Сара от известно време се бе заела да учи езика на глухонемите. По цял ден переше ръце, съпроводена от усмивките и болезнените подигравки на близки и приятели.

Тя работеше в малък магазин и мечтаеше за времето, когато ще влезе някой глухоням да пазарува при нея и тя ще го обслужи, все едно в него няма нищо особено, което да го отличава от останалите хора.

Приятелката ѝ Лора казваше:

– Един здрав човек, никога не би разбрал инвалид. Има ли смисъл да се стараеш толкова?

– Обществото не дооценява как се чувстват такива хора, – казваше Сара. – Те имат нужда от разбиране и подкрепа. Бих искала да окажа помощ някой без крайник или лишен от слух, очи, ….

Един ден  мечтата на Сара се сбъдна. В малкото магазинче влезе младеж. Той пристъпи малко неуверено и притеснено към нея. Извади от джоба си смачкан лист и се приготви да обясни на продавачката какво иска.

Но изведнъж Сара вдигна ръце и заговори с него на езика на жестовете. Младежът остана поразен., но и радостен, че се е намерил човек, който го възприема като останалите, без недостатък.

Докато младежът пиеше кафе, Сара му подаде бележка. В нея бе написано:

„Научих езика на жестовете, за да можете да се чувствате тук добре, както всички останали хора, които пазаруват при мен“.

Какъв ли щеше да стане света, ако всички мислеха и постъпваха като Сара.

Хората повечето, от които бяха деца се разотиваха след речта и програмата, която се бе провела на площада.

– Всяка епоха ражда своите будители, – размахваше ръце възрастен побелял мъж, облечен в тъмносив костюм, бяла риза и бомбе на главата. – Те не са избрани случайно. Изникват, когато има нужда от тях.

– За необходимостта съм съгласен, – клатеше глава в съгласие бай Марин. – Когато народа ни бе обезверен и останал без надежда, се появи Паисий, който убеди хората, че има с какво да се гордеят.

– Ами Левски, – каза възрастният мъж, това бе Цачо Влахов, отдавна излезнал в пенсия, бивш началник на пощата. – Посветил се на Отечеството си, завърши на бесилото, с една цел, „чиста и свята република“. Много са българските просветители,  книжовници, революционери, отдали живота си  за  българската  свобода и духовност, но има ли ги днес? Къде са днешните будители?

– Традиционно сме свикнали, – засмя се бай Марин, – да се появят хора, които очакваме да ни изведат от финансовата и духовна криза, в която потъваме. Може би са ни нужни човеци, които да ни измъкнат от материалното заслепение и да ни накарат да осъзнаем, че трябва да бъдем умни и духовно богати, а не притежатели на вещи.

– Днешните будители трябва да бъдат надежда за съхраняването на българския народ, – добави Цачо. – Някой трябва да ни разтърси от апатията, да ни отърве от мислите, че от нас нищо не зависи. Необходимо е да спрем да се борим само за собственото си оцеляване и да започнем да отстояваме националното си самочувствие и отговорност.

– Днешните будители трябва да поддържат пламъка на просветата, културата и духовността, – каза бай Марин.

– Мислиш ли, че такива наистина са ни необходими днес? – попита Цачо.

– И още как?! – възкликна бай Марин, – Времето няма да спре, а българският дух трябва да живее.

Представете си, ние сме заспали в картината галерия на нашия Бог. Небето е Неговото платно, а човека – Неговият шедьовър.

Погледнете, ние сме обградени от произведенията на великия Майстор. Талази вълни.Огнени залези …..

Човешката душа е като едно художествено студио. Ражда се любовта. Дар на благодатта. Около нас стават чудеса във въздушното царство. Те избухват като светлинки и от тяхното докосване се разкрива душата, променят се сърца.

Но ние се прозяваме и нищо не забелязваме. Потънали сме в дълбок сън.

Трудно се носи тежестта на вчерашния ден. Една голяма чанта напълнена с тревоги, реже рамото, на което сме я преметнали. Страхът от смъртта е готов да ни счупи гръбнака, а това ни отнема радостта. Много от нас я губят в неделя, дори в църквата да седят, добре изглеждащи и порядъчни. Стараят се да не заспят като са застанали на пръсти.

Какво губим? Ние не виждаме как Бог отваря небесата, за да послуша песните ни…..

Вдигаме ли взор към небето? Заставаме ли на пръсти, протягайки ръце нагоре?

Бог ни среща със Словото Си . Време е да отворим очи и да не влачим сандъка с проблемите си.

Защо заспиваме на неделната служба? Защото дълго се въртим в кревата премисляйки тревогите и разочарованията си.

Хайде да се избавим от това тежко бреме. Нека се хванем за Словото Му и всички ние отрудени и обременени да се успокоим.

Той вървеше по улицата и тихо плачеше. Крастав, с едно ухо и възпалена лапа. Вдигнал опашка с нещастни очи, а в тях перли от нестихващи сълзи.

Никой не го забелязваше, а ако някой му обърнеше внимание, му изръмжаваше или крещеше нещо срещу него. Случваше се да получи и удар с пръчка. Горкият едва смогваше да я избегне, ако успееше да се мушне някъде.

Тъжно си мислеше:
– Аз съм толкова грозен. Кой ще се смили над мен и ще ме вземе да живея при него.

Така вървеше по края на пътя, когато пред себе си видя крака. Две огромни крайника обути в големи ботуши. Уплашен затвори очи, очаквайки края си.

Човекът се наведе към него и му каза нежно:

– Какъв красавец само! А ухото къде е?! Ще дойдеш с мен приятел, бих се радвал на твоето присъствие. Дворец и прекалени удобства не ти обещавам, но виж мляко и наденичка мога да ти дам.

Човекът протегна ръка и взе в дланите си малката мръсна топка от косми. Изведнъж изненадно погледна към небето:

– Нима дъжд заваля?

Не, котето бе заплакало в ръцете му…

На Павел Босяшки не му провървя много. Близо до земята му построиха голям пазар. Шофьорите, които идваха всяка седмица тук, превръщаха земята му в импровизиран паркинг.

От началото Павел се опита мирно да разговаря с тях:

– Моля ви не газете земята ми. Тук засаждам и отглеждам селскостопански култури.

Но отговор нямаше. Хората махаха ръце и го отпъждаха като досадна муха.

Павел не искаше да се откаже толкова лесно и продължаваше да настоява за правото си, но ответна реакция така и не получи.

Изнервен и обезсърчен, той започна да ги ругае. Постави предупредителни знаци, но и това не помогна.

Един ден се засмя и си каза:

– Знам как да ви отуча да паркирате в земята ми.

Когато наглите шофьори оставиха колите си отново там и отидоха на покупки, Павел седна на трактора си и започна да разорава терена около колите. На нахалните шофьори им трябваше доста време, за да излязат от разорното поле и да достигнат асфалта.

Павел не бе злонамерен спрямо тях, дори помогна на най- нещастните автомобилисти да излязат на пътя.

Но наглостта на тези хора бе безкрайно голяма. Някой от тях се бе оплакал в полицията:

– Някакъв ненормален затрупва колите ни с пръст и не можем да излезем на шосето.

В полицията вдигаха рамене и обясняваха:

– Това е частна собственост, а не паркинг. Той може да прави там каквото си иска. Вие какво правите на неговата земя?

Повечето засрамени навеждаха глава и си тръгваха, но имаше и такива, които ругаеха Павел:

– Ще му дадем да се разбере ….

Интересно, какво са очаквали тези хора? Някой безпомощно да ги моли до безкрайност да му освободят земята ли?