Вечерта бе притихнала и се гушеше в настъпващия мрак. На двора още не бе застудяло много и бай Манол шеташе.

Той забеляза съседа си Нестор, че и той не се бе прибрал и се усмихна. Поглади мустака си и каза:

– Като гледам как се развиват животът и любовта на мнозина днес, виждам страх.

– Какъв страх бе, Маноле? – попита неговия съсед Нестор.

– Хората се страхуват да не направят грешка, да не изпуснат нещо или да пропуснат възможност, – разкърши рамене Манол. – У други пък виждам гордост. Те настояват да живеят живота си по свои собствени правила, така че никой да не може да застраши свободата им.

– Че само това ли е? – подхвърли Нестор, като махна с ръка.

– Виждам също и похот. Защо да се посвещаваш да обичаш някого, когато можеш просто да се възползваш от него физически? Страхът, гордостта и похотта са коренът на много от проблемите, които се появяват във взаимоотношенията ни, – отсъди строго Манол.

– В днешно време никой не се стреми към любов, – додаде Нестор.

– Страхът кара човек да се затвори в себе си и да се отдръпне, – продължи да разсъждава на глас Манол, – докато любовта е открита и дава щедро. Гордостта не би поела риска да открие истинското си „аз“ пред другия, но любовта е уязвима заради нея. Похотта заявява на другия, че иска само част, която можеш да използва, докато любовта обхваща цялата личност, в най-добрите и в най-лошите ѝ моменти.

– Докато страхът, похотта и гордостта управляват взаимоотношенията ни, за каква любов може да се говори!? – отбеляза Нестор. – Такава е ситуацията днес.

– Виждам поколение, изгубено в бурното море на любовта, което не е наясно как да плава в него и как да избягва капаните на страха, похотта и гордостта, тъжно поклати глава Манол. – То се носи по течението, блъскано от ветровете и вълните.

– Какво да се прави? Такива са времената, – примирено добави Нестор.

– Нужен ни е навигатор, – твърдо заяви Манол.

– Какъв навигатор? Този уред поема и контрола плавателния съд, като го насочва безопасно през скалите и плитчините до пристанището. А в живота?

– Сред несигурността на днешния ден ти също можеш да се придвижиш напред. Бог е Този, Който те е създал и е единственият, Който може безопасно да те води. Достатъчно е да Му кажеш, че се нуждаеш от някой, който да те приведе през бурите в живота и Той ще поеме руля и ще те направлява, като добър навигатор.

Струйки вода пробиха земята и се образуваха два прекрасни извора.

Наоколо дървета, храсти, птици и животни ги приветстваха и шепнеха за тях:

– Колко са красиви.

– Водата им е чиста и бистра.

Старият дъб се огледа във тях и им каза:

– Пред вас се отварят две възможности.

Изворчетата, които шумоляха и буйно изразяваха възторга си от посрещането, се смълчаха и се заслушаха във вековния глас на старото дърво.

Листата на дъба зашумоляха, а от ствола му се изтръгна загрижена въздишка.

– За вас сега има два пътя, – обърна се той към изворчетата. – Може да станете по-дълбоки, но по-малки или да бъдете големи покривайки големи площи от земята.

Едното от изворчетата веднага се обади:

– Ще се разширя и ще стана голямо, така че птиците да ме виждат от високо.

– Бих искало, – прошепна другото, – да запазя водата си чиста, така че, който пие от мен да утолява жаждата си.

– Че кой ще те види, когато си толкова малко? Ще се загубиш из тези шубраците, – присмяло се първото изворче. Те ще дойдат при мен, защото ще се виждам отдалече.

Минаха години.

Водите на първото изворче се разляха и покриха големи пространства от земята. Не беше трудно да бъде намерено.

Водата на второто си проби път в една огромна скала и излизайки през една пукнатина искреше от чистота. Слънчевите лъчи радостно се отразяваха в него, но водните му струи оставаха почти незабележими в гъстата зеленина.

Дойдоха лоши времена. Настана суша.

Образувалото се голямото езеро започна да губи водите си. От него започна да се носи смрад. Водата му стана зеленикава и слузеста. Никой не искаше да го погледне.

А малкото изворче, под лъчите на светлината стана още по-красиво, прозрачно и чисто. И въпреки че бе малко всички искаха от освежаващата му влага.

Така Истина разкрива скритите помисли на човека. И ако те са зли, се открива неговото загниване и умъртвяване.

Погледнете към Бога, Който може да ви очисти и ви направи полезни и плодотворни.

Страхил оглеждаше малкият самолет, а мислите му тревожно съпровождаха погледа му от прозореца, от който се виждаше, че летят над гориста местност пресечена от остри скали и всяко кътче от малкото пространство около него.

Страхът шепнеше директно в ума му:

– Този самолет е много малък. Едно невнимателно движение от страна на пилота и ще се разбиете долу върху острите скали. Между тези гъсти дървета трудно ще открият някаква следа от катастрофата.

Страхил се опитваше да се успокояваше:

– На Пламен не му е за първи път да лети при такива обстоятелства. За него казаха, че е един от най-печените. Справял се е с къде по-трудни задачи.

Но страхът не млъкваше и притесняваше сериозно Страхил. Обезкуражаваше го. Принуждаваше го да стиска здраво седалката, върху, която здраво бе пристегнат с колан.

От напрежението и нерадостните мисли, тялото му започна да се гърчи.

Пламен много добре разбираше какво бе състоянието на пътника до него.

Накрая не изтърпя и каза:

– Страхиле, няма нещо, с което до сега не съм могъл да се справя. По-добре ми се довери и лети спокойно.

Колко често и Бог ни говори:

– Не бой се, не се притеснявай за нищо. Всичко е в моите ръце и Аз няма да допусна да ти се случи нещо, което не можеш да понесеш.

„Уповавай на Господа от все сърце и не се облягай на своя разум. Във всичките си пътища признавай Него и Той ще оправя пътеките ти“.

Стоян се прибра и забеляза, че жена му е нещо разстроена. Приближи внимателно към нея и я попита:

– Диди, добре ли си?

Тъй като не последва отговор, той продължи по-настойчиво:

– Какво е станало? Изглеждаш ми много отчаяна.

Но Диана наведе глава и нищо не каза.

„Милият, колко добре ме познава, – помисли си тя. – Не е нужно нищо да му казвам, но по лицето ми той прочита всичко. Не знае какво е станало, но не му е безразлично как се чувствам“.

След като децата си легнаха и двамата останаха сами, Стоян погледна жена си. В погледът му се четяха хиляди въпроси. Той не искаше нещата да останат неразрешени.

– Виждам, че те притеснява нещо, – тихо с много нежност промълви Стоян. – Какво мога да направя, за да се освободиш от това подтиснато състояние?

Дълго двамата се гледаха и мълчаха.

След това Стоян зададе точните въпроси, които помогнаха на Диана да разтовари натежалото си от проблеми сърце. Всичко, което се бе насъбрало в нея през последните няколко месеца, излезе спонтанно, но и реакцията на съпруга ѝ бе повече от добра.

Той я придърпа към себе си, задържа главата ѝ на гърдите си, обви ръце около нея и с много любов каза:

– Ти си много ценна и важна за мен. Сърцето ти е нежно и много чувствително, за това не бива да носи само толкова тежки товари.

Диди се разплака на гърдите му. Той я галеше по косата и шепнеше:

– Ти означаваш много за мен и аз няма да те оставя ….

Понякога животът ни изглежда убийствен, доста неща ни идват малко в повече. Дори и най-хубавото време от живота ни може да ни хване напълно неподготвени.

Чакащи в тъмните и сухи сезони, забравяме кои сме и на Кого принадлежим.

Важното е, че има някой, Който никога няма да се промени. И това е Исус, сигурната скала, на която можете да се опрете независимо от обстоятелствата.

Това звучи успокояващо и ни изпълва с надежда.

Петър бе ревностен християнин. Хората имат коли, църкви, … а той само един кон.

Ще попитате:

– За какво му е този кон?

За да разберете добре това, трябва да уточня нещата.

Територията, която обикаляше Петър, за да проповядва и призовава хората към покаяние, бе хълмиста. Пътища нямаше. Човек може да върви доста време без да срещне никого по баирите.

С кон също не бе леко, но Петър при трудните терени слизаше от животното и го водеше за юлара. Конят бе благодарен, защото из каменистите места можеше да си счупи краката.

Петър трябваше да преминава през дерета, гори и трудно проходими храсталаци, но това не пречеше на работата му. Беше вечно усмихнат, готов да обяснява: Кой е Исус Христос и какво Той е направил за нас хората?

От дългите преходи и малките почивки Петър бе отслабнал и често изглеждаше изтощен.

Веднъж бе гост на един едър и як мъж. В махалата му викаха Горан Пенкин. Той бе отраснал без баща, но баирите добре му се бяха отразили. Плещите му бяха като гранитни скали, а за юмруците му да не говорим ……

Горан погледна слабичкия Петър, усмихна се и попита:

– Хубаво говориш и добри неща казваш, но защо толкова се различаваш от коня си?

Гостът с учудване погледна домакина.

– Виж, – засмя се Горан, – твоя кон е красив и охранен, а ти си слаб, кокалест и изпосталял.

– Аха, – додаде Петър и реши да се пошегува с грамадния мъж. – Ами работата е там, Горане, че аз се грижа за коня си и го храня, пък за мен бдят вярващите от тази хълмиста област.