Баща му почина в болницата и Тодор трябваше да отиде там и да прибере нещата му. Той не се изненада от малкия багаж, който му връчи една от медицинските сестри.

– Той не бе взискателен човек, – сподели тя. – Дори и на малкото се радваше.

– Такъв си беше, – потвърди Тодор. – Усмихнат, готов да окуражава и подкрепя другите.

– Но какво го правеше толкова щастлив? – попита докторът, който бе в стаята.

– Неговото „притежание“ не се побира в нищо, макар външно да изглежда, че няма нищо, – въздъхна Тодор.

– Хем има, пък няма ….. Как да се разбира това? – попита медицинската сестра.

– Непоклатимата му вяра в неговия Изкупител Исус, бе неговото богатство и това му бе достатъчно, за да бъде весел и жизнерадостен, – усмихна се Тодор.

– Да, но нали човек иска да има кола, дом, пари, за да си купи много други неща, – възрази докторът.

– Докторе, – тъжно поклати глава Тодор, – за баща ми бе важно фокусът на сърцето му. То бе насочено към Бога. Както обичаше Него, така обичаше и хората.

– Забелязах, че докато беше в отделението, той се разкарваше в коридора, поздравяваше всички, – спомни си медицинската сестра. – Ако някой плачеше, той отиваше при него и го утешаваше. Сякаш живота му бе съсредоточен към добруването на другите.

– Можем ли да бъдем някога доволни, от това което имаме? – попита Тодор. – Желанието да притежаваме още, не ни ли разсейва от любовта на Бога.

– Твоят баща е бил прав, – добави докторът. – Това, което ценим се отразява на начина ни на живот.

– Сърце на баща ми бе насочено към Господа, там бе неговото съкровище, – каза Тодор и си тръгна.

Заваля. Очакваха се и по-ниски температури, но това не бе причината Камен да бъде обезсърчен.

Той бе обхванал главата си с ръце и страдаше.

– Как можах? – кореше се той. – Не исках да го направя. Знам, че ако не прекратя негодуването си и оставя гнева да бушува в мен, ще се раздразня и ще направя нещо, за което после ще съжалявам. Но …..

Камен стана. Размаха гневно ръце и закрачи неспокойно из стаята.

– И аз си имам предел. Сякаш хората около мен нарочно ме провокират.

Той спря насред стаята и въздъхна дълбоко:

– Старая се. Не могат ли да разберат, че не ми харесва, когато ми се присмиват, дори само на шега да е.

Камен затвори очи и стегна ръцете си в юмруци.

– Само се оправдавам ….

Младият мъж изрита изпречилото му се кошче за боклук и то се разсипа.

– Когато се ядосвам наранявам хората. Защо се случва всичко това и то точно с мен?

Изведнъж си спомни думите на приятеля си Кирил:

– Винаги се чувстваш прав. В теб прелива адреналинът и дивото изскача от теб.

– Да, но ако оставя гнева в себе си, откачам, – възрази Камен, – а пусна ли го тежко и горко на тези край мен.

Всяка съпротива у него секна. Той падна на колене и започна да се моли:

– Прости ми, Господи. Помогни ми, в такива ситуации да се владея и да помоля хората, които съм наранил, за прошка. Замени гневните ми изблици с Твоя мир. Помогни ми повече да слушам, а не да налагам своето мнение. Ти винаги си бил добър към мен и вярвам, че ще ме научиш как да се доверявам на хората и по какъв начин да преодолявам собствената си несигурност.

Когато Камен се изправи, в сърцето му имаше мир.

Митко бе неспокоен, въртеше се и нервно крачеше из стаята. Нещо не му даваше мира.

Щом си дойде баща му той веднага изтича при него:

– Татко, всеки ден се моля и хваля Бога и Сашо прави същото, но него Бог му дава повече благодат. Защо не става при мен? Искам и аз да достигна това състояние.

– Колко пъти се молиш и хвалиш Господа? – попита бащата.

– 4-5 пъти на ден, – отговори Митко.

– А твоят приятел Сашо?

– Не знам.

– Тогава проучи и ми кажи.

Митко взе внимателно да следи и наблюдава Сашо, накрая отиде при баща си и му съобщи:

– То се моли и хвали Бога, два пъти повече от мен.

– Тогава и ти прави така, – посъветва го баща му.

След две седмици Митко дойде при баща си посърнал.

– Всичко направих, дори повече, но няма резултат, – тъжно констатира Митко. – Какво не ми достига?

Бащата се засмя и потупа сина си по рамото:

– Просто Сашо не брои колко пъти го прави, той отдава сърцето си на Бога.

Трудно се живее в тези времена, а за забогатяване го могат само малцина. Това допринася единствено за унилото настроение у хората.

Жельо живееше в малка стая на тавана. Той през цялото време бе озлобен на живота.

В навечерието на Нова година Жельо дочу детски смях. Надникна от таванското си прозорче и забеляза старец с голям чувал наобиколен от деца.

Заслуша се:

– Аз искам камионче.

– На мен ми трябва говореща кукла.

– Ако може един барабан ….

Желанията на децата бяха разнообразно, но странно старецът успяваше да извади от чувала желаният подарък.

– Този старец е тъкмо за мен, – потри доволно ръце Жельо. – Ще го отвлека и той ще изпълни всичките ми желания.

Той слезе долу, метна стареца на гръб и го повлече към дома си. Когато стигана до таванската си стая, Жельо остави „вълшебникът“ на протрития килим.

Възрастният човек се огледа и попита:

– А ти какво желаеш, младежо?

– Искам луксозна кола с отварящи се врати нагоре, – задъхано изрече желанието си Жельо.

Старецът бръкна в чувала и му подаде ключове за кола и кимна към прозореца.

– Ау, – възкликна Жельо, – за такава дори не съм си и мечтал.

И се започна. Желанията на младия човек засипаха като лавина старецът.

– Много пари, …….. красив дом, вила, прекрасна блондинка, , ….. да полетя в космоса …..

Старецът до време изпълняваше желания на невъздържания младеж, но накрая заяви:

– Момче, трябва да вървя и други ме чакат.

– Къде ще вървиш? А аз? – попита объркан нашият герой.

– Ти си малко странен тип, бих казал глупав, – отбеляза старецът.

Жельо се намръщи и бе готов да шамароса благодетеля си.

– Ти не осъзнаваш желанията си, – каза меко старецът. – Искаш кола, а всъщност очакваш уважение. Мечтаеш за много пари, а нещата опират до свободата, но както ти я разбираш. Пожела си красива блондинка, но търсиш любов. Иска ти се да полетиш в космоса, а това не е нищо друго освен да живееш по-интересно.

Настъпи оглушително мълчание.

– Тръгвам си, – категорично заяви старецът.

Жельо бе навел глава и остави госта си свободно да отвори вратата и да я затвори след себе си.

Такава тъмна нощ скоро не бе имало. Виктор се мяташе в своето безсилие и безизходица.

– Така не може да се живее повече, – крещеше той и преобръщаше всичко наопаки в стаята си. – Има ли смисъл само да вегетирам? Ще сложа край на живота си.

Извади ръждясалия пищов на баща си, забравен под миндера кой знае от кога.

Виктор скоро го бе открил, а сега щеше да му послужи. Бе го проверил, имаше един патрон в цевта.

Младият мъж приближи дулото на пистолета до слепоочието си и натисна спусъка. Нервността му или по-скоро страха разтрепери ръката му и той не уличи мястото, но се нарани.

Съседите чуха изстрела и извикаха бърза помощ и полиция.

Завариха го окървавен, но жив. Откараха го в един лечебен център.

На другия ден, когато се събуди, Виктор разбра, че е попаднал в християнски център на лечение.

Той притисна бинтованата си глава с ръце и започна да се смее неудържимо.

– О не, Господи, Ти подиграваш ли ми се? Аз исках да се самоубия, не вярвам, че съществуваш. А Ти ме домъкна в този христ…..- задави се от възмущение Виктор – център.

Виктор лежа там три дена и накрая реши да приключи всичко и да не създава на никого главоболия.

Тогава се случи нещо невероятно. В стаята, където лежеше Виктор влезе мъж, който попита:

– Има ли някой тук който иска да се самоубие?

Виктор трепна. Очите на влезлият се заковаха в него.

– Съветвам те да преосмислиш нещата, – добави мъжът. – Бог те обича и иска да живееш.

– За това ли дойдох тук, – Виктор крещеше неудържимо, – за да ми кажете, че Бог ме обича…?

И се разплака.

Този ден Виктор се раздели с атеизма си.

До скоро смяташе, че идеята за личен Бог е пълна глупост, но в сърцето си знаеше, че събитията не се бяха стекли случайно.

Това послание бе изпратено директно към него.

Виктор осъзна и възторжено произнесе:

– Той е любящ и е загрижен за мен. Бог ме обича.