Добротата и чистота никога не трябва да привлече вниманието към себе си, те просто трябва да бъдат магнити, които привличат хората към Исус Христос.

Ако моята святост не върне хората към Него, това не е светостта, която е потребна, а е някакво очарование на човешката личност, която поражда прекомерно влечение към човека и води душата до бързеите във водовъртежите.

Най-несвестният светец може да бъде пречка за Христос, ако говори на хората не за Него, а за това какво е направил Исус за него.

У хората след такава реч остава едно единствено впечатление:

– Какъв чудесен човек.

Приятелите на младоженеца не постъпват така. Оказва се, че постоянно раста аз, а .не Той.

За да бъдем истински верни приятели на Жениха, ние трябва да ценим живата връзка с Исус Христос и премахваме всичко, което пречи на тази връзка.

При поддържането на отношение с Христос, трябва да бъдем приятели на Жениха. Даже християнския труд може да отвлича души от Исус Христос. И вместо приятели на Жениха, ние можем да поемем върху себе си ролята на Божий план и Христовите оръжия ще действат против Него.

Преди известно време чух едно малко момиченце да се представя: „Аз сън християнка“. Колко точно и изчерпателно описание.

Когато се представяме пред някого ние изтъкваме своята професия, хобито си, учебното заведение, което сме завършили, …

Християнската ни идентичност не е сезонна дреха, която обличаме за определено време, а после я оставяме някъде. Това, че сме християни понякога ни пречи, но независимо от обстоятелствата, ние трябва да славим Бога, че носим името християни.

Макар че, не можем да не грешим като Христос, докато ходим на тази земя, като християни ние ежедневно се стараем да се уподобим на Него във всичко, което вършим. Като приемем ролята на слуга, който се грижи за физическите и духовните нужди на ближния си.

Ако ти си християнин, как показваш на другите, че си такъв?

Молитвата е лична среща с Бога. В нашето говорене към Бога, главна роля играе сърцето. Молитвата е дишането на душата. Чрез нея приемаме небесна атмосфера.

Представете си, че изведнъж ни забранят да се молим. Това би било голяма катастрофа за нас. Все едно да ни се отнеме възмождността да дишаме.

Не осъзнаваме, колко сме богати, силни и щастливи чрез молитвата.

Ние сме синове и дъщери на Небесния Отец. За да бъдем живи и да побеждаваме, трябва непрекъснато да сме свързани с Бога, чрез молитва. Пресече ли се тази връзка, ние ще сме вече победени.

„Да се молим е поведение. Да можем да се молим е изкуство. Да имаме право да се молим е привилегия на Божиите чада“.

Какво не им достигаше, за да го познаят, ум и прозорливост ли? Те не Го познаха, защото беше облечен в смирение. Не дойде като цар, а като слуга.

Думите Му бяха пълна противоположност на това, което те приемаха. Чужда беше на всяко насилие, високомерие, злоба, разврат. Те обикнаха греха, за това се отдалечиха от неговата съвършена чистота.

Те не Го познаха, защото бяха слепи, така им беше по-лесно.

Например, Пилат веднага схвана, че той е невинен, но нямаше смелост да подкрепи правдата, въпреки че имаше власт. Той изми ръцете си с вода, но с какво щеше да очисти съвестта си.

Те не Го познаха, защото не го обикнаха. Ние познаваме добре това, което обичаме. Тук важна роля играе нежеланието.

Поставете на една маса вестник, роман и Библията. Кое от трите ще привлече вниманието на днешния човек? Вероятно ще прегледа вестника, ще прелисти романа, а на Библията изобщо няма да обърне внимание. Точно така, както човечеството направи с Исус Христос.

Ако Го познаят, хората трябва да Го признаят за Божий Син и Свой Господар.

Когато Донка бе по-малка тя не мечтаеше за кукли. Тя искаше да има брат по-голям от нея, който да я защитава и да се грижи за нея.

Но се случи така, че тя имаше не един, а двама братя на една и четири години, които я побъркваха.

Въпреки всички сбивания момчетата дружаха едно с друго. Те обичаха да довеждат сестра си до истерия.

Обикновено така се случваше, че когато Донка се събудеше в неделя, веднага ѝ се качваше на главата някой от скучаещи ѝ братя, ако не и двамата.

Тя често се оплакваше на родителите си:
– Изобщо не искат да ме слушат, правят си каквото искат. Отгоре на всичко ми правят и на пук.

Това недоволство и роптание не помагаха особено. Родителите укоряваха синовете си:

– Вие сте момчета и трябва да уважавате момичетата.

А след това се обръщаха към Донка и казваха:

– Ти си по-голямата, не си глупава, не им обръщай внимание.

– Но как да го направя? – питаше се Донка. – Никой не може да ми обясни. Изглежда със всичко това, трябва сама да се оправям. Навярно родителите ми смятат, че аз мога сама да се справя с буйните си братя. Но аз дори не знам как!

Донка често трябваше да влиза и в ролята си на възпитател за малките си братя. Щом нещо се случеше, когато майка ѝ и баща ѝ не бяха в къщи, чуваше изумена от родителите си:

– Пак не си ги наглеждала, какво прави през цялото време.

А относно задълженията ѝ в училище, родителите я наставляваха:

– Трябва да се учиш добре, нужно е да си пример за братята си.

И Донка се стараеше в съответствие с това, което очакваха от нея. Тя влагаше цялата си енергия и сили, но резултатите бяха същите.

Когато се роди по-малката ѝ сестра, Донка беше вече на 13 години. Тя можеше самостоятелно да я къпе и храни.

За това не бе изненадващо, че Донка израстна хиперактивна, даже се опитваше да контролира всички и всичко около себе си.

Отдайте цялата си любов и нежност на по-голямото си дете, по-малките всичко това ще си вземат сами.