни се къртеха и търкаляха с трясък надолу. Те се пукаха от смяната на температурата или от грохота на мълниите.
Треската ме носеше и въртеше, увличаше все по-дълбоко в тъмните си въртопи и аз се сещах посред бълнуването, че сега вече сигурно няма да мога да изплувам. Татко ме бе учил, че трябва да прогонвам тия тръпки на самосъжалението.
Накрая усетих, че всичко около мен потъмнява и навярно вече потъвам в най-дълбокото и навярно завинаги…..
Дойдох на себе си с онова чувство на спокойствие и умора, с което се връщаме, ако не сме прекрачили последния праг. През затворените си клепачи усещах нещо светло и топло. Открехнах ги едва-едва. Зазоряваше се. Бурята бе отминала. И върху фона на тъмносиньото утринно небе се издигаше високият и странно бял пламък на накладения огън. Може би бях съвсем изплувал от бълнуването и разтворих клепачите си. „Ще се живее“ – помислих си радостно и ме заля светлина.

Телефонът звънеше през целия ден, докато се опитвах да завърша това, което бях започнала от сутринта. Постоянните и неизменни въпроси, някой се сетил, че съм имала нещо, от което той имал нужда….
През нощта е друго. Телефонът, това досадно изобретение, немее в ъгъла, а аз свободно можех да мисля и да излагам мислите си на хартия. Разхождах се от единия край на стаята до другия, обмисляйки как да изразя по-добре хрумналата ми идея. Времето като, че ли бе забавило бяг и усещах само мира и спокойствието около себе си.
Само че и това мина. Особено откакто навлязохме в ерата на звуковата електронна техника. Сега вече дори и късно през нощта, ако не един, то друг от подрастващите гърми нейде в съседство, надул до невъзможност любимата си музика.
Творческият порив е наследствено програмиран в човека и всеки иска да създава нещо и ако не може нищо друго да създава, произвежда шум. Някога ние правехме това, като изтощавахме гърлата си, докато прегракнат, но сега има по-мощни и шумни заместители.
Тия, сегашните, разглезени от техниката, са по-хитри и по-лениви. Те просто пускат устройството още по-силното. А къде може да се сравни немощният човешки глас с един модерен звукозапис.
Затварям прозорците и спускам пердетата, за да се изолирам от бушуващата в съседство поп истерия, и се старая да не мисля за заплашващия ме рак в белия дроб. Непроветреното помещение… спарения въздух…
И все пак аз продължавам да живея като нощна птица, една вече уморена и побеляла птица, която крачи напред-назад в кафеза на стаята, а понякога спира и вперва невиждащ поглед в пространството, замислена за нещо. Толкова нощи, без даже да се броят дните, вече са се изнизали, стопили се без следа, а пред теб само купчина изписани листове и спомени…
Нощта. Чудесно време за работа. Но когато работата не върви, най-добре е да си легнеш. Иначе става неприятно. На известна възраст най-трудно поносима компания е тая, да останеш насаме със себе си.

Един човек се влюбил в своята котка. С нея се разхождал от сутрин до вечер. На трапезата е канел. Накрая закопнял да му стане жена.
Обърнал се с гореща молба към Юпитер, да превърне котката му в дивна хубавица.
Наивната му прозба била изпълнена. Човекът едва не полудял от радост. Галил той любимата си, милвал я нежно, целувал я по устните, прегръщал я страстно. Гиздил я като кукла. А годеницата му тръпнела от радост.
– Женихът не е стар. Богат е. И от котарака се различава много.
Вдигнали голяма сватба.
Щом гостите си тръгнали, съпругът нежно галел съпругата си, а тя цялата пламнала от страст. Но изведнъж ненадейно изчезнала.
Съпругът тъжно въздъхнал, когато я намерил под леглото да гони една мишка.
На красавиците нито бог, нито любов може да промени навиците.

Скъпи, мой приятелю, изпращам ти това писмо, за да разбереш колко много те обичам. Аз желая да стана част от твоя живот.
Тази сутрин аз бях със теб при изгрева на слънцето. Надявах се да ми кажеш „Добро утро“, но ти не направи това. Навярно е било много рано, за да ме забележиш.
Когато отвори вратата и излезе на двора, пак не ме видя. Докоснах лицето ти с нежен вятър. Вдъхнах ти аромат от сладкия миирис на цветята. Донесох ти песента на птиците, но ти мина без да ме забележиш.
Наблюдавах те как разговаряше с приятелите си и много исках да си поговориш и с мен. Аз чаках, чаках, но ти продължи по своя път.
След обед ти изпратих дъжд, като те докосвах със всяка негова капка. Извиках няколко пъти с гласа на гръмотевицата, за да ме откриеш. Нарисувах ти дъгата и помислих, че ше бъдеш със мен, но ти даже не разбра за моето присъствие.
А Вечерта ти изпратих красивия залез на слънцето. През нощта, когато отиде да спиш, оставих луната да осветява лицето ти, за да занаеш, че съм с теб. Надявах се, че ще поговориш с мен, но ти не каза нищо. От това ми стана болно..
Въпреки това, те гледах как спиш и си мислех, че ще ми кажеш  „Добро утро“ като станеш сутринта. Всеки ден аз ти се изявявам по много начини и се надявам да ме приемеш за свок Господ, защото само аз мога да удовлетворя всичките ти нужди.

Мина времето, когато сутрин чувстваше заряд от бодрост и бързаше да започне деня изпълнен с планове и постижения. Тогава той смяташе, че сънят е загуба на време и спеше само по необходимост.
Малко завиждаше на хората, който се оплакваха от безсъние. Недоумяваше: „Как можеш да страдаш от факта, че живота ти дава допълнително време?“
Времето никога не стига…
Сега той се убеди от собствен опит, че количеството време, не означава  качествено такова….
Както бе казал един поет: “ Ние живеем в едно безвремие…“