През 21 век ще се счита за неграмотни, не е тези, който не могат да четат и пишат, а тези, който не са в състояние да се учат, доучват и осъвършенстват.
За самообучение не се издава сертификат и не се получава диплома. Всичко, което остава от него е удовлетворение и радост от постигнатото.
За това по-добре се занимавайте с проекти и си поставете отговорни задачи, които са извън зоната на вашишия комфорт.
За да победите страха си, не търсете заобиколни пътища. Всеки ще ви каже, че ако се опълчите на страха, ще се избавите от него.
Ние не сме само съвкупност от клетки. Всеки от нас има определен потенциал, който се изразява  чрез един или повече таланти.
Ние се чувстваме живи, когато получаваме удоволствие от това, което творим.

Много се обръщат към Бога в страх или по време на страдание, но когато минат трудните моменти, те отново се връщат към живот, който няма нищо общо с вярата. Живеят така, все едно няма Бог.
За някои вярата е синоним на „религия“. Те търсят тишината и спокойствието в храма. Много от тях още от детството си са участвали в религиозни ритуали, където всичко им се е струвало загадъчно и тайнствено. Но това е само повърхностно възприемане на нещата. „Религията“ може да осъществи някой прекрасни преживявания, но това не е същността на вярата.
Има хора, които смятат, че религията е полезна и необходима за нацията, обществото, семейството, за болните и умиращите, за да се поддържа морал, с други думи всичко се свежда до „ползата“.
Веднъж една жена ме посъветва как да изкореня злото от децата си със следните думи: „Кажете им, че Бог вижда всичко. Те ще се уплашат и повече няма да правят така“.
Но всичко това по-горе не може да се възприеме за вяра.
Вярата е осъществяване на очакваното, увереност в невидимото. Тя е стремеж, привличане към желаното, предчувствие за съвсем различно, отколкото е то, очакване за това, за което си струва да живееш.
Вярата в християнството не е резултат от разсъждения и проверка, нито мимолетно емоционално преживяване, но среща с най-голямото човешко очакване, което е невидимо за човека, но към което човек се стреми.
„А вярата е даване твърда увереност в ония неща, за които се надяваме, – убеждения за неща, които не се виждат“.

Понякога можете да видите куче да прекоси улицата на зелена светлина. Дали градските животни са в състояние да приеме човешките навици?
Разбира се, всички животни и птици се адаптират към градския живот. Кучето не приема цвета на светофар, но то е забелязало поведението на хората при превключване на светлините и така успешно пресича улицата.
Какво ще кажете за „човешките“ качества в градската фауна?
Например, кучетата са много по-добри от хората в просенето по улиците. Те са идеални психолози. Не искат от всеки, а усещат, кой наистина може да ги нахрани.
Кучетата използват и „мошенически схеми“ за добиване на храна. Когато човек си купи сладолед или хот дог, кучето започва да лае силно с надежда, че човекът от страх или изненада ще хвърли това, което държи в ръцете си.

Страхът му даваше кураж. Беше решил да ѝ каже, че се виждат за последен път сутринта.

Когато слязоха да закусват Благой започна предпазливо:

– Беше чудесно, дори прекрасно, но май е време да ….

– Какво? – погледна го косо Андряна.

– Да приключим и да сложим черта до тук.

– Каква черта? За какво говориш? – Андряна го погледна изпитателно.

– Ан, не създавай допълнително трудности, – изпъшка Благой, – знаеш каво има в предвид.

– Какво знам? – Андряна се поизправи на стола и предизвикателно го изгледа.

– Трябва да престанем …… – на един дъх изтреля думите Благой и замря.

– И защо? – попита Андряна, – Нима не си прекарваме страхотно? Да не би нещо да съм сбъркала или се опитваш да ме оставиш?

– Не съм искал да те изоставя, – смутено каза Благой, – от къде ти идват такива мисли в главата.

– Не те разбирам, – Андряна протегна ръка към него и го погали по главата. – Добре де, повече няма днес да те закачам, – и дръпна ръката си като опарена, като видя колко е изнервен. – А, исках да те помоля …… ще ме закарш ли днес до столицата, нали се прибираш и без това, имам да свърша малко работа там.

– Няма да мога, – раздразнено отговори Благой.

– Защо, аз няма да ти преча?

– Ами ….защото ….може някой да ни види.

– А, да! Аз си трая на мястото, а ти идваш, когато можеш. Спокойно няма да дойда в дома ти, просто се уговорих с една приятелка, първо ще отидем на пазар, а после можем да гледаме и някой филм.

– Добре, – Благой въздъхна облекчено. – Ще те закарам до гарата.

– Мразя влаковете. Освен това, вероятността да те види някой приятел с мен е почти нулева. Няма да ме свалиш в центъра, а малко по-рано.

– Ан, няма да те закарам.

Андряна усети паника у Благой.

– Днес не може, ще те познае някой.

– Е ще мина за някоя твоя пациентка, на която помагаш, да отиде до някъде.

– Ан, казах не, – Благой пое дълбоко въздух. – Трябва да поговорим.

– Хайде, ще поговорим в колата, – настоя Андряна, – говоренето е загуба на време.

Тя се опита да го прегърне, но той я отблъсна, макар и не много грубо.

„Ще я закарам, а по пътя ще си поговорим“, – помисли си Благой.

Той искаше да сложи край на тази лудост и да продължи живота си, както преди. Беше му трудно, Андряна щеше да му липсва, но вероятно след седмица всичко щеше да изглежда като отдавна преминал сън.

“ Нямаше да има засегнати, – реши в себе си Благой, – Сара нямаше да научи, нито децата“.

Бракът му щеше да се запази. Дори не бе му минало наум, че може да засегне Андряна. Той скъсваше с нея и край, другото си е нейна работа.

Стигнаха до клетката и групата миньори се качиха заедно нагоре. Докато пътуваха, Данчо забеляза, че старият Нико го гледа  присмехулно. Макар и доста възрастен Нико обичаше да се заяжда с новите в мината, а Данчо за първи път днес бе слязъл в забоите.

Малко преди да се изкачат Нико не се стърпя и попита:

– Данчо, как мина първият работен ден?

– Добре, – каза спокойно Данчо.

Изражението на Нико бе злорадо и продължи:

– Нямаше ли някакви проблеми?

Данчо сви очи. „Навярно някой от тях ми е погодил номера с лампата, – помисли си младият миньор, – а сега проверяват дали съм се уплашил“.

– Лампата ми угасна, – каза Данчо – и трябваше почти цялата смяна да работя на тъмно.

Данчо едва овладя гласа си. Беше го страх, но той не би признал никога това.

Марин повиши тон:

– Почти цяла смяна?

– Да, – потвърди Данчо.

Стоян се обърна към Атанас:

– Нали се бяхме разбрали само за един час?

„Ясно всички знаеха за случилото се, – разсъждаваше Данчо. – Изглежда такива номера правеха на новаците, но Атанас, който смени лампата ми, май е прекалил“.

Нико се хилеше срещу Данчо предизвикателно:

– Не те ли беше страх? Сам в тъмното? Ха-ха-ха, – звучеше противно гръмкия му смях.

Данчо не знаеше какво да отговори. Всички го гледаха и чакаха, какво ще каже. Повечето не се усмихваха, изглеждаха гузни и засрамени заради Атанас.

Данчо реши да бъде прям:

– Страх ме беше, но не бях сам.

– Как така? – скочи Нико.

– Исус беше с мен, – спокойно каза Данчо.

Нико се засмя, но никой от останалите не се присъедини към него.

Там долу в тъмнината, Данчо опипваше и гребеше, но същевременно пееше. Покланяше на Бога и на сърцето му бе станало по-леко….. Данчо разбра, че има един, Който не бе го изоставил.