Георги Наумов не обичаше да спори, но затова пък често си намираше подходящ събеседник, с когото да размени мисли по вълнуващите го въпроси.

Днес се запозна със Здравко Манолов и двамата веднага започнаха да дискутират необходимостта от свободно време и натовареността на съвременния човек.

– Коя е причините за емоционално напрежение и физическо изтощение според вас?  –  попита Георги.

– Мисля, че хората са се втурнали в живота без да намират време, да останат насаме с Бога. Те пренебрегват необходимостта да се отпуснат и да общуват с Господа и в резултат на това не могат ясно да възприемат реалността.

– Желанието да правим нещата много бързо ни изтощава, губим от поглед основната цел и вече не сме в състояние да оценим обективно ситуацията, – изказа своето мнение по въпроса Георги. – Когато се движа с голяма скорост, имам много адреналин в себе си. Трудно мога да се спра и да почивам. Дори когато седна да размишлявам върху някои неща, аз пак продължавам да тичам нанякъде.

– Това темпо на живота ни създава много проблеми, – подчерта Здравко. – Всеки от нас има ангажименти в работата си, семейството, църквата, даден клуб, приятели ….. Те се натрупват и ние продължаваме да правим твърде много значително бързо. В крайна сметка се разболяваме и стигаме до ръба на нервната криза.

– Не се справяме с работата си, защото сме твърде уморени.

– И тогава започваме да страдаме от угризение на съвестта и започваме да се съдим.

– Трябва накрая да признаем, че е много трудно да се направят много неща наведнъж, – засмя се Георги. – Ако сме издържливи, можем да изкарате така известно време, но след това започваме да пропускаме важни детайли, забравяме какво трябва да кажем, не отиваме на насрочени срещи, в тази бъркотията ни притискат финансовите дела, ставаме прекалено емоционални.

– И това става, защото човек е превишил границите на своите възможности.

– Нужно е да се намали това темпо на живот и да се отдели повече време за общуване с Бога, – Георги се опита да извлече основен извод от дискусията.

– Не напразно Исус ни казва: “ Дойдете при Мене всички, които се трудите и сте обременени, и Аз ще ви успокоя“, заключи Здравко.

Даниела притеснена се качи в самолета. Тя водеше за ръка тригодишната си дъщеря и отчаяно се опитваше да я успокои, защото малкото момиче я удряше и плачеше. Вероятно се плашеше от голямата метална птица в чийто търбух влизаха.

А с другата ръка тя притискаше до гърдите си увито в одеяло бебе.

Младата жена стана още по-неспокойна, когато се събуди и четиримесечният ѝ син, който започна да плаче. Беше огладнял.

Пътникът седящ до Даниела погледна съчувствено младата майка и ѝ предложи:

– Дайте да поддържа бебето, докато сложите колана на дъщеря си.

Момиченцето приковано на седалката, се огледа изплашено. Мъжът се усмихна на детето, извади една книжка и каза на момиченцето:

– Я да видим какво има тук? Ето ти моливчета. Можеш ли да оцветиш тази картинка?

Детето радостно протегна ръка, взе моливите и тихо каза:

– Да.

Докато малката прехапала долната си устна съсредоточено драскаше по листа на предоставената ѝ книжка, Даниела успя спокойно да нахрани сина си.

„Какъв учтив и приятен човек, – помисли си Даниела. – Само Бог ми го е изпратил. Бях в такава ситуация, че можех всеки момент да избухна в плач и да се потопя в отчаяние, когато този мъж се намеси и ми се притече на помощ“.

Когато преживяваме огромната Божия доброта, нека потърсим умишлено възможност да извършим добро дело за някой друг човек.

Тази сутрин персонала на църквата бе сериозно напрегнат. Бе им съобщено:

– Ще бъдете „обучавани“ как да реагирате, ако хора с оръжия нахлуят в църквата. Един полицай известно време ще ни говори, как да защитаваме себе си и околните в такива ситуации.

– Мисля, че това е отлична идея, – подхвърли Николай.

– Не очаквам, че някога такива хора ще нахлуят в църквата или ще попаднем в подобна ситуация, – изказа съмненията си на глас леля Дора.

– Надявам се това да не стане, – примирено добави Николай, – но защо да не бъдем подготвени? Да си готов в подобно затруднение, е необходимо от наша страна и трябва да се действа навреме.

– Ние трябва да сме уверени, че нашата система за сигурност е каквато трябва, – добави без много емоции Христо, – за да можем да защитим всеки ако се наложи.

– А какво ще кажете за нашето духовно същество? – усмихна се загадъчно Продан. – Как да осигурим защита на нашата духовна система?

– Исус ни показа пътя към духовната сигурност, – отбеляза Максим. – Единственото, което трябва да направим, е да го следваме. Да правим това, което Той е правил, да обичаме с Неговата любов, да живеем и служим подражавайки Му.

– Когато изберем Исус, животът ни не винаги ще бъде лесен, – обади се Митко, младо голобрадо момче, – ще имаме борби и стълкновения.

– Да, но това е живот, в който почитаме Бога, – възрази Стоян.

– В света всеки от нас разчита на определена система за безопасност, смятайки че тя е включена към мощен източни на енергия, който в същност е съвсем нищожен, – намеси се Георги, един от дяконите в църквата.

– Какво искаш да кажеш с това? – неразбирайки повдигна рамене Митко.

– Припомни си историята за богатия младеж, който смяташе, че „всичко е опазил от младостта си“ и с това си е обезпечил вечността.

– Към какъв източник на енергия и как да се включим тогава, за да бъдем в духовна безопасност? – попита Митко.

– Исус каза: „Елате и Ме следвайте!“ – поясни Георги.

Михаела бе силно потресена. Това, което чу лекарят да ѝ казва, я разтърси силно.

– Вие имате рак, – бе казал той. – Не е лошо да си подредите нещата.

Михаела се разплака, мислите ѝ тревожно се лутаха в главата ѝ. Тя веднага звънна на приятелката си Вера:

– Това, от което се опасявах, стана. Лекарят каза, че имам рак.

Силен плач разтърси Михаела. След като се поуспокои, без да чува успокоителните думи на приятелката си, продължи:

– За мен няма значение, но съм притеснена за съпруга си, той нищо не знае. Освен това децата ми са малки, а те все още имат нужда от мен.

Вера сподели с други техни общи приятели болката на Михаела и те започнаха активно да се молят за нея.

Някой от тях посъветваха Михаела:

– Иди при друг лекар на преглед.

– Може да не е толкова тежко положението.

Михаела беше отчаяна.

– Нищо не губя, ако отидеше при друг специалист, – каза си тя, – най много да потвърди безнадежността на състоянието ми.

Въпреки всички отиде на преглед при друг лекар. След като внимателно проучи нещата, той заяви:

– Не губете надежда. Екипът ми ще направи всичко възможно, за да ви помогне.

Тези дни и месеци бяха много трудни за Михаела, но тя избра да се съсредоточи на Бога.

А пред себе си си обеща:

– Няма да гледам на обстоятелствата, колкото и плашещи да са. Ще отстоявам и няма да се отказвам.

Можем да изпитаме болка или да попаднем в ситуация, която ни се струва безнадеждна. Може всичко да бъде обърнато срещу нас и да не виждаме изход……..

Ние ще поличим изцеление и даденото ни положение ще има разрешение, ако се доверим на Господа. Той е в състояние да се намеси извън това, което бихме си представили или помислили.

Колко е хубаво да имаш до себе си човек, който да те разбира и подкрепя. Пламен и Румен, които не бяха вече така ентусиазирани и запалени, както в младостта си, бяха останали приятели през трудните изминали години.

Пламен бе женен, имаше деца и внуци, а Румен бе останал сам. Той не бе намерил сродна душа, с която да се обвърже.

Двамата често се срещаха, защото живееха съвсем наблизо. Споделяха и се оплакваха от несгодите на ежедневието. Съветваха се в трудни ситуации и бяха опора един за друг.

Днес Румен излезе до магазина да напазарува и още от далече забеляза киселата физиономия на приятеля си. Той приближи до Пламен и го попита:

– Защо си така оклюмал? Пак ли са ти потънали гемиите?

– Вчера с жена ми спорихме цял ден за парцали, – въздъхна тежко Пламен.

– Какви парцали? – попита озадачен Румен.

– Нали знаеш жените, – започна тъжно да обяснява Пламен, – като видят някоя нова рокля, костюм, палто и нещо от този род пощръкляват, докато не го придобият. Та моята си харесала едно кожено палто от норка и ми наду главата за него. Но дават ли се толкова много пари за нещо, което един или два пъти най-много ще облече в годината, а после го оставя на склад в гардероба?

– Е, – леко се усмихна Румен, за да не обиди приятеля си, – Кой надви? На кого бе последната дума?

– Нима се съмняваш в мен?! – възкликна Пламен. – Разбира се, че моята, нали съм глава на семейството.

– И какво ѝ каза? – любопитно го изгледа Румен.

– Нека Бог да бъде с теб, купувай го!