На летището нямаше много хора. Пред рецепцията за регистрация Михаил Григоров, за да му е по-удобно извади лаптопа и таблета, постави ги до себе си и се обърна към гишето. Когато се обърна ….. нямаше ги.

„Сега какво ще правя? – започна да се притеснява Михаил. – Жена ми и дъщеря ми сигурно се притесняват, че толкова много се забавих“.

Сякаш чули мислите му те се появиха на изхода. Жена му погледна разтревоженото му лице и разбра, че нещо не е наред.

Хвана дъщеря си и смело се приближи към Михаил:

– Какво става? Защо толкова се забави?

– Таблета и лаптопа ми изчезнаха…., – отчаяно каза Григоров.

– Какво чакаш обади се на охраната, – извика нервно жена му.

Михаил неохотно се отправи към полицаите, които ги гледаха подозрително.

– Какво се е случило? – попита единият от охраната, когато Григоров ги наближи.

– Обърнах се за малко…. лаптопа и таблета ми изчезнаха….., – смотолеви объркано Михаил.

– Да погледнем камерите, – предложи бързо другият полицай.

Григоров с възродена надежда ги последва.

Много бързо униформените мъже намериха нужната камера. Още няколко секунди и на екрана се видя ясно лицето на крадеца.

И от тук започна всичко:

– До всички постове, – започна бързо да говори един от полицаите. – Търсим мургав мъж, с тъмен каскет, бяла фланелка и дънки.

– Влезе в зона 18! – обади се един от постовете.

– Видях го, – отзова се друг, – премина през изход номер 3.

– Паркинг номер 2!

– Хванахме го.

Михаил се усмихна и въздъхна дълбоко. Погледна часовника си. Бяха минали само три минути, от както се бе обадил на полицаите.

– Много ви благодаря! – очите на Михаил се напълниха със сълзи. – Толкова бързо стана всичко, че дори не разбрах какво точно се случи. Много съм ви благодарен. Вие дори не знаете каква ценна информация спасихте…..а самият мен ме отървахте от неприятности ….

– Не се вълнувайте толкова, нали всичко свърши благополучно. Отивайте, в самолета вече ви чакат.

Григоров заедно със семейството си успя да отлети навреме.

През лятото на 1940 г., по време на „Битката за Британия“, германците се опитали да спечелят контрол във въздуха и цял месец в небето над Ла Манша се водели жестоки сражения.

Британците претърпели жестоки поражения и се загрижили за жизнеността на самолетите си.

Те се съветвали с върналите се от полет пилоти, гледали, къде най-често имало пробойни от куршуми и там добавяли броня, но това не помогнало за намаляване на загубите.

Тогава се явил един специалист, който казал:

– Ако сто самолета се завръщат с пробити крила, следва, че дупките в крилата не са толкова опасни. Но ако между тях няма нито един, на когото е пробит резервоара за горивото, следва че самолет с дупка в резервоара няма да се върне.

И когато започнали да добавят броня на места, където нямало дупки, загубите рязко намалели.

Джеси летеше за Сан Франциско. Тя се наслаждаваше на полета и не можеше да се нарадва на това, че салона на самолета е почти празен.

Това блаженство на Джеси бе краткотрайно.

Изведнъж на облегалката на стола до нея „изпълзя“ чужд крак. Зрелището приличаше на влечуго, което се излюпва от яйце.

След единият крак се появи „другарчето“ му на другата облегалка.

Джесика не знаеше, да се смее или да се възмущава.

Тя видя как един от тайнствените крака се изпъна и отвори найлоновата завеса на илюминатора.

В този момент Джесика извика стюардесата, но чуждите крака благоразумно се отдръпнаха.

С това инцидента приключи.

Добротата винаги почва с очите – начинът, по който гледаме света и до колко виждаме нуждите на другите хора.

Добрият самарянин видя състоянието на мъжа и сърцето му се изпълни със съжаление. Обърнете внимание, казва се, че той видя. Това е отправната точка.

Ако искаш да станеш добър, трябва да промениш начина, по който гледаш на света. Трябва да станеш по-чувствителен за нуждите на другите около теб.

Бързането е смърт за добротата. Когато се учиш да бъдеш добър човек, нещата се забавят. Ако нещо ви разсейва, ви е нужно време, за да бъдете мил.

Ако ви се налага да обиколите една страна, може да го направите със самолет, но така няма почти нищо да видите от нея. Вземете влак или кола, така ще имате възможност да забележите повече неща. Но ако желаете да откриете, колкото се може повече в едно пътешествие, тогава ходете пеша.

По-бавно се придвижваш, повече неща виждаш.

„Никой да не търси своята лична полза, но всеки ползата на другиго“.

Първата стъпка към доброта е да помолим Бог да ни даде духовен радар да бъде нащрек за хората около нас, които имат емоционални, духовни и физически нужди.

Може би сте се родили с този дар и автоматично усещате нуждите на хората около вас. Това не означава, е сте по-духовен от другите. Вие сте просто жичката, чрез която Бог проявява своята милост.

Човекът, който сади егоизъм, без да обръща внимание на нуждите на други – пренебрегват Бога и реколтата му са плевели.

Не винаги е лесно да се видят нуждите на други хора, особено когато имаме свои грижи и не сме достатъчно чувствителни към околните, но това не бива да ни обезсърчава. Просто трябва да се освободим от всичко, което ни пречи, за да виждаме по-ясно нещата.

Правеха проверка на свръх секретно летище. Това бяха група военни, които често командироваха на такова инспектиране. Между тях нямаше много млади. Почти всички, с малки изключение бяха вълци калени в битки.

След като завършиха проверката членовете на комисията излязоха на пистата да изпушат по една цигара. Стоят, пушат и наблюдават излитането на огромните по размер бомбардировачи.

Изведнъж до един от бойните самолети, който стоеше на пистата, мъжете забелязаха нещо подозрително. То приличаше на авиационна бомба. Беше с не малки размери и тя бързо се насочи към самата комисия.

– Това пък откъде се взе? – промърмори някой от групата.

– Сега, когато свършихме, само беля ни трябваше на главата, – изропта дребен офицер.

За няколко секунди цялата група от хора залегна в канавките, а някои от тях се опитаха да се заровят в земята. Военните знаеха какво да правят в такива моменти, къде да се укрият, за да посрещнат невредими удара.

Само един посивял твърдоглав полковник остана с гордо изправен гръб, даже и цигарата не си хвърли. Това бе Развигоров. Строг и педантичен в работата си. Лесно не се даваше и нямаше страх от нищо, нито от началник, нито от смъртта.

Когато бомбата се търкулна до краката на полковника, останалите започнаха да се измъкват от скривалищата си.

Един млад лейтенант го попита:

– Господин полковник, защо не се скрихте?

Развигоров пооправи обърканата си от порива на вятъра коса, изплю цигарата и каза съвсем спокойно:

– Има ли смисъл да се крия? Та тя не дори атомна.