Грималди, известен италиански клоун, бил много тъжен. Пристигайки в един от големите градове, той решил да отиде при лекар, да поиска съвет как да се отърве от тъгата си.

Докторът без да знае кой е дошъл при него, му препоръчал различни неща. Грималди му казал, че е опитал всичко, но нищо не му е помогнало.

– Тогава идете в цирка. Дошъл е един известен клоун. Чуйте го той притежава такова остроумие и чувство за хумор, че всички се заливат в смях. Идете, ще се посмеете и тъгата ви ще си отиде.

– Уви, – казал пациентът с голяма горчивина, – аз съм този клоун.

Другите разсмивал и развличал, но той нямал мир, спокойствие и радост.

Да се утешаваш в наслаждения е опасно. Да утешаваш сам себе си е неразумно. Утеши се в Господа, това е умно и разумно. Утехата от скърбите идва тогава, когато се доверим на Бога.

Исус Христос изцелява човешките души от униние и гнетяща мъка.

Веднъж едно седемгодишно момче пътувало с баща си във влак. То с интерес следяло мяркащите се поля, гори и села озарени от яркото слънце. Момчето често се надигало от мястото си, за да му бъде по-удобно да гледа през прозореца.

Изведнъж влакът влетял в мрак и продължил да се движи в тази тъмнина. Нищо не можело да се види. Влакът преминавал през тунел. Момчето се изплашило, защото съвсем не очаквало такава промяна. То не виждало баща си в тъмнината и не било уверено дали той седи до него.

Напипал ръката на баща си, то се зарадвало и сложило своята в нея.

– Какво ти е, мъничкия ми? – попитал бащата.

– Нищо, татко, исках само да се уверя, че си тук.

То държало ръката на баща си през цялото време. докато влакът преминал през тунела. След това всичко отново било обляно от слънчевата светлина.

Ако жизненият ни път минава през тунела на скърбите и страданията, ние подобно на малкото момче здраво ще се държим за ръката на нашия Небесен Отец, докато Той, чрез Неговата любов към нас, ни изведе до простора на Неговите милости и благословения.

Той беше не само хирург, но и лекар. Понякога, в случаите, когато лекарствата не помагаха, той прибягваше и до други средства. Веднъж се скарал с едно семейство, чийто домашен лекар беше, и те престанали да го викат. Но след време пак прибегнали до него.

Стопанката на къщата лежала тежко болна и лекарите я били отписали. Докторът  влязъл в стаята, спрял се и се загледал мълчаливо в болната.

На главата си носел своята огромна шапка с увиснала периферия, а под мишницата голям хляб.

И както си стоял и гледал съсредоточено, чупел хляба, дъвчел, а трохите падали по палтото му и на пода. Жената лежала бледа и неподвижна, със затворени очи. Край леглото се били събрали домашните, кой прав, кой коленичил и тихичко хлипали.

Изведнъж докторът започнал да взема шишенцата с лекарствата, да ги подушва едно по едно и да ги изхвърля пренебрежително през прозореца. Когато изхвърлил и последното, пристъпил до леглото, оставил хляба на гърдите на умиращата и креснал:

–  Какво сте се разревали! Нищо й няма. Тя се преструвала. Я си покажи езика!

Хлипанията мигом престанали и разгневените близки забравили скръбта си. Почнали да ругаят доктора, задето се държал така лошо пред един смъртник.

Ала той ги прекъснал грубо:

– Тъпаци! Вие ли ще ме учите? Казвам ви, че нищо ѝ няма. Болна е от мързел. Трябва й само парче печено месо и едно изкъпване. С нейните префърцутени номера, тя…

Тук умиращата станала от леглото и в очите ѝ заискрял войнствен блясък. И тя изляла върху доктора цялата си наранена душа.  Истинско изригване на вулкан, съпроводено с гръмотевици, светкавици, вихрушки, трусове, вулканични камъни и пепел.

Така той предизвикал желаната реакция и жената се оправила.

Такъв беше докторът чието име бе толкова известно и толкова тачено в долината.

Една истина, която не си струва да бъде отричана е, че животът е пълен с горчиви моменти, огорчения и нещастия.

Живеем до седемдесет, най-много осемдесет години, но последните десетилетия, в случай че ги достигнем, са трудни. В тях виждаме намаляване на всичките ни способности, които правят животът ни по-приятен и забавен. Струва ни много да повярваме, че не понасяме болка, далеч по-големи от тези, които сме приемали доброволно и дори сме считали за умерени. Забелязваме, че след някое огорчение, неприятност, дълбока скръб, пропиващи ежедневието, думите и действията ни, като че ли всичко това предшества деня на смъртта.

Това поведение е разбираемо, но нито е най-добро, нито смислено. Миговете на щастие са тъй редки, че трябва да се научим да ги използваме. Колкото и да не ни харесва, сигурно е, че нашето схващане за бъдещето рядко съвпада с действителността, която ще успеем да изживеем. Да помрачаваме щастието си с предположения за едно несигурно бъдеще означава да угасим оскъдните искри, които са ни дадени.

Винаги си мислим, че нашето съществуване би могло да бъде по-добро, но трудно можем да си представим колко лошо би могло да бъде.

Не изключвам твърдението, че нашите страдания служат да ни научат на нещо. Ето защо миговете на щастие представляват лукс, което ни се доставя по време на трудно обучение. Да се отказваме от него е все едно да заприличаме на каменоделец, койти се отказва от почивка, храна и възстановяване на силите си и упорито продължава да троши камъни с чука си.

Да оценяваме лошото и хубавото в живота може да бъде полезно, но е лишено от смисъл, ако служи само за помрачаване на дните, часовете и минутите на щастие. Може би сме само просяци на щастие, вместо да бъдем властелини на радостта. На кой просяк му идва на ум да хвърли в кладенец монети, получени през деня?

Не си спомням кой философ пожелал да покаже на някакъв азиатски цар, че не е справедливо да проклина боговете, задето бил изгубил сина си.
Поискал от него да намери из обширните си владения само трима души, които не са изпитвали никога скръб. Обещал му, че ако се издълбаели върху гроба на починалия имената им, щели веднага да го възвърнат към живот.
Как мислите дали ги е намерил?