Пламен вилнееше. Преживяното не му даваше мира. Той свиваше ръцете си в юмруци и замахваше във въздуха.
Стефан го гледаше със съчувствие. Попита го:

– Ако се опитваш да си върнеш на някого, мислиш ли че ще успееш да напреднеш?

– Когато са постъпили несправедливо с теб ….. , – Пламен не можа да довърши.

– В този случай слабата памет е най-добрият отговор. Това, от което се нуждаеш е едно добро забравяне.

– Как да забравя? – Пламен размаха юмруци във въздуха.

– Забелязал ли си някога как един бижутер показва най-добрите си диаманти? – попита Стефан.

Пламен вдигна рамене и получи следният отговор:

– Поставя ги върху фон от черно кадифе. Контрастът на бижутата върху тъмния фон прави техния блясък да изпъкне.

– Какво?! – недоумяваше Пламен.

– Болката, която чувстваш днес е болка, която може да се излекува. Има хора, които са преминали през тази болка, по-опитни и могат да помогнат на някого, който преминава през същата криза. Това, което е важно да запомниш е, че независимо от източника на болката, Бог може да те изцели.

– Щом може нека го направи, – Пламен вдигна ръце. – Аз няма да Му преча.

Стефан се усмихна и добави:

– Казват, че семейството ни носи най-големите радости в живота, но и най-дълбоките житейски скърби. Колко е трудно е за едно семейство да се сработи?!

– Е, да, – съгласи се Пламен. – Членовете на семейството знаят как да ни раздразнят. Те могат да ни лазят по нервите……

– Но аз съм разбрал едно, след всяко предизвикателство се появява възможност. И семейството ни предоставя най-голямата възможност да се научим как да обичаме все едно никога не сме били наранявани.

Мартин се бе замислил сериозно:

– Кое е най-важното нещо за мен? – запита се той. – Вероятно това е мястото, където искам да прекарам най-много от времето си.

Той се разходи из стаята и продължи:

– Много хора си задават въпроса: „Какво мога да направя днес, така че да има вечна стойност?“

Внезапно Мартин осъзна, че доста се е отдалечил от ролята си на баща. Той имаше четиригодишна дъщеря, но не ѝ обръщаше много внимание, с нея се занимаваше повече жена му.

Мартин тръсна глава и си зададе следния въпрос:

– Какво искам да каже дъщеря ми на моето погребение?

Той седна и написа следното:

„Моят татко ме обичаше безусловно. Той ме научи да обичам Бог и останалите хора. Баща ми беше моят герой“.

Мартин направи значителни промени в графиците на живота си. Той не позволяваше на неотложните нужди да изместят значимото – общението със семейството.

Един ден Мартин получи писмо от двадесет и една годишната си дъщеря:

„Татко , ти силно повлия в живота ми. Знам, че мога винаги да разчитам на теб. Ти ми показа какво означава наистина да си смирен и да позволиш на Бог да заеме челното място в живота ми. Ти си моя герой“.

Мартин бе потресен. Дъщеря му съвсем не знаеше за неговото желание, записано преди толкова много години, но го бе изпълнила, защото той бе променил приоритетите си.

Гошо седеше в празната си къща с насочен пистолет към слепоочието си.

Той плачеше и викаше към Господа:

– Не искам да живея.

А същевременно се страхуваше да умре.

Имаше петнадесетгодишен брак. Множество пъти бе изневерявал на жена си и се бе пристрастил към порнографията.

Един ден всичко това излезе наяве.

Изгуби всички и всичко.

Трудно му бе да преживее следващия ден.

Бе готов да натисне спусъка, когато чу нежен глас:

– Тъй като изгуби всичко, Аз не Съм ли ти достатъчен?

– Нима си бил досега? Виж докъде я докарах….

– Ти изгуби репутацията и семейството си, достатъчен ли Съм?

Гошо дойде на себе си и тихо промълви:

– Да, Боже! Ти си ми достатъчен.

– Тогава нека продължим заедно.

Бог помогна на Гошо да промени живота си.

Семейството му бе възстановено.

Сега заедно със жена си Гошо помага на други двойки попаднали в подобна ситуация.

Сезоните пожари са нещо кошмарно, но неотдавнашният такъв бе изключителен по мащаба на разрушенията, които бе причинил.

– От къде пак дойде това чудо? – мълвяха малкото оцелели от пожара.

Дошлите да помагат, с каквото могат, констатираха:

– Сушата и високите температури са допринесли за разпространението на огнената стихия.

Много хора бяга загинали, броя на изчезналите не бе малко.

Хиляди къщи бяха разрушени.

Групата от помощници започна да се изкачва нагоре към върха на близката височина, за да огледат по-добре пораженията.

Когато минаха през един от жилищните райони, видяха семействата останали без дом как се гушеха в брезентови палатки.

Пътят бе изпълнен с дупки. На някои места доста криволичеше.

Когато се изкачиха горе това, което видяха, буквално ги шокира.

– Пълно унищожение, – възкликна един от мъжете.

– Вижте, – ръката на Диляна сочеше самотно червено цвете, единственият признак на живот на фона на саждите и руините. – Каква красота сред пепелта.

– Наистина, колкото и тъжно да е това, което виждаме, – каза окуражаващо най-младият сред тях, – Господ е жив и могъщ.

– Дори в трудни ситуации, Той гледа да ни зарадва, – добави друг.

Валери бе навел глава и тихо говореше сякаш на себе си, въпреки че до него седеше Марин:

– Много хора играят роли, които не са техни, – въздъхна той. – Стараят се, упорстват, но ползата е малка.

– Ролята ти се налага от детството, – включи се и Валери.

– Ами ако човек избере грешната роля? – поклати глава Валери. – Може да бъде смел пътешественик, учен – пионер, да допринесе нещо за децата, да прояви творчество или просто да създаде семейство …..

– Ако човек е отговорен, – наблегна на думите си Марин, – изпълнява ролята си, както трябва.

– Има много, които се стараят. Опитват се да бъдат майстори, но все нещо не им достига, – махна с ръка Валери.

– Представи си, минават 40-50 години и ти осъзнаваш каква трябва да бъде ролята ти, – усмихна се сякаш на себе си Марин. – И как става това? Просто филмът на живота се е променил. Обстоятелствата са се изменили, а това те подтиква към размисъл.

– Какво правиш? – попита Валери и си отговори сам. – Променяш, отново избираш.

– А може ли това да стане? – усъмни се Марин.

– Филмът още не е свършил, – плесна с ръка по коляното си Валери. – Тогава започваш, различен от досегашния сценарий, в който си играл.

– Какво е нашето призвание? – повдигна вежди въпросително Марин.

– Може би трябва да питаме по-знаещите или тези с по-силни усещания, – предположи Валери.

– По-добре е да попитаме за това Създателя си, – предложи Марин. – Само Той може да ни даде друг, но много по-добър живот.

– Когато намерим истинските си роли в този живот, – добави Валери, – другите ще го забележат. За да покажеш талантите си трябва да намериш своето място във филма на живота.

И двамата се умълчаха.

Може всеки от тях да преценяваше своята роля в този живот.