Веднъж петелът се качил на стобора и започнал силно да кукурига. Чул го гърмът и му казал:

– Всички чуват силния ти глас, но моя се чува надалече.

Петелът се настървил:

– Нима ти се опитваш да се сравняваш с мен?

– Разбира се, – отговорил гърмът. – И имам право за това.

Дълго спорили двамата. Накраят гърмът предложил:

– Всеки от нас ще извика на жена си отдалече  да приготви богата гощавка, а на другия ден ще отидем да видим, дали са чули. Само че ти ще слезеш от стобора и ще отидеш до онова дърво край гората и от там ще извикаш, защото от тук кокошките винаги те чуват.

– Нека бъде както си рекъл, – казал петелът.

Двамата отлетели към гората. Черната кокошчица тръгнала след тях, като се криела във високите треви.

„Толкова е невниматлен моя петльо! – мислила си тя. – Трябва да ги проследя, ами ако на петльо му се случи някоя беда…..!“

Тя така добре се скрила, че не я видели от дървото петльо и гърмът. Седи тя между високите треви, трепери, но очи от мъжа си не сваля.

Гърмът загърмял, затрещял, така че цялото небе се разтресло. Хората и зверовете онемли от страх.

– Чуваш ли ме, жено? Искам да приготвиш богата трапеза, че да нагостя моя храбър съперник.

„Ох, колко силно трещи, – мислила си кокошчицата, – но гласът на моя мъж е по-добър….“

Петелът също извикал, колкото се може по-силно, изпънал криле и се разпляскал. Черната кокошчица веднага се прибрала и веднага казала на останалите кокошки бързо да приготвят празнична трапеза.

Дошъл гърмът на гости на петела и се удивил:

– Каква добра стопанка имаш.

– Когато чух мъжа си да вика от края на гората, веднага се хванах да приготвям трапезата, – казала хитрата кокошчица.

А петелът се надувал, перил се и вярвал, че толкова силно е кукуригал, та чак от края на гората са го чули.

След това гърмът повел петела при своята жена.

– Чух, че ми каза да приготвя богата трапеза, – започнала да обеснява жената на обидения гръм, – но защо трябва да те слушам? Ако искаш такава, направи си я сам.

Засрамил се гърмът и повече не настоял, че той има по-силен глас. Разбрал, че не е важно какъв глас имаш, а каква е жена ти!

Тя сложи ръка на устата си и го погледна неразбиращо. Стана му неловко от този поглед, За това отиде до прозореца. Залязващото слънце го заслепи и той затвори очи. След това се обърна към нея и очите му заблестяха. Под питащият й поглед той отиде до вратата и след като я заключи се обърна към нея. Тя мълчеше.
Той повдигна рамене, свали шапката си и я сложи на закачалката. Разкопча ризата си, съблече я бавно и я закачи до шапката. Застана до нея само по дънки.
Тя се огледа неспокойно. Кършеше пръсти и хапеше устните си. Той бавно се приближи към нея. Гърбът й се скова. Лицето й стана грозно и отблъскващо.  Той я хвана за раменете и я разтърси:
– Държиш се като малко дете, – изръмжа младият мъж.
Тя сведе глава. Той я придърпа в обятията си, но тя извърна лице. Младежът я хвана за косата и със сила приближи лицето й към своето. Тя затвори очи. Устните й се местеха беззвучно.
– Какво си говориш? – с насмешка попита младежът.
Очите й бяха пълни със страх. Тя беше като подгонено животно. Ръката й инстиктивно докосна шията.
– Няма да го разбереш, – каза сподавено тя.
– Мога да се досетя, – извика той, – Ти си мърмореше:Дани, Дани, Дани! – презрително изплю името той.
Тя го погледна.
– Говориш глупости. Дани е мъртъв и не може да ми помогне. Молих се на Бога, да ме избави от теб.
Той я пусна, изпълнен с ужас. В този момент тя вече не беше кротката приятелка на Дани.
Младежът имаше чувството, че се намира в тясната част на едно шише, притиснат от всички страни от сила, която го заплашваше, че ще го унищожи. Всеки път за бягство му бе отрязан.
Вечерният вятър носеше още от горещината на деня, но той трепереше от студ. Въздухът в гърдите му стана тежък и той задиша дълбоко. Имаше чувството, че ще се взриви.
– А, така ли…., – разсърди се той, но думите му прозвучаха като въздишка
Настаналата тишина падна като  тежка пелена върху него. Той не чуваше нищо друго, освен ударите на сърцето си.
– Трябваше да се досетя, – каза задъхано той. – Отново ми се изпречва вашият проклет Бог. Но този път аз съм по-силният. Знаеш какво те очаква. Щом слънцето залезе, започва сватбената ти нощ с мен.
Очите й се напълниха със сълзи:
– Моля те, недей… – промълви тя.
Той хвана с две ръце роклята й при деколтето и я раздра. С треперещи ръце тя събра дрипите, държейки ги пред гърдите си. Стисна очи и продължи да движи устните си.
Разгневен той втренчи очи в устните й. Хвана с две ръце врата й и започна да го стиска. Този безмълвен глас трябва да замлъкне. В душата му всичко завря, сякаш седеше върху вулкан. Огън искреше от очите му. Вените на челото му пулсираха ускорено и той се озъби.
Тя си пое дъх и заплака. Устните й още умоляваха…
Той изригна някакво проклятие и я пусна. Тя пристъпи към леглото олюлявайки се. Очите й бяха широко отворени. В тях прозираше паника. Той се обърна метна ризата си на главата й, взе шапката си и затръшна вратата след себе си. Цялата стая се разтресе.
Тя се свлече на колене и издигна благодарствена молитва към Бога, Създателя на света.

Френският драматург Викториен Сарду веднъж, когато бил на вечеря в един дом бутнал чаша с виното на масата. Жената седяща до него, за да не попадне  излятото виното върху роклята й, го посипала със сол. За някои хора разпръскването на сол е лош знак. Драматургът бил един от тях.
За да не се случи нищо лошо Сарду взел щипка сол и я хвърлил през рамото си. Солата попаднала в очите на сервитьора, който идвал да го обслужи. Пилето, което носел в чинията, паднало на пода. Куче го грабнало и лакомо започнало да го гризе.
Кост заседнала в гърлото на животното и то започнало да кашля и безпомощно да бута муцуната си с лапи.
Синът на домакинята се опитал да извади костта от гърлото на кучето, но то се уплашило още повече. Животното скочило и  захапало толкова силно пръста на момчето, че той трябвало да бъде ампутиран.
Сервитьорът, кучето и синът на домакинята действали автоматично, водени от своето „Аз“, смесено със алчност, надежда, страх и робство.
Само жената била подтикната да действа от практична гледна точка, но нейното действие било провалено от драматурга, който хвърлил сол зад гърба си. Така дал ход на всички последвали нещастия.

Един ден, или по-скоро вечер, посетителите на известния Хайд парк изтръпнали от страх. Над зелените корони на дърветата се появила огромна триизмерна глава, като призрак, която започнала да разказва истории от живота на града, от неговото минало, настояще и бъдещи планове. Това изпълнение  наречено Emergence  било устроено от художникът Крейг Уолшм един от участниците на арт-проекта Art & About. в Сидни.
Този проект съчетава много улични инсталации, създадени от различни художници и никога не можеш да се досетиш отрано, какво са измислили за дадената вечер. Призрачни лица в дърветата на парка Крейг Уолшм и неговият екип не са избрали случайно. Факт е, че за гражданите Хайд парк е не само приятно място за разходки, излети и отдих на открито, но също и за градски събрания, митинги, протести и занимателни социални събития.
Огромните прозрачни лица по дърветата, са една илюзия, един фантом, проекция, която се основава на играта на светлината и сянката. Това е насочване специално оформени потоци от светлина към дърветата.
Не е учудващо, че в Хайд парк се събира тълпа от любопитни, които искат да видят тази невероятна гледка, и много идват и от други градове.
Известно е, че светлинната инсталация на Крейг Уолшм е правена в продължение на няколко години и с всяка изминала година усъвършенствайки уменията си авторът изненадва публиката с нови оригинални идеи.

Синът на началника на пощата и още едно момче от другия край на селото бяха добри приятели.
Реката бе замръзнала и една нощ двамата тръгнаха да се пързалят с кънки, разбира се без разрешение. Какъв смисъл има да ходиш да се пързаляш нощем, освен ако това ти е забранено? Какво удоволствие е да се пуснеш по леда посред нощ, ако са те пуснали с готовност?
Към полунощ, когато бяха изминали повече от половината път към отсрещния бряг, чуха зад себе си страхотен грохот, трясък и пукот. Веднага се досетиха какво означава това. Реката чупеше ледените си окови.
Тръгнаха обратно, уплашени до смърт. Когато луната се показа между облаците виждаха къде е лед и къде вода. Летяхме с пълна скорост. Скриеше ли се, чаках, Намерехме ли някъде здрав леден провлак, пак тръгваха, а стигнехме ли до вода, отново спираха и чакаха някой голям плаващ леден блок да им послужи за мост.
Цял час им отне обратният път. Разстоянието изминаха със свити от страх сърца. Най-после наближиха съвсем брега. Спряха се отново. Пред тях отново имаше вода и трябваше да чакат някой леден блок.
Навред около тях плуваха парчета лед, удряха се едно в друго, струпваха се на планини покрай брега и всеки миг опасността растеше. Вече нямаха търпение да стъпят час по-скоро на здрава земя, затова избързаха и започнаха да подскачат от блок на блок.
Но синът на началника на пощата не успя да издебне добре един от тези блокове и цопна във водата. Банята си беше баня,….а брегът бе толкова близо. След един-два маха цопналия стъпи на дъното и се измъкна навън. Малко след него на брега стъпих и другия, цял и невредим.
Те бяха толкова запотени, че тази ледена баня се оказа фатална за „гмурналия“ се в ледената вода. Той легна на легло …. заредиха се едни болести… Като капак на всичко накрая го хвана и скарлатина, от която оглуша напълно.
След година-две загуби и говора си. Няколко години по-късно се научи отново да говори, но някак особено. Човек не винаги можеше да разбере какво се опитва да му каже. Понеже не можеше да се чува, не можеше да контролира гласа си. Понякога уж ти говори тихо, а можеш да го чуеш чак в другия край на селото.