Стенли работеше на 81- я етаж на Южната кула на Световния търговски център, когато видял самолет, летящ директно към него.

Той бързо се пъхна под бюрото.

– Господи, – отчаяно почна да се моли Стенли, – страх ме е. Не мога да направя нищо. Моля Те поеми контрола.

След ужасяващия удар Стенли бе заклещен зад стени от отломки.

Той се молеше и викаше за помощ.

Брайън, който работеше три етажа по нагоре го чу и му отговори:

– Къде си? Идвам при теб.

Брайън намери Стенли и двамата през развалините и тъмнината се промъкнаха осемдесет етажа надолу по стълбите.

Те бяха от осемнадесетте оцелели от зоната на удара.

Бог не ни е обещавал избавление във всяка трудна ситуация, с която се сблъскваме, но можем да бъдем уверени, че Той чува молитвите ни и ще върви редом с нас през всичко.

Марио и Деси след дълго отсъствие от страната си, се завръщаха от много далече.

След като самолетът кацна, те погледнаха през прозореца и видяха група усмихнати хора, събрани наоколо.

Марио възкликна:

– Виж, Деси, колко много хора са дошли да ни посрещнат.

Радостта му бе кратка.

Тази група не чакаше тях, а някаква известна личност, която бе пътувала с тях в самолета.

Със сълзи на очи и разбити очаквания Марио прошепна на съпругата си:

– Нито един човек не дойде да ни посрещне. Защо? Малко ли направихме в онази изостанала страна.

Деси хвана Марио нежно за ръката и му напомни:

– Скъпи, още не сме се прибрали.

Библията ни казва, че око не е видяло или ухо не е чуло всички прекрасни неща, които Бог е приготвил за Своите деца, но трябва да помним, че още не сме се прибрали.

Някой ден нашите очаквания ще бъдат изключително и изобилно изпълнени.

Марио се усмихна:

– Нашата история все още се пише, така че нека откажем на неосъществените очаквания да ни отнемат радостта ни, защото най-доброто тепърва предстои.

Преди години Михаил последва призива на Господа и реши да се посвети на мисионерска работа, достигайки групи хора, които никога не са чули Евангелието.

Той вярваше:

– Бог ме е призовал в това служение.

Случи се така, че по пътя към една от тези групи, самолета се разби и Михаил не стигна до крайната цел.

Минаха години.

Друг мисионер откри активна група вярващи в същия отдалечен район.

Той се срещна с тях и ги попита:

– Как сте приели Исус Христос за свой Господ и Спасител?

Ловната група от местните жители разказа следната интересна история:

– Ние открихме катастрофирал самолет. Сред останките му намерихме Библия на млад мисионер, която бе написана на нашия език. След като я прочетохме, повярвахме в Христовото Евангелие.

Така тази не достигната общност бе изведена от тъмнината към светлината.

Това бе дълъг петчасов полет, но Марта бе решила да оползотвори това време като изплете пуловер.

Докато движеше куките в преждата, тя забеляза малко бебе, което бе запленено от движението на плетката ѝ.

Тя му се усмихна и реши в себе си:

– Какво любопитно създание. Ще му направя малък подарък.

И вместо да довърши започнатия пуловер, тя изплете в оставащия един час до края на полета, малка шапчица за бебето.

Преди да слезе от самолета Марта подари на майката на детето малката шапчица. Жената я прие с радост. Това изпълни с усмивки околните, когато видяха, какво се случи.

Подаръците изненади се приемат радостно.

Те изразяват добротата на Христос.

Нашите действия на доброта могат да бъдат едни от най-запомнящите се свидетелства, че даването носи радост, която идва от Божие сърце.

Георги Балтов изпусна разочароваща въздишка, докато самолетът бавно се приземяваше.

И този полет мина, без да може да се прояви.

Мечтаеше за момента, когато уплашена стюардеса ще извика:

– Може ли някой да приземи този самолет?

– Е, винаги има и следващ път, – каза си той.

Цял живот си представяше как спасява и помага на хора при авария или нападение.

Мечтата му бе да стане герой. Да се пише и говори за него.

Днес бе на път за банката и се надяваше:

– Може точно днес да се появи маскиран мъж с оръжие в ръка, искащ да ограби банката.

Но и това не се случи.

Георги бе сляп и подмина възрастна жена прегърбила се под тежестта на двете тежки чанти, които носеше.

За него нямаше значение малкото момченце, което бе паднало и ожулело коленете си.

– Какво като плаче, ще му мине, – развеселен Георги премина покрай него. – О, за такива дребни работи, не си заслужава …, – гордо вдигнал глава продължаваше напред. – За да станеш герой, ти трябва нещо голямо.