За всекиго по нещо

Дора и Лозан бяха младо семейство. Преди две години им се бе родила дъщеря. Нарекоха я Мила. Двамата бяха много трудолюбиви и се грижеха всеотдайно за детето си.

Един ден една възрастна жена от квартала, ги покани в дома си да живеят при нея, като осигури работа на Дора.

Младата жена трябваше да се грижи за домакинството в големия и просторен дом, където Сара живееше сама. Годините ѝ не бяха малко. Бе погребала мъжа си и децата си, а сега самотата я гнетеше.

Лозан бе много зает в работата си. Много сили изразходваше в нея.

Поканата на Сара бе приета с радост, защото подслона, който им се осигуряваше бе безплатен. Старата жена и младото семейство си паснаха идеално. Едни други си помагаха и бяха щастливи.

Едно нещо натъжаваше Сара. Тя бе често свидетел на една и съща сцена.

Малката Мила щом видеше баща си, веднага изприпкваше при него, прегръщаше го и го молеше да ѝ почете.

Обикновено това се случваше вечер, когато Лозан се връщаше късно. Той бе капнал и изтощен. Тогава не грубо, а внимателно се обръщаше към дъщеря си:

– Татко е уморен. Ще ти почета някой друг ден.

Момиченцето се сконфузваше и натъжаваше, защото този ден все не идваше.

Една сутрин преди Лозан да излезе на работа, Сара го попита:

– Спомняш ли си кой бе първият подарък на Рождество?

Лозан се замисли. Щеше да каже „злато“, въпреки че не беше много сигурен.

– Не бързай да ми отговаряш, – посъветва го Сара, – просто си помисли.

Той, както винаги тичаше към работата си, младият мъж не се замисли много.

Идваше Рождество. И всички в голямата къща се канеха славно да Го отпразнуват.

Но …. Сара гаснеше. Тежка болест я бе покосила. Тя се държеше и не даваше повод на околните да разберат, какво се случва с нея.

Един късен следобед на възрастната жена и стана лошо и се наложи да викат лекар. Дора много се уплаши. Двамата със съпруга ѝ много се бяха привързали към Сара.

Когато Лозан се прибра и научи тъжната вест, веднага се качи горе при възрастната жена.

Тя едва говореше и не можеше да се движи. Лозан я погали по ръката. Сара с голямо усили успя да му каже:

– Първият подаръ …

И тогава той разбра. Първият подарък на Рождество бе любовта.

Защото Бог толкова обичаше Своите деца, че изпрати Сина Си, за да можем всички един ден да се върнем в бащиния си дом.

След като Лозан излезе от стаята на Сара, веднага отиде в детската, където спеше неговото малко ангелче Мила. Очите му се насълзиха.

– Моето скъпоценно дете. Какъв глупак съм бил, когато замених невероятното му детство, с бумащини и каталози. Мила няма да остане вечно дете, за да ме чака да ѝ обърна внимание. Един ден, когато порасне, аз ще имам ли спомен от детския ѝ смях или тайните, които ми е споделила, ако не съм бил до нея?

Лозан бе убеден, че работи за бъдещето на детето си, но се бе лишил от настоящето му.

– Никога по-рано не съм мислил, какво ме очаква като баща, – тъжно отбеляза Лозан.

Колкото и грижовен да бе, Мила ще порасне и ще я завърти собственият ѝ живот. Но днес тя бе негова и никой не можеше да му я отнеме.

– Колко мъдра е Сара, – каза си Лозан. – Тя познаваше болката на Отца, Който изпрати Сина Си в онази нощ, като знаеше какъв път Го очаква.

Сара бе необикновена жена. Тя знаеше, че стремежа към светския успех е безполезно разменяне на диаманти с ненужни никому камъни.

– Благодаря Ти, Господи, че чрез Сара Ти ми помогна да разбера нещо много важно. Най-добрия подарък за това Рождество е детството на дъщеря ми.

Радко и Ана се харесаха още, когато учеха в гимназията. Пет месеца след като завършиха средното си образование двамата се ожениха.

Всеки от тях имаше очаквания и представи за брака.

Например Радко си казваше:

– Никога няма да стана работохолик. Ще прекарвам повече време със семейството си.

Но само седмица след сключването на брака, той осъзна, че е попаднал в капан.

Носеше разочарованията си от работното място в дома си. Лаптопа си разнасяше напред назад. В къщи на него продължаваше да мисли върху задачите поверени от началника му.

Така ден след ден той осъзна, че губи връзка с жена си и сам разрушава семейството си.

Една вечер падна на колене и започна да вика към Бога:

– Господи помогни ми да намаля темпото. Нека умишлено да пренасочвам мислите си от работата си към съпругата си. Не желая да бъркам работата си с Ана. Мой колега твърдеше нещо много грозно и глупаво. Той се изрази така: „Жена ми винаги е под ръка. Затова се отдавам повече на работата си, за да ѝ се насладя по-късно“. Не искам това да се случва със моето семейство. Аз обичам съпругата си и искам да я направя щастлива.

Ана също имаше проблеми в началото на брака.

За нея Радко бе партньор, който трябваше да поддържа сърцата на двамата, да следват Бога, не за час, седмица или месец, а постоянно.

Самата тя се улавяше, че ухажва Радко и се опитва да задоволи всичките му нужди, но след това се обръщаше в друга посока, като се грижеше повече за себе си.

Това хаотично движение бе болезнено и за двамата.

Накрая осъзнаха, че на първо място трябва да поставят Бог. И когато Му се довериха напълно, двамата осъзнаха, че нуждите им са задоволени и не само това.

Последвайте Господа и ще разберете, колко щедър и любящ е Той. В изпитанията ще бъде до вас, няма да ви остави. А успеете ли, ще се радва заедно с вас.

В този дом живееха добре. Всичко бе изобилно, но все се намираше нещо да развали взаимоотношенията в семейството.

Веднъж им дойде на гости свещеникът от местната църква.

Масата бе сложена. Какво ли нямаше на нея. Храната бе разнообразна и в големи количества.

Всички се наредиха около масата и погледнаха свещеника, очаквайки той да се помоли преди да започнат да се хранят, но той каза:

– Редно е главата на семейството да се моли на масата.

Настъпи тишина, защото в семейството отдавна никой не се бе молил.

Бащата прочисти гърлото си и обясни смутено:

– Вижте, ние не се молим, защото в молитвата преди хранене винаги се повтаря едно и също. Това вечно повторение всеки ден, всяка година, изобщо не помага, за това престанахме да се молим.

Свещеникът го изгледа смаян.

Тогава се обади най-малкото от децата:

– Татко, трябва ли да идвам тогава всяка сутрин при теб и да ти казвам „Добро утро“?

Бащата се изчерви. След това наведи глава и започна да благодари на Бога за изобилието, което имаше на трапезата си.

Без молитва, всеки от нас духовно умира. Тя очиства душата ни от греховните навици и страсти.

Молитвата е израз на желанието да се променим към добро. Тя разкрива твърдото ни намерение да се откажем от греха и да живеем според Божията правда.

Владо бе много щастлив. Баща му натовари в колата цялото семейство и потеглиха.

Братята и сестрите му весело шумяха отзад, те предвкусваха неочаквани приключения и посещение на места, където не бях ходили.

Майка им ги смъмряше от време на време:

– По-спокойно, деца. С вашите лудории ще попаднем в канавката.

Те временно се укротяваха. Никой не искаше да пострада и то от катастрофа. Но след това отново започваха със закачките и боричканията си.

Тресящата се кола от смехове, писъци и закани изведнъж спря.

– А сме толкова близо до бензиностанцията, – разочаровано бащата удари волана с ръка.

– Вземи някаква кутия и иди за бензин, – посъветва го съпругата му.

Всички започнаха да ровят и търсят подходящ съд за горивото. Настана голяма суматоха. Стърчаха ръце и крака отвсякъде.

– Ето, намерих, – извика Владо и вдигна нагоре едно бебешко гърне.

Бащата въздъхна, но го взе и потегли към бензиностанцията. Навярно там са се посмели на странния съд, но нали все пак бяха му налели бензин.

Когато се върна бащата внимателно взе да излива скъпоценната течност в резервоара. Беше почти свършил, когато усети, че някой любопитно го наблюдава.

Наблизо бе спряла кола. От нея бе подал глава равин. Той гледаше с интерес работата на бащата.

– Никога не съм споделял вярата ви в Христос, – каза равинът, – но съм изненадан от такава увереност и упование.

Горкият, той не знаеше че в детското гърне наистина имаше бензин.