Архив за етикет: семейство

Неосъзнатият глад

Топлото януарско време изненада всички.

Пчеларят Тотьо се шегуваше:пчели

– Пчелите са излезли много рано. Ще ядем мед от кокичета.

– Дали не са били гладни, та толкова рано са се раздвижили, – подкачи го Дончо, който нищо не разбираше от пчеларство.

– Не гладът, а времето ги подмами, – реагира веднага Тотьо.

Бай Стефан се почеса по главата и рече:

– Има един друг глад, които засяга всички, независимо дали живеят в Президентският дом или в приют, дали са секс символи, нови звезди или майки, които си стоят у дома.

– Какъв е този глад? – попита заинтересовано Ганчо.

– Където и да сме, колкото и много да имаме, – усмихна се Стефан, – ние жадуваме за нещо по-богато, по-дълбоко, по-красиво, по-вкусно, по-бързо – нещо, което засища.

– Е, казвай де! За какво говориш? Все със твоите загадки, – нетърпеливо размаха ръка Ганчо.

Бай Стефан бе мъдър човек. Той не бързаше да отговори, защото искаше да накара хората да се позамислят. Виждайки любопитните погледи отправени към него, започна да обяснява:

– Някои признават този глад и се стремят да го задоволят по социално приемливи начини: образование, кариера, семейство, приятели или обществена служба. Други се отчайват и ядосват. Те се опитват да задоволят глада си с безразборни връзки, злоупотреба с наркотици и алкохол и дори с, насилие.

Всички мълчаха в очакване. Никой не се досещаше, какъв ще да е този глад?!

Бай Стефан ги огледа и каза тържествено:

– Това е гладът на душата. Ние всички имаме една и съща нужда – Бог.

– А как да го намерим? – с насмешка попита Радой.

– Най- лесния начин е като Му се отдадеш, – отговори Стефан. – Опитай!

– Не е много лесно, – измърмори Манчо.

– Така само изглежда, – усмихна се Стефан. – В противен случай ще останете в робството на греха и ще се подавате лесно на изкушенията.

Повечето повдигнаха рамене, а останалите махнаха с ръка.

– Бай Стефан само това си знае, – Засмя се Евгени. – За него няма друго освен Бог.

Дали защото осъдиха стареца и не се съгласи със него, не знам, но тъмен облак засенчи слънцето, което до преди малко грееше приветливо.

Той все пак ме обича

Елена лежеше на дивана. Тъмнината пристъпваше от прозореца и изпълваше стаята. Тук там малки светлини осветяваха пространството наоколо, но в дома на Елена бе тъмно.

Отчаянието бе препречило пътя на тази млада жена и тя се чувстваше угнетена.

– Какъв живот водех досега? – запита се тя.

Бе израснала в семейство, където се говореше често за Исус, неговата жертва и изкупителното Му дело. Четеше се Библията и родителите ѝ се стараеха да следват Спасителят.

Но тя не ги последва, а се отдаде на насладите в света. Прояви непокорство по време на юношеството си и оттогава всичко тръгна назад.

– Той ме обичаше, когато аз не обичах, – тихо прошепна Елена. – Дори, когато Му обърнах гръб, Той пак ме е обичал.

Тя седна и продължи:

– Колко чудно е това….., когато се върнах при Него засрамена, Той не ми даде да се почувствам недостойна. Посрещна ме като добре дошла отново в семейството.

Картини от предишния ѝ живот преминаваха една след друга в ума ѝ.

– Завиждах, ядосвах се за какво ли не, бях нетърпелива и най-вече неблагодарна, – сълзи се стичаха по лицето ѝ, – а Той е продължавал да ме обича.

Елена изливаше болката си.

– Не съм добра, но бих се постарала, защото никой друг не ме е обичал така. Нужно е да общувам повече с Него, не за да бъда обичана, а защото аз Го обикнах.

Сълзите ѝ се стопиха и усмивка засия на лицето ѝ.

– Колко е хубаво, че Той ме обича въпреки моето минало, – радост започна да напира вътре в нея. – Обичаме при всичките ми недостатъци, защото ме вижда друга, съвсем променена. Дори в бъдеще да се проваля, Той пак ще ме обича.

Елена падна на колене, вдигна ръце високо нагоре, а гласът ѝ прозвуча радостно и възторжено:

– Благодаря Ти, че ме обичаш просто така. Помогни ми да стана такава, каквато ме виждаш …… Благодаря Ти…..

Трайната надежда

Стефан бе едва четиригодишен, но загуби подвижността си. Това бе много болезнено за малчугана.

– Нима никога повече няма да тичам? – питаше Стефан със стаен страх.

Лекарят бе категоричен:

– Мускулна дистрофия на Дюшен.

Родителите се заинтересуваха веднага:

– Какво следва по-нататък?

– Това е прогресивно заболяване, което дегенерира мускулите.

Всички бяха в шок.

Родителите се посъвзеха и започнаха да обсъждат със лекаря нуждата от инвалидна количка.

Стефан запротестира:

– Няма да използвам такова нещо.

Приятели заедно със семейството се молеха за малкото момче и събираха средства за професионално обучено служебно куче, което да му помага да стои извън инвалидната количка възможно най-дълго.

Стефан прие без ропот лечението си. Той често пееше и прославяше Бога независимо от трудните дни, през които преминаваше.

В един много тежък ден, Стефан прегърна майка си и каза:

– Радвам се, че в рая няма Дюшен.

Това малко момче имаше трайна надежда, която го укрепяваше в неизбежно трудните дни.

Когато чакането ни се стори „твърде трудно“ или „твърде дълго“, можем да изпитаме мир, защото Божието обещание ще бъде изпълнено.

Когато отново ти се иска да пиеш

Владо прекаляваше с алкохола и той осъзнаваше това, но не правеше нищо по въпроса.

Един ден забрави детето си на автогарата. Последваха скандали в семейството. Жена му крещеше като полудяла:

– Край! Развод …

И двамата се разделиха. Жена му отведе сина му и той остана сам.

Животът на Владо тръгна надолу. Той продължаваше да пие и не знаеше къде е. Така загуби работата си. Изхвърлиха го на улицата.

Един ден минаваше край църквата и реши да влезе.

Там го срещна свещеника, на които той разказа следното:

– Не мога да се откажа от пиенето. Уж малко пия и всеки път си казвам, че ще е само една чаша, но после се увличам и нищо не помня. Жена ми ме напусна. Загубих работата си. В безизходица съм. Какво да правя?

Свещеникът погледна отчаяният мъж и каза:

– Няма да ти давам специални молитви и правила, защото много скоро ще ги забравиш, но ще те помоля, когато поискаш да пиеш да се запиташ: „Защо го правя?“ И се моли на Бог. Ако прекараш деня трезвен, благодари на Господа за това.

Владо сви рамене. Той бе опитвал какво ли не до сега и не му бе помогнало, затова реши да опита и това.

На другия ден приятели го повикаха да се подкрепят с някоя и друга бутилка.

Вместо да се съгласи по навик, Владо се запита:

– Защо трябва да отивам с тях? – и започна да се моли.

Изведнъж като на кинолента минаха всичките последствия, които бе преживял след всяко напиване. Душата му буквално се преобърна и той отказа на приятелите си.

Вечерта благодари на Бога:

– Славя те, Господи, защото днес останах трезвен.

Изведнъж изпита голяма радост в сърцето си, а очите му се напълниха със сълзи.

След това, когато го викаха да пийнат, той прилагаше същата процедура.

Минаха години и Владо спря да пие.

Събра се със жена си и детето си. Започна свой бизнес. Построи си къща. Сега ходи редовно на църква и помага в на свещеника с каквото може.

А всяка вечер благодари на Бога, за новия живот, който Той му е дал.

Начин за почистване

Биляна до скоро не бе изпитвала такова отчаяние в ежедневието си. Изглеждаше така, сякаш простите задачи, които някога бяха за нея даденост, внезапно се превърнаха в недостижими височини за преодоляване.

Всяка работа, която извършваше в къщи много бързо се разрушаваше от хората, които тя най-много обичаше.

– Това е то домакинска работа. Събирам едни и същи предмети ден след ден, – скърцаше със зъби Биляна. – Всяко извършено действие е почти безполезен акт. Понякога се чудя дали малките хора, които съм родила, тайно кроят заговор, за да ме подлудяват.

Днес Биляна забеляза няколко пръски засъхнало мляко. Докато прекарваше мокрия парцал върху упоритото петно в главата ѝ изникна картина.

Малко дете, което току що бе проходило, обърна чашата си пълна с мляко.

Изведнъж Биляна се усмихна и тихо промълви:

– Благодаря ти, Господи.

Прокара още веднъж мокрия парцал по засъхналото петно и отново се засмя:

– Благодаря ти за това бебе.

Докато се бореше със всяко парченце засъхнала мръсотия Биляна се молеше:

– Благодаря ти за моите деца.

Тя гледаше как мръсният под се превръщаше в гладък, лъскав и чист, след всяко преминаване на парцала и си казваше:

– Благодаря ти за моето семейство. Благодаря ти за моя дом …..

Колкото повече благодареше, толкова на сърцето ѝ ставаше по-леко. Настроението ѝ се подобри.

– Боже, наслаждавам се на възможността да изтъркам засъхнали парчета храна, – Биляна вече танцуваше с парцала из стаята. – Ако мога да се усмихна на това, тогава мога да направя всичко.

Е, може би това е начинът за почистване!