На едно място построили църква. Една от характерните ѝ черти били цветните витражи на прозорците. Темата за картината на витражите била взета от химна „Около престола на Бога в небето, има хиляди деца.“
Поканили художник и той започнал работа. Когато завършил работата си, легнал и заспал. Сторило му се, че чува шум в работилницата. Там видял непознат с четка и бои в ръка, работещ над картината.
– Стой, – извикал художникът, – ще ми развалиш картината.
– Струва ми се, че вече си я развалил, –  отговорил непознатия.
– Как така? – попитал изумен художникът.
– Имаш толкова много бои, а си използвал само бялата, когато си рисувал децата. Кой ти каза, че на небето има само бели деца?
– Никой, – отговорил художника.
– Така си и мислех, – казал непознатия, – погледни! Ще направя няколко лица жълти, други кафяви, трети черни, а четвърти червени. Те всичките са там, защото откликнаха на моя зов.
– На твоя зов, – изненадал се художникът. – Но кой си ти?
Непознатият се усмихнал:
– Преди много време казах: „Оставете дечицата да дойдат при Мене, и не ги възпирайте, защото на такива е  небесното царството“. Аз и сега го казвам.
Тогава художникът разбрал, че пред него е Господ, но Той изведнъж станал невидим. Картината, на която били черните, жълтите, червените, кафявите и белите деца изглеждала още по-прекрасна.
На сутринта, след като се събудил, художникът отишъл в работилницата и започнал да рисува деца с различен цвят на кожата такива, каквито са по целия свят.
Членовете на комисията харесали много картината, а един от тях казал:
– Да! Това наистина е Божието семейство на небето.
Църквата е Божието семейство и в нея има място за всички народи по света. В нея няма бариери. Такива са създали само човеците, но Бог ги е разрушил.

Да наблюдаваш, а не да зяпаш и да трупаш наблюдения в главата си.
Слушаш не с любопитството, за да научиш просто какво е останало, а със стремежа да надникнеш в тъмния свят на причините и реакции, включително и в света на човека, който разказва, тъй че да улавяш не само изказаното, а и премълчаното. Да слушаш, да отбираш и да трупаш ….
Да мислиш върху видяното и чутото, да строиш образи-хипотези, да ги видоизменяш, да ги рушиш, ако трябва и на тяхно място да издигаш нови. Да създаваш върволици и тълпи от образи и да ги трупаш в главата си.
Хвърляй там всичко това. Може някой ден да ти потрябва. Хвърляй го там и го трупай, макар никога да не ти потрябва.
Разбира се, творчеството не е трупане, а използуване на натрупаното. Но нима характерът, съдържанието и обхватът на творението не се определят предварително и до голяма степен именно от характера и обема на тая събрана купчина от впечатления.

Колкото повече навлизах в дебрите й, толкова по-всеотдайно ми показваше хубостта си. Един безкраен свят от гъсто сплетени тантели, оцветени с всякакви отенъци на жълто, зелено, бакърено и калночервено.
Нейната хубост беше малко тъжна и уморена, но все още разкошна поради златото, с което младата есен я беше накичила. Безброй неподвижни жълти пламъчета, едни по-ярки, други по-тъмни, правеха въздуха наоколо да изглежда златист, оранжев, червен.
Безмълвието се нарушаваше само от едва чутия шепот на някое отронено листо .
По едно време забелязах, че златото  се е стопило и  една особена здрачевина е заляла гората. Да не се е свечерило, не ми се вярваше,
Междувременно вятърът се усили и гората ревна, сякаш хали я биеха с камшици, по-дебели от буките, а други надуваха бузи, за да изтръгнат от корен вековните й дървеса.
В това яростното блъскане на върхарите и скърцането на клоните,  което наподобяваше свличане на скали и прииждане на хиляди пороищами  ми се искаше да викам колкото ми глас държи:
— По-силно, по-гръмко! Удряйте тъпани, земята да се затрепери и небесата да се продънат! Още по-силно!
После бурята поутихна, ветрищата се укротиха, от небето закапаха първите едри и редки капки дъжд. Отначало пооредялата шума на дърветата ги задържаше, чуваше се само лекото ѝ тропане. Изведнъж захладня.
Стихията тържествено отвори пътя на есенните дъждове.

Ще поживее човек и ще умре. И право казват: „Само трева ще поникне.“
„Но какво от туй, че ще поникне трева? — мислеше си той. — Все пак трябва да се живее, трябва да бъда щастлив.  А как трябва да живея, за да бъда щастлив, и защо не бях щастлив по-рано?“
И започна да си припомня своя минал живот и се погнуси от себе си. Той сам се видя като придирчив егоист, който нямаше нужда от нищо. И продължаваше да гледа зеленината около себе си, залязващото слънце, ясното небе и се чувствуваше все тъй щастлив, както и преди малко.
„Защо съм щастлив и за какво живеех по-рано? — помисли той. — Колко бях придирчив, какво ли не измислях, но не постигнах нищо освен срам и мъка! А ето че нищо не ми трябва, за да бъда щастлив!“
И изведнъж пред него като че се откри нов свят.
„Щастието,  —  каза си той, — щастието се състои в това да живееш за другите. Това е ясно. В човека е вложена нуждата от щастие. Като я задоволяваш егоистично, тоест като постигаш за себе си богатства, слава, удобства за живот, любов, може да се случи така, че обстоятелствата да направят невъзможно задоволяването на тия желания. Кои желания могат всякога да бъдат задоволени, независимо от външните условия? Любовта, самоотрицанието!“
Той толкова се зарадва и развълнува, като откри тази нова истина, че скочи и започна нетърпеливо да търси за кого по-скоро да се пожертвува, на кого да направи добро, кого да обича.
„Нали аз нямам нужда от нищо — мислеше той, — защо да не живея за другите? И заслужава ли да живееш за себе си,  когато всеки миг можеш да умреш, и то да умреш, без да си направил нещо добро“.
Стана му страшно като никога. Той започна да се моли на Бога и се страхуваше само от едно,  че ще умре, без да е направил нещо добро, хубаво, а пък толкова му се искаше да живее, да живее, за да извърши някакъв подвиг на саможертва.
Накрая стигнах до една проста истина. За да бъде човек щастлив, необходимо е само едно — да обича, и то да обича самоотвержено, да обича всички и всичко.

В този затихващ, клюмнал свят Петров разговаряше сам със себе си. Той обичаше да си приказва сам на открито. Но ако някой го чуеше, той щеше да се засрами като любовник, заварен в тъмнината с любимата си. Само думите превръщат течащото чувство в мисъл, защото размишляващият човек разговаря. Разговорът със себе си е изкуство, а разговорът с другите забава.
— Затова човек отива при другите, за забава, както водата по склона — направи заключение Петров.
Той направи с главата си полукръг и огледа половината от видимия свят. И отново заговори, изразявайки мислите си на глас.
— Природата все пак е свързана с действие. Тези възпети хълмчета и поточета не са само полска поезия. С тях може да се поят почвата, кравите и хората. Те могат да станат доходни и така ще е по-добре. От земята и водата се хранят хората, а аз трябва да живея с тях.
После Петров започна да се уморява. Вървеше и усещаше някаква скуката вътре в себе си. Скуката следваща умората изсушаваше вътрешностите му. Триенето на тялото ставаше все по-трудно, липсваше влагата на мислената фантазия.