На Иван му бе много тежко на душата. Имаше десетгодишен син Тони, на когото бяха поставили тежка диагноза още от раждането му.
Момчето имаше множество нарушения, както от психически, така и от физически характер. Хранеше се през тръбичка. Не ходеше, не говореше и лошо виждаше.
Това бе второто дете на Иван. Той имаше по-голяма дъщеря Даря на 12 години.
Тони бе даден в дом за отглеждане на такива деца още от раждането си, защото майка му бе заявила:
– Не мога нито морално, нито физически да се справя с дете, което има такава тежка инвалидност.
Тя казваше на Иван:
– Ние имаме дъщеря, по-добре мисли за нея. А Тони можем да го вземем по всяко време. Може да ти звучи цинично, но за дъщеря ни има бъдеще, за разлика от сина ни.
Какво можеше да направи Иван? Жена му Вероника беше перфекционистка. За нея диагнозата на Тони бе удар.
Когато по телевизията даваха някое щастливо семейство, Вероника казваше:
– Виж колко са радостни. Те нямат дете в инвалидна количка, с протези, сляпо или някакъв друг недъг.
Нейният шаблон за „идеално семейство“ бе всички да бъдат здрави и щастливи. Тя трудно можеше да си представи щастливо семейство с дете, което е различно от другите деца. Дете, което нямаше да порасне.
Родителите на Иван и Вероника казаха:
– Правилно сте постъпили.
От тяхна страна нямаше спленичене или осъждение. Бяха се примирили със станалото.
Вероника не посещаваше сина си, беше ѝ много тежко да го види. Даря знаеше, че има брат, но изобщо не говореше за това, а и нямаше желание да го види.
Иван посещаваше сина си два пъти в месеца. Съвестта му го гризеше.
– Какво да правя с Тони? – питаше се Иван. – Нищо не го радва, от нищо не се интересува, дори не държи играчките си.
Иван просто идваше и разкарваше сина си на територията на интерната. Возеше го в количка или го носеше на ръце.
Липсваше му синът и за това Иван започна по-често да го посещава. Вероника уважаваше решението на съпруга си, но веднъж му каза:
– Не му говори за мен.
Един ден Иван предложи:
– Да купим на Тони нови дрехи. Иска ми се да го видя в нещо новичко.
Вероника взе присърце нещата и много внимателно подбра дрехите, дори ги опакова красиво, но не пожела да отиде при сина си.
– Тежко ѝ е, – каза си Иван. – Може би се нуждае от повече време.
Иван виждаше, че за Тони в дома се грижеха добре. Детето винаги бе чисто и нахранено. Там Тони се чувстваше добре и бе спокоен.
Въпреки болката Иван си казваше:
– Ако го приберем в къщи, ние не знаем дори как правилно да го храним.
Тони познаваше баща си по гласа, усмихваше му се и закриваше лицето си с длани.
Хората, които се грижеха за детето казваха на Иван:
– Той се усмихва само на вас.
Иван знае, че синът му няма да живее дълго, но ….
