Ако Христо се съмняваше в смелостта на племенника си, то това се разсея от бдителността на момчето и готовността му за действие.

Като погледна Дани в лицето, Христо разбра, че той не беше избягал, но нарочно го подкачи:

– Защо избяга?

– Не съм избягал, – отвърна Дани и погледна вуйчо си с пламнало от възмущение лице. – Аз нямаше да тръгна така с Павел, както ти направи с чичо му, след като се скарахте.

Двамата продължиха по пътеката. Дани упорито мълчеше, а Христо  сериозно се замисли. После вуйчото сложи нежно ръка на рамото на момчето и каза:

– Синко, какво мислиш за мен, като постъпих по този начин?

– Аз нямаше да го направя… с човек, когото мразя, – отговори Дани, устремил поглед напред.

– Но аз не мразя Антон. Той ми харесва.

– Защо се скара и сби с него тогава? И защо той насмалко не те уби?

Христо не отговори веднага на такова обвинение. Гласът на Дани бе толкова различен от този на момчето, което бе утешавал и насърчавал до скоро. Това го накара изпитателно да погледне племенника си в лицето.

– Да се биеш, –  каза Христо с малко по-тих глас, – означава да живееш, това е солта за съществуването на някои хора. Без бой на света не му остава нищо друго, освен да пририта и да свърши. Той е един вид лекарство, моето момче. Най-големите и най-трайните приятелства се сключват след бой. Когато стиснеш ръка на човек, с когото си се бил, стига партньорът ти да е бил честен, ти си спечелил приятел завинаги.

– Аз не бих стиснал ръка на Павел, –  каза Дани. – Никога. Някой ден ще го убия.

Спокойният тон на Дани събуди у Христо чувство на тревога.

– Да си наумиш да убиеш някого, освен в случай на война, не е хубаво нещо, – възрази вуйчото. – Дръпни му един бой на тоя Павел и му стисни ръка. Нека остане като една хубава играта.

Напрегнатото лице на Дани се поотпусна при тези думи на вуйчо му. Последва го добродушния му смях.

– Никога няма да стисна ръка на Павел,  – повтори Дани. – Ще му тегля един хубав бой, но някой ден може и да го убия.

– Ти може да го убиеш, но това не означава непременно, че имаш намерението на всяка цена да го направиш. Но ако някога сметнеш за необходимо да сложиш край на неговите дни, не го прави от омраза.

Дани гледаше съсредоточено вуйчо си.

– Борбата, ако е жизнерадостна и без лоши намерения, издига душата, – продължи Христо. – Кара те и да се смееш, и да плачеш, очиства всички тръни и бурени в живота ти. Прави те да гледаш по-широко на нещата и да бъдеш по-устойчив. Но когато тази борба е отровена от омраза и стигнеш до момент, когато не можеш да се засмееш, тогава тя е разрушителна и е най-лошото нещо, което може да ти се случи.

Дани наведе глава и дълго мълча, но когато вдигна очи, погледът му бе омекнал. В очите му вече не се таеше омраза.

Веднага след като запали фенера, художникът отиде до прозореца и затвори капаците. Избра едно от големите платна, облегнато на стената, занесе го до големия статив и го сложи в средата на стаята.

Направи няколко крачки напред и го разгледа внимателно. Върху тази картина беше работил повече от три години. На нея бе изобразена сцената, в която Юда предава Исус в Гетсиманската градина и войниците го арестуват.

Докато разглеждаше картината по тялото на художника премина ледена тръпка и космите по ръцете му настръхнаха.

Той няколко пъти бе прерисувал Юда. Беше заличавал бягащия мъж, но спираше, преди да стигне лицето и ръцете.

В последния момент бе добавил свидетеля отдясно с фенер на мястото на апостол Йоан.

Картината бе истински триумф. Художникът знаеше това, но тя можеше да се окаже и смъртната му присъда.

Рисувайки тази картина той осъзнаваше каква безумна смелост бе демонстрирал. Бе нарисувал реална личност, която с дейността и действията си заплашваха Христовата църква.

В същото време художникът бе поставил и себе си на картината. В десния край на платното една объркана и уплашена фигура, гледаше безпомощно случващото се.

Бореше се с демоните, които картината събуждаше у него от известно време насам. Много пъти си бе мислил да я изгори. Веднъж дори полетя към нея с нож, но в последния момент хвърли ножа и се свлече на земята, облян в сълзи.

– Не мога да я унищожа, – крещеше художникът. – Не мога да обвиня и онзи богохулник в расо за предателството му.

Беше се опитвал да промени главните действащи лица, превръщайки ги в образи на учениците на Христос, но това се бе оказало невъзможно.

– Господи, Ти ли искаш да остане платното така? – стенеше художникът.

Той искаше да се отърве от картината. Не можеше да я унищожи сам и знаеше това много добре. Сега тази картина не принадлежеше на него, а на историята, но не можеше и да живее с нея.

Художникът взе един парцал и изтри потта от челото си. След голямо усилие на волята взе решение:

– Ще я продам, но с едно единствено условие. Този, който я купи да не я показва на никого, дори и на приятели, докато  е жив този, който съм изобразил като Юда на картината.

Така картината бе запазена за поколенията.

Трима мъже се бяха събрали около органа и обсъждаха реставрацията му. Те не бяха музиканти, а изследователи на музиката. Интересуваха се от направата на инструменти през различните епоха.

Към тях приближи органиста на църквата. Той бе слаб мъж, с грубо издялано лице и прекалено дълъг нос. С черното си дълго палто приличаше на сврака.

Той водеше за ръка едно момче на около 7-8 години.

– Я какъв чудесен син имате, – обърна се един от мъжете към органиста. – Ей, малкия, как се казваш.

Детето инстинктивно се дръпна назад и се скри зад колоната.

– Това е Христо, моя полубрат, – обясни органистът, – обучавам го по музика.

Момчето неохотно подаде ръка на мъжа, който се заинтересува от него, но после я дръпна и го погледна напрегнато.

– Обичам децата, – каза мъжът и леко се усмихна, – особено ако не са мои …. ха ха ха.

Другите двама усетиха шегата му и се присъединиха към смеха му.

– А той музикален ли е? – заинтересува се друг от мъжете.

– Не му липсва талан, – каза органистът.

– Будни очи имаш, Христо, – каза вече съвсем сериозно мъжът, който бе закачил момчето в началото. – А какъв искаш да станеш като пораснеш?

Христо се смути, огледа се наоколо и каза много тихо:

– Пилот.

– Пилот, – извика мъжът, – това е прекрасно. Най-после да срещна някой, който не мисли само за музика. Харесваш ми, Христо. Можеш да ми казваш Филип. Като малък исках да стана състезател по мотоциклетизъм, разбираш ли? Мощни машини. Състезание за Гранд при, опасност, риск, смелост, сила, скорост, темпо. Това е животът?

Другите двама присвиха устни подигравателно. Те не смятаха Филип за много компетентен в музиката, но сега май прекали.

Но той им обърна гръб високо се изсмя, избърса челото си с опакото на дланта си и леко се изви към момчето:

– Не обръщай внимание на присмехите им. Няма значение какво ти казват. Аз ги послушах и от мен нищо не излезе. Тикнаха ме в консерваторията ….. Ако ми позволиш, ще ти дам един съвет. Стани пилот и не слушай какво ти казва майка ти. Както и да те увещават, не се съгласявай и следвай мечтата си.

От часовниковата кула се разнесе звън. Камбаната отброи точния час. Анета запуши ушите си и се усмихна на Самуил, който едва не подскочи.

– Малко е шумно тук, – засмя се Анета.

– Щеше да ми пръсне главата. Как можете да спите на този шум?

– Отдавна вече не му обръщаме внимание, – каза Анета. – Само леля Диди се оплаква и мрънка.

– А ти от нищо ли не се оплакваш? – предизвика я Самуил.

– Оплакването е като гледането на телевизия, – каза съвсем сериозно Анета. – Ти избираш да го включиш или да го изключиш. Същото е и с оплакването. Аз съм избрала да не се оплаквам.

Самуил се вгледа внимателно в нея:

– Условията, при които живеете са доста тежки, дори и за възрастен човек. Как може да не се оплакваш?

Анета обясни търпеливо:

– Всеки човек е изправен пред избор и този избор влияе на живота му по-нататък. Тежки условия ли? Като си помисля дядо Симо е без крака, леля Стела не може да става изобщо от кревата. Мария нищо не вижда, защото е сляпа, но винаги е усмихната. За това съм избрала да съм благодарна за всичко, което имам.

Самуил беше шокиран, до сега никой не бе му говорил така.

– Ти сериозно ли говориш? И винаги си в добро настроение, въпреки това? – и Самуил обрисува една дъга с ръката си наоколо.

– Разбира се, че не, – засмя се Анета. – Но винаги когато изпадна в лошо настроение, решавам да съм весела. Когато се събудя, усмихвам се и си казвам: „Днес денят ще бъде хубав“.

– Ами ако някой те огорчи, нарани или обиди? – Самуил още не можеше да повярва, че може да съществува такъв човек.

– Прощавам им, след това се усмихвам и съм щастлива.

Самуил изпита възторг от Анета. Смелостта и мъдростта ѝ бяха като на зрял човек. Нещо трепна в него: „А защо и аз да не бъда такъв?“

Милко щеше да остане сам в къщи, защото родителите му заминаваха за два дни. Те се притесняваха за него, особено майка му. Все някой трябваше да го храни, да го изпраща на училище и да го посреща след занятията.

– Нека да извикаме Милена, – предложи бащата, – знам, че и други семейства са я викали да наглежда децата им. Освен това Милко и брат ѝ са приятели.

Майката познаваше момичето и нямаше лоши впечатления от нея.

– Но дали не е заангажирана с нещо друго, – притеснено каза тя. – Ще иска ли да дойде изобщо?

Когато Милко чу, че ще викат Милена да го „наглежда“, започна да се бунтува вътрешно. Скоро се бе скарал с брат ѝ, въпреки че бяха приятели. Последния път, когато бяха заедно много грозно си крещяха един на друг.

Милко набра смелост и реши да отиде при баща си и да му каже, че не иска Милена в дома им, но вече беше закъснял. Баща му се бе обадил по телефона и момичето бе дало съгласието си.

– И бъди внимателен, не огорчавай девойката, – каза баща му, малко преди да тръгнат с майка му.

Милена дойде след половин час. През това време Милко кроеше планове как да я изхвърли. Но уви, нещата не винаги стават така, както си ги мисли човек.

Когато отвори вратата, Милена лъчезарно му се усмихна и той безпомощно я пропусна да мине покрай него.

Милена беше почти 19 годишна, но изглеждаше като малко по-голямо дете. Тя бързо приготви чай и покани Милко на масата.

– Разбрах, че нещо сте се сдърпали с Петър. Какво не можахте да разделите този път? – попита го тя.

Милко бе готов да я скастри, да не се меси в техните работи. Но някак неволно започна да разказва за причината породила кавгата им.

Милена го слушаше внимателно, без да го прекъсва.

След като Милко свърши разказа си, Милена го погледна съчувствено и каза:

– Брат ми никога няма да има приятели, още повече пък приятелки. Той обича да тъпче другите. Държи се като тиранин. Ако не се промени, Петър ще има само слуги, но не и хора, на които да се довери. Странното е, че светът е претъпкан със смазани души, които сами се хвърлят в краката на подтисника.

Милко я гледаше с широко отворени очи. Той не всичко разбра, но усети, че тя го подкрепя и осъжда брат си.

– Ти ще имаш много приятели, – Милена топло и нежно го погледна в очите. – И ще ти кажа защо. Защото когато ти дадат нещо, дори и най-дребното, ти се държиш така, все едно си получил истински подарък. Сякаш се е случило чудо.

След това Милко дълго мълча. Той се опитваше да осмисли и разбере това, което му бе казала Милена…..