Със всички сили до края на живота ни тук на земята трябва да пазим, поддържаме и развиваме първата си ревност.

Много от нас са я загубили и не са могли да си я върнат.

За това е нужно постоянно да помним смъртта. И ако душата отчасти е готова за смърт, не се бои от смърт, но идва в смирение и покаяние, забравя за всичко светско, поддържа ума си без да  се разсейва в Словото и усърдно се моли.

Който помни смъртта, той не е привлечен от света, обича не само ближния, но и враговете си. Послушен е, въздържан, чрез това съхранява в душата си мир и настъпва Божията благодат.

Ако чрез Святия Дух познаеш Бога, тогава душата ти ще се зарадва в Господа и ти ще Го обикнеш.

Не позволявай, Боже да загубя вярата си и да се усъмня в светостта Ти.

Нека гордостта да не възтържествува и да не бъда сама сред хората.

Не допускай да преживея децата си и от мъка разума си да загубя.

Не давай на греховете си да служа и да ги повтарям отново, както преди.

Не позволявай сърцето ми да се вкорави и приятелството ми да се измерва с това, което притежавам.

Не разрешавай в мъки да умра, непокаяна да бъда преди края.

„Чуй вопъла ми, Господи! Дай ми капчица любов и смирение!

За всичко, което съм и имам Ти благодаря. Води ме по пътя на спасението!“

Днес много церемонии и обреди в църквата са станали преграда между човек и Бога. Ако си осветил дома и колата си, изповядал си се, стоял си на поредната служба, … всичко е наред.

Но ритуалът трябва да бъде прозорец, чрез който по-добре да видиш Бога, а не стена, която Го закрива.

Понякога се случва така, че ние се ограждаме с тези ритуали и обреди и се отдалечаваме от Бога.

„Поставяме свещ“ – действие, което замества молитвата. Идва мъж в храма и е благодарен, че на косъм е отървал живота си в авария. Купува една голяма свещ, запалва я и така благодари на Бога цели три минути.

Свещта  става молитвозаместител …

Бог повече ли се нуждае от нашите свещи, отколкото от молитвите ни, излизащи от любящо и благородно сърце?!

На службата идваме, където е нужно се покланяме, накланяме глава напред и мълчим. Защо се прави така? Повечето от хората не разбират. Никакви нововъведения няма да помогнат на човек да разбере смисъла на нещата, ако той сам не положи усилие, не вникне и най важното, не отвори сърцето си за Бога.

Под думата „тайнство“ се разбира тайнственото действие на Бога върху душата на човека. Това е и съдържанието на ритуалите на поклонение. То не зависи от ясния глас на свещеника, не зависи и в какъв храм се провежда, беден или богато украсен, поклонение на Бога зависи от самия човек.

С какво сърце е дошъл? Открито за да приеме Божията благодат със смирение, покаяние и искрена вяра в  Бога. Тогава става чудото. Тогава ритуалът въздейства.

Ако сърцето на човека е затворено, всичко си остава само форма.

Символът има смисъл, ако се разбира.

Смирението е странно почти незабележимо качество. Когато мислим , че го притежаваме, се оказва, че не разполагаме с него.

Васил Иванов отиде в съседния град, за да напише поредната си книга. Провинциалната обстановка винаги го бе привличала. Тя бе прекрасно убежище за достигане на връхната точка в работата му, предлагаща тишината и прекрасната храна.

На сутринта Иванов отиде да закуси в близкото кафене. Изведнъж забеляза, че хората го гледат някак странно.

Когато паркираше колата си, двама млади мъже внимателно го проучиха с поглед.

Една жена едва не се задави от парче торта, когато Иванов влезе в кафенето. Другите посетители го държаха под око, докато минаваше покрай тях.

Когато Иванов седна на стола, сервитьорката му подаде менюто, но преди това внимателно го изгледа от главата до петите.

„Защо е това внимание към моята персона? – помисли си Иванов. – Да не би да ми са разкопчани панталоните? Едва ли, пуловера, който нося е много дълъг“.

След дълги размишление, той достигна до следния извод:
„Навярно са ме разпознали, по обложката на книгата ми, където има мой портрет. Няма нищо чудно в това. Навярно в този град обичат да четат и веднага биха познали такъв автор като мен“.

Градът и хората веднага пораснаха в очите му.

Иванов започна да се усмихва на съседите си от близките маси, като се наслаждаваще същевременно на поднесената му храна.

Когато Васил се запъти към касата, той отново привлече погледите на посетителите във заведението.

„Навярно Иван Вазов също е преминавал през това, – помисли си гордо Иванов“.

След като получи от него парите, касиерката се приготви да му каже нещо, но премисли и се отказа.

„Вероятно е от прекомерно много чувства, – засмя се на себе си Иванов“.

В тоалетната Васил се погледна в огледалото. Тогава разбра на какво се дължи неговата „популярност“.

Под брадата му се намираше кървава диря. Лейкопласта, който бе залепил на порязаното място, което получи при сутрешното си бръснене, се бе отлепил.

В този момент Иванов разбра какво точно се е случило.

„Вероятно са ме приели за престъпник, избягал от близкия затвор, – въздъхна тежко Иванов“…..

Един монах се молел усърдно:

– Господи, ти си милостив и търпелив, тогава защо толкова трудно се съгласява човек да приеме спасението, което си приготвил за него? Защо адът е пълен с толкова много грешници?

Той дълго се молел задавайки на Бога тези въпроси. Най-накрая му се явил един Божий ангел и му казал:

– Ела, ще ти покажа пътищата, по които ходят хората.

Те излезли от килията и ангелът повел монаха към гората.

– Виждаш ли този дървар, който носи тежкия товар с дърва. Той не иска да смъкне малко от дървата си, за да му бъде по-леко. Така и хората носят греховете си и не искат да се покаят.

След това ангелът показал на монаха кладенец.

– Виж този безумец, как гребе вода от кладенеца с решето. Така и хората се покайват. Черпят благодатта на прощението, а след това отново грешат и благодатта се отича като вода през сито.

Ангелът показал друг човек на монаха:

– Виждаш ли как напряко е поставил гредата на коня и се опитва да влезе с коня в Божия храм, а гредата засяда във вратата? Така хората вършат своите добри дела без смирение и в гордостта си не знаят цената им. А сега сам прецени, леко ли е на Бог да спасява такива хора, съобразявайки милостта с правосъдието Си?