Родили са се еднояйчни близначки, които изненадали лекарите.

Момичетата са се появили с разлика от 45 секунди, но когато се приближили една до друга, се хванали за ръце.

Такъв случай, когато при многоплодна бременност бебетата споделят един околоплоден балон се случва веднъж на 10 хиляди.

Всички, които са присъствали на раждането им и са видели как децата са се хванали за ръце, са останали безмълвни.

Сега те вече са пораснали.

Ето какво разказва майка на близначките:

– Понякога съпругът ми отива до магазина и взема едно от децата, а другото остава с мен. Когато това се случи, двете много се разстройват и постоянно питат една за друга. Те са много близки, като две бобчета в шушулка.

Нима това не е прекрасно?!

Снимките запечатват важни и щастливи моменти от живота на даден човек, но усмивката на тази фотография е свързана с история, която ще разплаче всеки.

Оля е само на три седмици, откакто се е появила на белия свят. Семейство Никови, извикаха фотограф, за да запечата за спомен това малко момиченце, което нарекоха Оля.

Завиха детето в бабиното одеялце, поставиха до него шлема на баща му, а когато подпъхнаха ръкавицата му под главата на скоро роденото, то се усмихна. А майката на Оля се разплака.

Хари , бащата на детето, обичаше повече от всичко мотоциклетите и всичко свързано с тях. Той участваше в много състезания, за това много тренираше и караше бясно.

Когато разбра, че Катя е бременна, той сядаше отново на мотора си, но внимаваше и не се излагаше на излишни рискове.

Катя го бе помолила:

– Моля те, внимавай и се пази, нашето дете трябва да има баща.

Но съдбата бе жестока към семейство Никови. Хари бе прострелян и убит в резултат на малък конфликт. От него остана само шлема и ръкавиците му.

Виждайки усмивката на Оля, баба ѝ се разплака:
– Баща ѝ обичаше мотоциклета си. Той винаги носеше предпазно облекло, но нямаше късмет да подържи дъщеричката си в ръце. Животът му бе отнет един месец преди тя да се роди.

– Погледни я как се усмихва в съня си, – прошепна комшийката Тереза.

– Казват, че когато детето се усмихва на сън, – изтри с кърпичка сълзите си бабата на детето, – ангели разговарят с него. Навярно някой от тях сега разговаря с нея.

Въпреки тъгата поради отсъствието на младия човек, който не можа да види дъщеря си, усмивката на Оля огряла личицето ѝ, докато спеше между бащините си вещи разведри атмосферата.

Николета бе напълно здрава жена. Но изведнъж започна да се държи някак странно и веднага я отведоха в болницата.

Лекарят, който я прегледа бе категоричен:

– Тя има психическо разтройство.

Николета можеше няколко минути да ридае в истерика, а след това да се разсмее. Движеше се някак странно, с опънати ръце напред. Временно тя бе абсолютно нормален човек, а след секунда получаваше халюцинации и можеше да заяви, че баща ѝ я е отвлякъл.

Николета започна да страни от медицинските сестри, когато се опитваха да я успокоят. Тя имаше истински припадъци. Смяташе, че болничния персонал крои нещо лошо против нея.

– Мозъкът ѝ е в огън, – каза лекуващият я лекар. – Но каква е причината за такова поведение? Това е рядък случай. Та тя съвсем неочаквано започва да се държи съвсем нормално.

Неврологът сериозно се замисли:

– Вероятно невротичното ѝ разтройство има биологична причина. Я да видим дали това е така. Николета я ми нарисувай един часовник.

И тя нарисува такъв, но при него цифрите бяха само от едната страна.

– Явно при нея е поразено само едното полукълбо на мозъка, – каза неврологът. –  Болестта ѝ не е психическа,  а има неврологичен източник.

И това я спаси. Направиха ѝ биопсия.

– Николета има автоимунно заболяване, – въздъхна с облекчение невролога, – Тя има рецепторен енцефалит. Поради развитието на това заболяване, нейните собствени антитела са атакували мозъка ѝ, предизвиквайки в него подуване и повреди.

– Това заболяване е доста коварно, – каза лекуващият я лекар. – С такива симптоми бях готов да я лекувам за психическо разтройство, въпреки, че то има органичен произход. А като си помисля само … заболяването може да предизвика тежки увреждания на мозъка, дори и смърт.

– Е, – каза облекчено неврологът, – това се лекува, само навреме трябва да се открие проблемът.

Лекарите бързо подбраха необходимите медикаменти и Николета напълно оздравя.

Когато Йовка разглеждаше снимките на телефона си, изведнъж трепна. Тя видя фотография, на която лежи на плажа напълно изтощена, разперила ръце и крака  и дала гръб на всичко.

Йовка беше в шок: „Кой ми е направил тази ужасна снимка?“

Тя изпита отвращение към себе си, което нарастваше и ставаше още по-голямо със всяка измината минута. Бе готова да се разплаче.

Йовка вече се канеше да изтрие снимката, когато в стаята влезе синът ѝ.

– Може би ти ще ми кажеш, от къде се взе тази моя снимка? – обърна се тя към сина си и му показа снимката.

Първата реакция на юношата бе усмивка.

– Аз те снимах, когато бяхме край езерото миналата седмица. Просто не можах да устоя….

– Но ти трябваше да ме попиташ, преди да вземеш телефона ми и да ме снимаш, – каза сърдито Йовка.

– Права си, мамо, но погледни колко добре изглеждаш тук. Не е ли така?

Йовка още веднъж погледна снимката и се опита да разбере, какво искаше да каже синът ѝ.

Дойде и дъщеря ѝ, хвърли едно око на снимката и каза искрено:

– Ти си много красива! На мен ми харесва тази снимка.

Йовка въздъхна дълбоко. Но това ѝ беше  нужно на този етап. Тя винаги обръщаше внимание на своите недостатъци. Но постепенно всичко започна да се представя в друга светлина пред нея.

Тя все още виждаше своите пълни бедра, но видя и жена, която се е уморила след разходка с децата си.

Йовка виждаше пълните си ръце, но същевременно с това видя ръцете на майка, която вдига децата си на ръце, за да не наранят краката си о камъните или да ги изгорят на горещия пясък.

Тя виждаше пълна жена, която бе облякла черен затворен бански, за да скрие проблемните си части на тялото, но виждаше и щастлива майка, която не се щадеше за своите деца.

От дълго време тя се бореше с наднорменото си тегло, както много други жени и навярно щеше да продължава и за напред така.

– Изглежда, – въздъхна тъжно Йовка, – няма да бъда стройна и слаба. Вярно е, че често се тегля на кантара, но не позволявам излишните ми килограми да ми пречат да живея.

Тя често отиваше с децата си на разходка. Понякога дори се чувстваше привлекателна. Е, не беше много сигурна в това, но се стараеше да мисли в тази посока.

„Може би е така, защото съм вече стара и много разсъждавам, – помисли си Йовка. – А може би сега се грижа за много по важни неща, отколкото за впечатлението, което правя на другите. Виж как децата ми гледат на моето тяло. Техните очи са изпълнени с любов“.

Така тя престана да мрази тялото си.

– Разбира се, – обясняваше Йовка на една своя приятелка, – ще продължа да се занимавам със спорт и правилно да се храня, за да бъда здрава, но именно сега искам да обичам тялото си такова, каквото е. Бих искала да се видя такава, както ме виждат моите деца.

Шофьорът рязко натисна спирачките по средата на шосето. Котенцето седеше на пътя и не даваше признаци, че желае да тръгне някъде.

Васко слезе от колата и се упъти към малкото.

– Ей, малката, – подвикна и той, – така не се стои на шосето. Някой няма да те види и ще те прегази.

Когато Васко погледна в големите кафяви очи и видя късата опашка, разбра, че това съвсем не е малко котенце.

По-късно на Васко му се обадиха по телефона. Женски глас помоли съвсем учтиво:

– Елате да видите малкото, което донесохте снощи във ветеринарната клиника. Оказа се риж рис.

Когато Васко прескочи до клиниката, го посрещна засмяна млада тъмнокоса жена:

– Аз съм Вероника. Радвам се, че дойдохте. Да знаете само какво се случи, когато решихме да прегледаме малкото коте, което донесохте в кутия за обувки?

– Надявам се да не ви е създало проблеми, – каза примирено Васко.

– Когато дойдох сутринта с колегите, то седеше още в картонената кутия, в която сте го сложили, но явно това съвсем не му харесваше. Трябваше да сложа най-дебелите ръкавици, с които разполагаме, за да го пренеса в нашата клетка.

Васко погледна котето и се опита да си представи, как е негодувало.

– То беше много сърдито, – продължи да разказва Вероника. – Не даваше на никой да го вземе в ръце. Съскаше, ръмжеше и хапеше всяка ръкавица, която се протегнеше към него и то с голяма ярост.

– Съжалявам …- каза Васко, – не исках да ви създам такива неприятности.

– Не се притеснявайте, – засмя се Вероника, – гневът на това малко същество е добър знак. Такива не са приятелски настроени към хората. Но то е такова, каквото трябва да бъде, див риж рис.

– А иначе добре ли е?

– Теглото му е по-ниско от нормалното, навярно се дължи на тения или някакви други паразити и разбира се факта, че е било отделено от майка си.

– Пътя, на който го намерих, минава през местност, където живеят диви животни. Навярно майката и другите малки са останали в гората.

– Сега малкото е на около два месеца и половина. То трябва да навърши шест месеца, за да го пуснем обратно, – обясни Вероника. – Но това зависи и от темпа на растеж. Нужно е  да добие определени размери, за да може да си хваща плячка, нали трябва да оцелее.

Васко често посещаваше ветеринарната клиника и наблюдаваше как малкото“котенце“ растеше.
Малкото рисче, когато заспиваше,  обичаше да гушка една катерица играчка, а когато бе будно, разпаряше яростно картонени кутии.