Симо отново се бе провинил, но не изпитваше никакво угризение за случилото се.

Баща му го гледаше и тъжно клатеше глава:

– Замислял ли си се за значението на думата „изобличение“? – попита той сина си.

Симо апатично повдигна рамене, а баща му продължи:

– В синонимния речник я сравняват с “разкриване” или “засрамване”.

– Е и? – нетърпеливо попита Симо, очаквайки поредното мъмрене.

– Ти чувствал ли си се някога изобличаван от собствената ти съвест?

– Не, – твърдо отговори Симо.

– Баба ти едно време казваше: „Трябва някой да ти изкара кирливите ризи наяве“.

– Изобличението, действа негативно на човека, – напери се Симо.

– Ще ти представя друга гледна точка, – наблегна бащата, – тази на Соломон. Ако изобличиш някой, той ще те обикне.

– Как мога да обичам този, който ме засрамва? – Симо завъртя пръст, забождайки го в главата си.

– Погледни Бог, – посъветва го баща му. – Когато разкрива грешките ни, не се държи грубо с нас, не ни се присмива, точно обратното.

– Да, да Той казва истината с любов и грижа, – с насмешка прибави Симо.

Бащата въздъхна и продължи:

– Затова и целта на изобличението не е да раздава правосъдие и да лепва етикети, а да покрие слабостите със любов и да подкрепи изпадналия.

Симо махна с ръка, сякаш прогонваше досадна муха.

Бащата, макар че синът не приемаше думите му, го подкани:

– По – добре поискай от Бог да ти помогне да гледаш на изобличението през Неговите очи, защото “Бог изобличава онзи, когото обича”.

Данчо престъпваше от крак на крак неспокойно.

– Искам да стана шампион, – шепнеше си той.

Чу го баща му и го посъветва:

– Намери си някой, с когото да бъдеш в екип. Само така можеш да успееш.

– Наистина ли? – очите на Данчо искряха радостно.

– Ето ти един пример, – започна баща му. – В Пиренеите живее коза, която е търсена заради козината ѝ, но е трудно уловима.

– Защо? – попита Данчо.

– Защото зрялата коза има другар. Млада коза с добро зрение, добър слух и обоняние, която я следва навсякъде и предупреждава, ако се появи някой, който иска да ѝ навреди.

– Еха, – възкликна Данчо, – чудесно е да си имаш такъв приятел.

– А за носорога знаеш ли? – попита бащата.

– И той ли е имал приятел, който да го предупреждава?

– По-скоро приятели, – засмя се бащата.

– Моля те, татко, разкажи ми, – Данчо го погледна с очакване.

– Носорогът може да тича с голяма скорост, въпреки че има лошо зрение, е много безстрашен особено, когато го атакуват.

– Кажи ми кой му помага, – нетърпеливо подскочи Данчо.

– Добре, слушай тогава. Кожата на носорога е заразена с кърлежи, които са деликатес за малките птички. Те кацат на гърба му и кълват опасните буболечки, но тъй като имат остро зрение, предупреждават носорога при опасност. Така че ако искаш непременно да победиш, трябва да обединиш усилията си с някой друг.

– А не можем ли сами? – попита Данчо.

Бащата потупа сина си по рамото и отговори:

– Така сме създадени, да работим в екип.

Кирил се гневеше постоянно. Ядосваше се на съпругата си, че не му сервира веднага, а той бе много гладен.

Възмути се от дъщеря си, която посред нощ му се обади по телефона и поиска:

– Ела да ме вземеш от партито, защото няма с какво да се прибера в къщи.

А за сина му да не говорим.

Кирил му каза:

– Оплеви градината.

Отговорът бе:

– После, сега имам работа.

Кирил често избухваше по един или друг повод. В него гневът извираше от егоизма му.

Това си бе сто процентов егоцентричен гняв.

Егоцентричен?

Това е гняв, когато искаш другите да отговорят на твоите изисквания веднага. С други думи казано избухваме, когато не получим, това което сме поискали на момента.

Всички малко или много се борим с такъв изблици на силни емоции, но не все гняв е грях. Егоцентричният е.

За това е необходимо, когато се гневим, да изследваме мотивите, които ни карат да постъпваме по този начин.

Не забравяйте, гневът е вятър, който угасва ума.

Явор тропаше гневно с крак, докато се връщаше в къщи. Той бе едва осем годишен, но бурно изразяваше емоциите си.

Днес трябваше да играе първия си футболен мач, но заваля силно и цялото игрище бе наводнено.

– Нали Бог контролира всичко, – роптаеше Явор, – защо допусна да вали точно днес?

Баща му съвсем не се изненада от гнева му. Та нали синът му задава въпроса, който задаваме, когато нещата не вървят така, както сме се надявали:

– Ако Бог може да направи нещо, защо е позволил това да се случи?

– Бог можеше да преобрази ситуацията за миг, защо не го направи? …..

Бащата на Явор реши да насърчи сина си в този критичен момент и му каза:

– Бог винаги работи за Своя народ, дори когато не виждаме или не разбираме какво прави. Той постига нещо много по-голямо в нашите объркващи обстоятелства.

Явор вдигна рамене. Той съвсем не бе съгласен с това.

А баща му продължи:

– И когато най-накрая го видим, ще имаме още повече причина да Го хвалим.

Нека Бог ни помогне да се доверим на делото Му в живота си, дори когато не виждаме какво прави Той и потърсим множество причини, поради които да Го хвалим.

Пламен имаше проблеми в училище. Учителите му бяха лепнали етикета „инвалид“.

По тази причина съучениците му често се заяждаха с него, но един ден родителите му заявиха твърдо:

– Пламен мисли малко по-различно.

– Да, но той не мисли, – дойде бързият отговор на присмехулниците.

Бащата на Пламен въздъхна и каза:

– Не подхранваме идентичността на сина си в Христос.

– Защото бяхме твърде заети да приемаме етикетите, които светът му поставяше, – добави майката на Пламен.

И двамата родители решиха да говорят какво казва Писанието за сина им:

– Той има ум Христов.

– Пламен е глава, а не опашка.

– Синът ни е страшно и чудно създаден.

Когато Пламен започна да вярва и да провъзгласява Божите обещания за живота си, той започна да успява в училище.

Напредваше бързо и попадна в списъка на най-добрите ученици.

Започна бизнес и бе избран за най-добрият предприемач в бранша.

Един ден бащата на Пламен отбеляза:

– Избрахме да говорим за живот, а не за смърт и резултатите бяха очевидни.

Нашите думи имат потенциал. Те създават атмосфера, в която хората могат да процъфтяват.

Нека затворим устата си за словата, които намаляват и събарят, и ги отворим, за да освободим тези за живот.

Думите ни могат да накарат другите да се отдръпнат и да живеят жалките си животи или да очертаят свят, достатъчно голям, за да бъдат герои в него.