Вечерта беше хладна и студена, характерна за сезона. Цялото семейство седеше край камината и си говореха за какво ли не. Стрелките на часовникът не спираха, времето летеше.
Майката стана отиде до пияното, отвори капака и засвири. Прекрасни звуци заляха стаята. Малката й дъщеря я гледаше с възторг и мечтаеше да свири като нея. Брат й често я дразнеше по този повод:
– Когато свириш, – казваше той, – не знам кого повече да съжалявам пияното или музикалното произведение.
Но тя не се отказ толкова лесно. Намери една книга със заглавие „Основи на хармонията“ и реши да я усвои. Веднъж брат й я завари да чете тази книга, изтръгна я от ръцете й и кресна:
– Ти нямаш чувство за хармония. Освен това караш инструментите да страдат, – увери я любимият й брат.
Тя се сви на леглото.. Болка изпълни малкото й сърчице и две огромни сълзи замъглиха очите й. Изтръпна. Дълбоко в себе си изпита страх, че той е прав.

В края на 17 и началото на 18 век японският управител Токува Цунайоси влязъл в историята с прозвището „Кучешкият шугун“.
Той е издал закон за защита на животните. Най-рания известен закон от такъв род. Забранил под страх от смъртно наказание да се убиват кучета и котки, и да се претоварват конете.
Към бездомните кучета, трябвало да се обръщат ласкаво „Ваше превъзходителство куче“. Тези, които не се подчинявали били подлагани на телесни наказания.
В столицата Едо били построени няколко приюта за размножаващи се кучета, където животните били по-добре хранени от селяните.
Тези мерки заедно с финансовата криза предизвикали недоволството на населението.
След смъртта на Цунайоси, неговия наследник веднага отменил този закон.

Гипсираха стабилно крака й. Още в първия момент мислеше да ходи, за това си поръча бастун. Чичо й донесе прекрасен, чудесна изработка, но тя не можеше да го ползва. Наложи се да вземе патерици.
След като свалиха гипса имаше чувството, че с този крак никога не е ходила. Докато го раздвижваше, обикновено я придружаваше някой.
Беше започнала да изпитва панически страх, когато трябваше да пресича улицата. Възстановителния период бе минал.
Сега тя бе сама на тротоара, а трябваше да премине до отсрещния магазин. Беше забравила бастуна у дома, в последно време не усещаше много липсата му.
Някаква ледена тръпка премина по тялото й: „Ами ако сега кракът ми откаже по средата на улицата“? – помисли си уплашено тя.
Огледа се за помощ, но не видя познат. Изведнъж се засмя, удари се по главата и си каза: “ Бастуна ми е в главата..“ И с уверена крачка тръгна напред.
Колко бастуни или „предпазни крачки“ са ви спирали за да тръгнете напред?

В историята имаше малко щастливци. Те рядко се мяркаха из страниците й.
Историята се създаваше от хора с очи, възпалени от безсъние, минали покрай радостите на живота с празни ръце, като последни бедняци. Въодушевявало ги е някаква голяма цел, която повечето пъти остава непостигната докрай.
Какво ли ще направиш ако знаеш, че си от ония странни завоеватели, които след всяка своя значителна победа, вместо да се приближаваш към целта си, към големия успех,  непрекъснато и безнадеждно се отдалечаваш от нея?
Кой знае, може би откриваш върховно удоволствие в работата, която  постепенно те приближаваше до онова, което е осъзната или още неосъзната цел в живота ти.
Но вероятно ти прибягваш към самоограничението от страх да не изпусне главното, да не отклони очите си от най-важното. Като александрийските аскети, лакомници по природа и сластолюбиви, които бягат в пустинята, за да се спасяват от самите себе си,  за да се преборят със страстите си, които обикновено се появяваха в рогатите образи на дяволи изкусители.

Тези хора бяха се откъснали от корена си. Очите им шареха по света и се лакомяха за какво ли не. Всеки гледаше да надмине другия и се боеше да не бъде настигнат,  за това се отнасяше със съмнение към съседа си.
Техните деди и прадеди бяха селяни, едни пасяха добитък, други оряха земята и сееха зърно. Бяха привързани към земята си с невидими връзки. Очите им не шареха навсякъде и за това не се лакомяха за много неща.
А когато човек не се лакоми за много, той живее по-спокойно.  Не се трепе,  за да надмине някого и не умира от страх, че ще бъде надминат. Той се чуди и се радва, като научи, че съседът му е издоил от кравата си едно менче мляко в повече. Не се озлобява от това, нито се чувствува изигран, нито се замисля как да му напакости.