Преди 8  години Петер и Олга Раевски са станали екозасалници. От Киев дошли в село Рамашки, Мироновски район. Ходили боси, къпели се голи в реката, спели на улицата и не плевели тревата в градината си.

След сватбата те се установили в Киев, той бил лекар, а тя юрист. Но Олга се разочаровала от професията си. За да стане добър юрист тя трябвало да лъже, да хитрува, да е цинична и жестока. Петер също не искал да упражнява професията си. Излекувал един човек, но той не променил начина си на живот и отново дошъл при него със същия проблем.

Най-напред мислили да заминат зад граница, но един помощник пчелар им разказал за това село. Събрали си багажа и пристигнали в селището.

Заселили се в един пуст дом. Когато за първи път го видяла, Олга била шокирана. Три години в него никой не бил живял. Вътре било пълно с плъхове. Олга си представяла приказна дървена къщичка и чисти прави улици, но не всичко било така. Почти цяла година отишла за ремонт.

Раевски не ходят на работа и нищо не купуват от магазина. В градината си отглеждат плодове и зеленчуци. За зимата сушат ябълки, черници, сливи и праскови. Берат и гъби. Зъбите си избелват с бяла глина, която взимат от Днепър. Главите си мият с отвари от билки, яйчен жълтък и кефир. Дрехи не купуват и без това много са ги натрупали през изминалите години.

Олга и Петер възпитават дъщеря си Уляна. През тази година момиченцето е завършило първи клас.

Скоро отишли на гости при родителите си, но на Уляна не й харесало и вече втори ден молела да се приберат у дома.

Един човек бил много жаден и тръгнал към реката. На там се насочило и едно куче. То също искало да пие вода.

Когато животното погледнало в реката, там видяло друго куче. Това било неговото отражение, но то се изплашило.

Кучето залаяло и се отдръпнало, но жаждата му била толкова силна, че то се върнало при реката отново.

Накрая, въпреки страха си, то скочило във водата и отражението изчезнало.

Това послание не е случайно. Тази мъдрост ни предоставя Бог чрез нагледен пример.

Да се противопоставим срещу страха, за да извършим нужното на времето му.

Едно момиче беряло цветя на високия скалист бряг спускащ се към реката. Един рибар видял как то се надвесило, за да откъсне цвете, което се намирало много по-надолу. Изправило се, опитало се да запази равновесие, но загубило почва под краката си и с отчаян вик паднало в пропастта.

Когато изнесли мъртвото тяло на момичето, в стиснатия му юмрук намерили цвят от мак. Искайки да откъсне това цвете момичето загубило живота си.

Много хора, като момичето, преследвайки бързоувяхващите цветовете на временните удоволствие и забавление, не обръщат внимание, че под краката им няма твърда почва, а хлъзгави пътища, които водят към пропастта.

Това е присъдата на всичко „прекрасно“, което привлича погледа ни в този свят. На външен вид изглежда здраво и вечно, но изведнъж красотата избледнява, силите се изчерпват, славата помръква и дрехите се износват. Всичко в себе си носи разрушителна сила, като неразвито семе, което непрестанно действа и върви към своя край.

Срещаме около себе си постоянно уроци, но ние държим на своето, като слепи, нищо не виждаме. Трябва да отбележим, че слепи или заслепени всичко, което ни заобикаля си има своя край. Често мислим, че сме стъпили здраво и не чувстваме как скоро ще пропаднем, отдадени на днешните безгрижни наслаждения, сякаш те ще продължат вечно.

Помолете Бог да ви отвори очите, за да разберете как стоите, за да не погинете.

Наблизо течеше река. Облаци плуваха нанякъде. По пътя вървеше човек, а пътя му съвсем не бе лек.

И този човек мечтаеше да си построи някъде дом. Да се засели и да живее щастливо в него.

Когато се уморяваше пееше за своята мечта.

Домът, както знаете всички, не са стените и прозорците. Масата и столовете не са това, което правят дома.

Домът е там, където си готов да се връщаш отново и отново. Там, където си радостен, добър, нежен и понякога малко жесток, но все още жив.

Домът е там, където ви разбират, където ви очакват и се надяват на вас.

Там, където забравяш, че си лош, там е твоя дом.

Преди повече от 100 години железничарят Закарис Левал намерил на брега на Оранжевата река, намираща се в Африка, светещи камъчета, които се оказали диаманти.
Как ли тези скъпоценни камъни са попаднали там?
Оказало се, че вятърът носи диамантите от пустинята Намиб.
Хората не чакали някой да специално да ги покани и за броени месеци сред пустинните пясъци изникнал красив град Колманскоп.
Лошото е, че диамантите скоро свършили. Хората уморени от сушата, високите температури и пясъчните бури започнали да напускат града.
Така Колманскоп постепенно се превърнал в град призрак. Улиците и домовете му били почти засипани с пясък.
От една страна гледката е ужасяваща и действа депресиращо, но от друга се е създал музей на „безумието и алчността на човека“ под открито небе.