Posts Tagged ‘стая’

Адекватният инструмент за изразяване и възприемане

неделя, юни 12th, 2022

Валеше. Спираше от време на време, но бе мрачно и подтискащо. Сивите облаци се бяха намръщили и не позволяват никакъв жизнен лъч да проникне през тях.

Никола и Владо седяха в стаята и тихо разговаряха. И на двамата бяха лепнали прякора „Философа“. Те не се обиждаха, а го приемаха като одобрение за любознателността си.

– Речта играе голяма роля в света и то не само като средство за комуникация или предаване на информация, – пое си дъх Никола и продължи, – но и като форма на изразяване и разкриване на смисъла, които искаме да предадем един на друг.

– Но значението на израза не се свежда само до информативно съдържание, – възрази Владо, – а предполага, както казват съвременните психолози, умишленото оцветяване с отношението ни към съобщаваната информация. Без него не можем да говорим за смисъл.

– Това е безспорно, за това изразяването се нуждае от жив език, – подчерта Никола.

– От друга страна, – присви очи Владо, – тази външна звукова форма на езика често се оказва пречка не само в начина на общуване, но и в процеса на изразяване.

– Има различни езици и ограничени форми за всеки конкретен език, – вдигна рамене Никола.

– Да, но в Божието царство тези препятствия се преодоляват – наблегна Владо – и то не чрез някаква определена трансформация на езиците, а чрез пряко предаване на смисъла от човек на човека.

– Навярно имаш предвид случая в Деяния на апостолите, когато в Ерусалим бяха събрани юдеи, благочестиви човеци, от всеки народ под небето, – повдигна вежди Никола. – Между тях не можеше да има никаква словесна комуникация. Дори апостолите да бяха полиглоти, те бяха твърде малко за да проповядват едновременно на всички езици, от които тези хора се нуждаеха.

– Очевидно е имало пряко директно предаване на смисъла, които всеки човек е възприемал с ума си.

– Освен това, – почеса се по главата Никола, – макар да бе изненадващо за присъстващите, посланието звучеше на родния им език.

– Както може да се види Божието царство не е възпрепятствано от никакви индивидуални различия, включително и езикови, – поклати глава Владо.

– Виж, – вдигна показалеца си нагоре Никола, – тук става въпрос за съобщаване и възприемане на смисъла на казаното, които човек свободно възприема без изкривявания, т.е. бе намерен напълно адекватен инструмент за изразяване и възприемане.

– Такова общение обогатява духовно, – плесна с ръце Владо.

– Какво точно стана в този ден на Педесятница? – попита Никола и сам си отговори. – Шум, вятър, огън и неусетната вътрешната промяна у учениците на Христос. От този момент Църквата отчита своето съществуване като невидимо присъствие на Бог в преобразените сърца на хората, които чувстват и осъзнават единството си един със друг.

– От Педесятница започва ново време, – тържествено обяви Никола, – време на апостолските проповеди и действието на Святия Дух в Църквата.

Време е

сряда, юни 8th, 2022

Слънчево, облачно и дъждовно се редуваха и надпреварваха през деня.

Странно, но и в живота на човека могат да се случат такива аномалии.

Сутринта Младен излезе от къщи жизнерадостен, очаквайки денят да бъде изпълнен с успех и удовлетворение, но в училище негови съученици се настроиха срещу него, а после той падна по стълбите и си счупи ръката.

Сега седеше в къщи и си повтаряше на глас:

– Съжалявам, съжалявам, …. не исках така да се получи…..

Баща му влезе в стаята и чу мърморенето му.

– Младене, когато осъзнаеш греха, поискаш прошка и решиш повече да не го повтаряш ….

– Това достатъчно ли е? – нервно реагира Младен.

– Бог не иска да отидем на тридесетдневен пост или каквото да е друго, за да допълним Христовото изкупление. Той ни изобличава за греха, за да привлече вниманието ни, но след иска да продължим напред.

– Да, но пак се чувствам виновен.

– Всички обвинения относно изповядвания грях идват от дявола. Ако все още чуваш обвинителния глас за минал провал, разбери, това не е гласът на Бога. Не забравяй, съвършената любов изпъжда страха.

Младен само въздъхна и тъжно погледна баща си.

– Ние не записваме всичките си грешки, защото сме пуснали миналото и ефектът му върху настоящето, – продължи настървено бащата.

– Да, но аз ги помня, – възрази Младен.

– Ние възлагаме грижите си на Бог и разчитаме на Него да възстанови пропилените години. Очаквайки всичко да се окаже за добро. Господ никога не се разочарова от нас. Той ни обича и знае какъв потенциал имаме.

– Той ме приема, но аз себе си …. не мога.

– След като си простил на другите, трябва да простиш и на себе си. Точно това Бог иска от теб и мен.

Дъга на надеждата

четвъртък, юни 2nd, 2022

Поредната битка с хроничната болка принуди Кирилка да прекара няколко дни в стаята си. Настроението ѝ бе облачно като небето.

Най-накрая се съгласи с предложението на големият си син и двамата се разходиха.

Сивите облаци блокираха голяма част от това, което можеха да съзрат от близкия хълм.

Матьо предложи:

– Защо не направиш няколко снимки. Нали фотоапарата е в теб.

– Каква красота намираш в тези тъмни облаци? – попита Кирилка.

– Всяко нещо си има своето очарование, – засмя се Матьо. – Виж колко различни нюанси могат да се различат и в мрачните облаци.

Без ентусиазъм Кирилка направи няколко снимки на сенчестите планини и мрачния хоризонт.

Пороят, който се изсипа от небето, бързо ги прибра у дома.

Кирилка прегледа цифровите снимки и трепна.

– Виж, – извика тя.

Задъхвайки се Кирилка подаде фотоапаратът на сина си.

– Дъга, – прошепна с възторг Матьо.

– Бях прекалено съсредоточена върху мрачността на всичко, което ни заобикаляше, – усмихна се Кирилка, – но съм пропуснала да видя как Бог е освежил умореният ми дух с неочакван проблясък на надежда.

Физическото или емоционалното страдание ни влекат в дълбините на отчаянието. В такива моменти се нуждаем от освежаване.

Всеки жадува да усеща постоянното присъствие и безкрайната сила на Бога.

Няма да бъдем лишени от случаи и болести, които бихме искали да забравим, но едно е сигурно – надеждата в Господа, независимо колко унили и подтиснати се чувстваме в момента.

Когато трудните обстоятелства помрачават живота ни, Бог ни кани да Му се доверим. За това Той поставя дъги на надежда да се появяват в мрачните ни дни.

Затворен за красотата

петък, март 18th, 2022

В последно време Станко много се преуморяваше. Срещата с хора, които не бяха изпълнили поръчаното или уговореното, документи неправилно попълнени или прикриващи злоупотреби, … всичко това неимоверно го изнервяше.

На всичкото отгоре днес и екрана на компютъра му потъмня, а когато дойде техника каза:

– По-добре се снабдете с нов. Дори и да го поправя, пак ще се получи същия проблем след време.

– За сега го оправи, пък нататък ще видим – Станко въздъхна дълбоко и излезе навън, оставайки техникът да си свърши работата на спокойствие.

Негодуванието му още бушуваше в мислите му:

– Точно сега, когато имам толкова работа, да вземе да се счупи тази проклета машина.

Изведнъж погледа му се проясни и Станко забеляза колко прекрасно, сложно и същевременно съвършено е всичко около него.

Той виждаше не само цветята, но и капките роса по тях. Буболечки пълзящи по земята, насекоми хвърчащи във въздуха, весело прелитащи пчели пълни с нектар и всичко това го изпълни с радост и мир.

Станко усети аромата на земята, почувства топлината на слънцето, докосна листата на дърветата край себе си.

– А нощем колко е красиво, – усмихна се той. – Големи пламтящи топки газ в небето сякаш са поставени там да очароват с красотата си нощното необятност. И всичко това е за нас хората, сътворено от Създателя ни.

Изпълнен с очарованието, което бликаше край него, Станко бе забравил неволите си.

Радост се излъчваше от лицето му.

– По-често трябва да излизам навън, – каза си той. – Затворен в стаята, пропускам много.

Съсредоточен към добруването на хората

четвъртък, март 3rd, 2022

Баща му почина в болницата и Тодор трябваше да отиде там и да прибере нещата му. Той не се изненада от малкия багаж, който му връчи една от медицинските сестри.

– Той не бе взискателен човек, – сподели тя. – Дори и на малкото се радваше.

– Такъв си беше, – потвърди Тодор. – Усмихнат, готов да окуражава и подкрепя другите.

– Но какво го правеше толкова щастлив? – попита докторът, който бе в стаята.

– Неговото „притежание“ не се побира в нищо, макар външно да изглежда, че няма нищо, – въздъхна Тодор.

– Хем има, пък няма ….. Как да се разбира това? – попита медицинската сестра.

– Непоклатимата му вяра в неговия Изкупител Исус, бе неговото богатство и това му бе достатъчно, за да бъде весел и жизнерадостен, – усмихна се Тодор.

– Да, но нали човек иска да има кола, дом, пари, за да си купи много други неща, – възрази докторът.

– Докторе, – тъжно поклати глава Тодор, – за баща ми бе важно фокусът на сърцето му. То бе насочено към Бога. Както обичаше Него, така обичаше и хората.

– Забелязах, че докато беше в отделението, той се разкарваше в коридора, поздравяваше всички, – спомни си медицинската сестра. – Ако някой плачеше, той отиваше при него и го утешаваше. Сякаш живота му бе съсредоточен към добруването на другите.

– Можем ли да бъдем някога доволни, от това което имаме? – попита Тодор. – Желанието да притежаваме още, не ни ли разсейва от любовта на Бога.

– Твоят баща е бил прав, – добави докторът. – Това, което ценим се отразява на начина ни на живот.

– Сърце на баща ми бе насочено към Господа, там бе неговото съкровище, – каза Тодор и си тръгна.